Точно в деня на нейната 39-годишнина започнах да пиша спомените си за нея, която вече бе затворила очи и не можеше нито да види, нито да чуе моя вопъл за справедливост. В книгата ми няма измислени неща и събития. Това е моят и нейният дневник през години работа с нея. Това е история, родена от устрема на трудовите й ръце, придобила увереност от младежкото дръзновение. Затова бе ту призивна, ту граждански неспокойна или самовглъбена, но винаги искрена в полет над суровата човешка действителност.

Човек си отива, но споменът за него остава. Днес живеем във време на забрава, за това си позволявам да предложа на читателя спомените си за Людмила. Мисля, че бе нормално, когато бях около нея да я наблюдавам, как се облича, как се гримира, как работи, как се радва, а след смъртта й разсъждавах за направеното от нея. Големия неоценен труд, забързаните й малки крачки, за нестихващия й устрем да остави нещо след себе си.