Предговор

1

За Бердяев е наистина трудно да се каже какво е той повече, в коя област неговият талант се изразява по-силно: във философията (онтологията и гносеологията), в етиката, в социологията, в политологията или във философската антропология. Всички науки за човека (но не като природно, а като социално същество) привличат неговото внимание и във всички като че ли еднакво той проявява своето дарование. И ако има цялостна наука за човека, която именно поради своята комплексност може да се нарече хуманистика, несъмнено Бердяев е хуманитарист рar excellence.

2

И все пак огромното в количествено и разнообразното в качествено отношение творчество на Бердяев* подлежи на някаква тематична (а не хронологична) класификация, доколкото кръжи около четири основни стожера.
Духът в отношението му към материалното (Царството на Духа и Царството на Кесаря), поведението на човека в отношението му към човечеството като норма на общовалидното и предмет на едно всеобщо законодателство (предназначението на човека), творчеството като същностна характеристика на човека (смисълът на творчеството) и Русия в отношението й към света (руската идея, съдбата на Русия) са четирите неизменни стожера, около които се разполага целият му 74-годишен живот, четирите крайъгълни камъка на сградата на неговото продължило точно половин век философско творчество, четирите страни на огромния свят на Николай Бердяев. 
А те на свой ред неминуемо подпомