абдерити (Abderites), гр. философи Левкип и Демокрит, най-ранните представители на атомизма. Въпреки че разположената в Тракия местност Абдера е родно място на трима от досократиците – Левкип, Демокрит и Протагор, – понятието „абдерити” и наименованието „Абдерска школа” се прилага само към Левкип и Демокрит. Можем да разграничим ранния гръцки атомизъм от епикурейството, което е по-късна версия на атомизма, разработена от Епикур в Атина. Съвременната употреба на този термин е неподходяща в едно отношение. В античността съответният гръцки термин (abderitēs) се използва като синоним на „глуповат човек” – не като израз на пренебрежение към някого от горните трима философи, а като тогавашна форма на обида. Вж. също АНТИЧЕН АТОМИЗЪМ, ДОСОКРАТИЦИ. 

Абдерска школа (School of Abdera), вж. АБДЕРИТИ. 

абдукция (abduction), умозаключителен метод, насочен не към оправдаването, а към откриването на научни хипотези или теории. 
Райхенбах поставя разграничение между контекст на оправдаването и контекст на откритието. Според него философията се интересува само от първия (който се отнася до проверката и потвърждението), но не и от втория (който представлява интерес само за психологията). Заедно с някои други логически позитивисти той приема, че съществува индуктивна логика на оправдаването, но не и логики на откритието. Райхенбах предлага хипотетико-дедуктивни, Бейсови и други вероятностни индуктивни логики на оправдаването. При подробно разглеждане на автентичната научна практика постепенно се разкриват аргументи и процедури, които поставят под въпрос адекватността на тези логики. 
Норууд Ръсел Хенсън различава основанията да приемаме определена хипотеза от основанията да предполагаме, че правилната хипотеза е от даден определен вид. Във връзка с вторите основания той развива логики на ретродуктивното или абдуктивното умозаключение, които подчертават значението на разсъжденията по аналогия. Той обаче така и не успява да наложи убеждението, че тези логики се различават по вид от логиките на оправдаването. Днес малцина разглеждат като обещаващо търсенето на строги формални логики на откритието. По-скоро търсенето се насочва към „логики” в някакъв по-слаб смисъл на думата като различни евристични процедури, иновативни стратегии и т.н. Други философи се съсредоточават върху изследването на рационалността в растежа на научното знание, напр. като проучват условията, при които изследователските традиции или програми са прогресивни или дегенериращи. Трети изследват ползите от употребата на техники от когнитивната наука или изкуствения интелект. Твърденията за успех в общия случай са спорни. Вж. също ПОТВЪРЖДЕНИЕ, ИНДУКЦИЯ, РАЙХЕНБАХ. 

Абелар, Пиер (Pierre Abailard/Abélard, 1079–1144), фр. богослов, чиито съчинения, най-вече „Християнско богословие”, са сред най-впечатляващите опити за употреба на логически техники при тълкуването на християнските доктрини през Средновековието. Роден в Бретон, в дребно благородническо семейство, Абелар учи логика и богословие при някои от най-изявените преподаватели в нач. на 12. в., сред които Росцелин, Уилям от Шампо и Анселм от Лаон. Бързо засенчва учителите си по логика и привлича към себе си студенти от цяла Европа. Опитите му в областта на богословието са приети с далеч по-слаб ентусиазъм. На два пъти възгледите му относно Троицата биват осъдени като еретични. Абелар води драматичен живот, в който се отличават ожесточените спорове с неговите опоненти и прочутата опасна любовна връзка с Елоиза (ок. 1117). Голяма част от неговата история е разказана в автобиографията му „История на бедствията”. 
Двете най-важни логически произведения на Абелар са „Логика на невероятното” и „Диалектика”. В тези, както и в други трактати, той пръв сред средновековните схоласти употребява Аристотеловия труд „За тълкуването” и коментарите на Боеций към него, като изработва една усъвършенствана теория за значението на думите и изреченията. Тази теория разграничава значението на израза както от онова, което изразът именува, така и от идеята в ума на говорещия, съотнасяна с този израз. Абелар допуска употребата на мисловни образи в процеса на мисленето, но старателно избягва твърдението, че те са еквивалентни на значението на думите. В това отношение той е наясно с капаните, в които попадат субективистките теории за значението. Неговото учение за значението на думите е тясно свързано с възгледите му относно значението на пропозициите и универсалиите. Според Абелар пропозициите са изречения, които са или истинни, или неистинни. Това, което те казват (т.е. техният dictum), е това, което те означават. Именно тези dicta са първичните носители на истинността и неистинността. Абелар построява истинска пропозиционална логика, първата след стоиците. Универсалията, от друга страна, е общо съществително или прилагателно, чието значение е онова, което се обозначава с глаголната фраза в пропозицията. Тя е един вид скъсен dictum, който Абелар нарича по различни начини: status, природа или свойство. Според него нито status, нито dictum са неща. Те са просто независими от ума обекти на мисленето. Абелар е особено унищожителен в своите атаки срещу реалистките теории за универсалиите, но неговата теория, според която универсалиите са думи, не цели да отрече обективността на нашето знание за света. 
Теориите на Абелар в областта на логиката и онтологията далеч надминават изхождащите от Аристотел традиционни разбирания, предадени от късно-античните коментатори и най-вече от Боеций. Те съставляват основата на напълно нов синтез в западноевропейската логика, но когато по-голямата част от Аристотеловия корпус става достъпен в Западна Европа през 12. в., вниманието се пренасочва към усвояването на тази вече напълно разработена система от идеи. В резултат влиянието на Абелар върху късната схоластика, макар и забележимо, не е така голямо, както би могло да се очаква заради проницателността и оригиналността на неговите идеи. Вж. също БОЕЦИЙ, РОСЦЕЛИН, СХОЛАСТИКА. 

аборт (abortion), вж. МОРАЛЕН СТАТУС. 

Абрабанел, Исак бен Юда (Isaak ben Judah Abrabanel, 1437–1508), исп. евреин, философ и държавник. На границата между късната испанска философия и ренесансовия хуманизъм Абрабанел се занимава с традиционни за средновековния юдаизъм въпроси като Сътворението, пророчествата и теодицеята. Неговите съчинения включват библейски коментари, както и философски и богословски трактати. Най-важните му трудове представляват неговата критика срещу съчиненията на Маймонид „Ръководство за объркания, формулирана в Рош Амана” (1505) и „Мифалот Елоим” (1503). В своята критика срещу последователите на Аристотел Абрабанел е повлиян от Исак Арама. Като възприема учението на равините за същността на пророчеството, Абрабанел категорично се противопоставя на натуралисткия подход на Маймонид при тълкуването на пророчествата. Той заявява, че Мойсей не трябва да бъде разграничаван от останалите пророци и че знанието на пророците не е просто научно или метафизично, а чудотворно, сътворено от Бога. Този акцент върху свръхестественото и противопоставянето му на естественото се разгръща по-късно в неговата теория за историята и политиката. Възгледите на Исак Абрабанел за съвършената държава отразяват хуманистичните му склонности. Въпреки че разглежда постиженията на човешката цивилизация като бунт срещу Бога и следствие от грехопадението, Абрабанел все пак си задава въпроса какъв е най-добрият вид управление при създалите се обстоятелства. Неговият извод е, че единството на обществото не изисква концентрация на власт, а може да се постигне чрез съвместната обществена воля. Такъв вид управление, твърди Абрабанел, се препоръчва в Тората и е доказал своята ефективност в италианските републики от периода. Едва след идването на Месията човешкият род ще осъзнае реалния си духовен потенциал. Веднъж щом телесният свят изчезне, всяка душа ще придобие възможността да съзерцава вечно същността на Бога. Политическите възгледи на Исак Абрабанел оказват въздействие на по-късните еврейски месиански движения, а неговите коментари на Библията, преведени на латински, повлияват на християнския хуманизъм през следващите векове. Вж. също ЮДА АБРАБАНЕЛ, МАЙМОНИД. 

Абрабанел, Юда (Judah Abrabanel), нар. също Леоне Ебрео или Лео Евреус (ок. 1460–1523), исп. евреин, философ, поет и лекар. Юда е най-големият син на Исак Абрабанел. Той е представител на италианския платонизъм и автор на издаденото през 1535 г. неоплатонистко философско съчинение „Диалози за любовта”. Между 1551 и 1560 г. оригиналният италиански ръкопис бива преведен на фр., латински, исп. и иврит. Участниците в платонистки диалог София и Филон изследват същността на космическата любов. Тя е налице не само между Бога и творенията, но също и се проявява в материята и формата, в четирите елемента и в целия универсум. Тя отразява едновременно сетивната и умопостижима красота. Накратко, тя се превръща от отношение между Бога и универсума във фундаментална сила, която определя отношенията между всички неща. В този диалог се проявява мистичният аспект на Абрабанеловото обяснение на любовта. Ето защо не е изненадващо, че в цялото съчинение се редуват разсъждения за същността на мистицизма, астрологията, астрономията и естетиката. Въпреки че е представител най-вече на средновековния платонизъм и неоплатонизъм, Абрабанел се влияе също и от Марсилио Фичино, Пико дела Мирандола, Маймонид и Ибн Габирол. Неговият диалог е настолно четиво за мнозина философи, сред които Джордано Бруно и Спиноза. Разбирането му за любовта може да се открие в лирическата поезия от периода в Италия, Франция и Испания, както и в „Сонети” на Микеланджело и „Минтурно” на Торквато Тасо. Вж. също ИСАК АБРАБАНЕЛ. 

абсолют (the absolute), термин, използван от идеалистите за описание на независимата реалност, чийто израз са всички съществуващи неща. Кант използва прилагателното „абсолютен”, за да обозначи онова, което е безусловно валидно. Той твърди, че чистият разум изследва абсолютните основания на разсъдъка, които са само идеи, но практическият разум постулира реалното съществуване на такива основания като необходимо за морала. Това привидно противоречие мотивира неговите наследници да систематизират неговите разбирания за разума. С тази цел Шелинг въвежда термина „Абсолют” като обозначение на безусловната основа (и следователно тъждество) на субекта и обекта. Шелинг е критикуван от Хегел, който определя Абсолюта като дух. Той е логическата необходимост, която се въплъщава в света, за да постигне самопознание и освобождение в хода на историята. През 19. в. много влиятелни британски и американски идеалисти, сред които Бозанкет, Ройс и Брадли, защитават съществуването на квазихегелиански Абсолют. Вж. също ХЕГЕЛ, ИДЕАЛИЗЪМ, ШЕЛИНГ. 

Абсолютен дух (Absolute Spirit), вж. ХЕГЕЛ. 
абсолютен праг (absolute threshold), вж. ФЕХНЕР. 
абсолютизъм, етически (ethical absolute), вж. РЕЛАТИВИЗЪМ. 
абсолютно време (absolute time), вж. ВРЕМЕ. 
абсолютно право (absolute right), вж. ПРАВА. 
абсолютно пространство (absolute space), вж. ПРОСТРАНСТВО. 

абстрактен обект (abstract entity), обект, лишен от пространствено-времева определеност, за който все пак се предполага, че е, че съществува или (според средновековната схоластическа терминология) че субсистира. Абстрактите, понякога обединявани в категорията на универсалиите, включват математическите обекти (числа, множества и геометрични фигури), пропозициите, свойствата и отношенията. За абстрактните обекти се смята, че са абстрахирани от конкретните обекти. Абстрактният триъгълник притежава единствено свойствата, които са общи за всички триъгълници, но нито едно, което е характерно за някой конкретен вид триъгълници. Той няма цвят, размери или вид. Не е напр. равностранен или разностранен. Абстрактите се допускат в онтологията, според критерия на Куайн, ако е необходимо да предположим тяхното съществуване, за да интерпретираме твърденията на приеманите от нас теории като истинни. Свойствата и отношенията биха могли да са необходими в описанието на приликите между индивиди – напр. червенината, която се споделя от всички червени неща. Пропозициите като абстрактни съдържания или значения на мислите и изразите на мислите понякога се считат за необходими в обяснението на превода между различни езици и други семантични свойства и релации. 
От историческа гледна точка абстрактните обекти са свързвани с Платоновата реалистка онтология за Идеите или Формите. Според Платон именно те са абстрактните и реални обекти. Всички пространствено-времеви обекти от света на явленията или емпиричните феномени са проявление на Идеите. По-късно Аристотел отрича независимото съществуване на абстрактни обекти и предефинира Формите на Платон като вторични субстанции, които са свойствени за първичните субстанции или за пространствено-времевите конкретни обекти като единствени действително съществуващи неща. Спорът между Платон и Аристотел се прехвърля в средновековната философия между реалистките метафизици. От едната страна са Августин Блажени и Тома Аквински (които приемат съществуването на абстрактите), а от другата са номиналистите като Окам (според които можем да назоваваме подобни обекти с едно и също име, без да предполагаме, че те участват в абстрактна форма). В епохата на модерността въпросът за абстрактите е една от спорните точки между рационализма, който в общия случай допуска съществуването на абстрактни обекти, и емпиризма, който отхвърля абстрактите, понеже не могат да бъдат сетивно дадени. Бъркли и Хюм се противопоставят на теорията на Лок за абстрактните идеи със съображението, че самонаблюдението показва как всички идеи са конкретни. В резултат те стигат до заключението, че не е възможно да притежаваме адекватно понятие за абстрактен обект. Вместо това, когато разсъждаваме за „абстракта”, в действителност ние мислим за конкретни идеи, на които умът дава правото да представляват цял клас от сходни конкретни обекти, които можем да заместим с други, ако изведем погрешни заключения, които са характерни за избрания пример. Абстрактните пропозиции се защитават от Болцано и Фреге през 19. в. като значения на мислите в езика и логиката. Спорът продължава по отношение на необходимостта от абстрактните обекти и тяхното естество. Много философи обаче са на мнение, че в рамките на метафизиката абстрактните обекти са незаменими. Вж. също АРИСТОТЕЛ, БЪРКЛИ, БОЛЦАНО, ФРЕГЕ, МЕТАФИЗИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ, ОКАМ, ПЛАТОН, СВОЙСТВО.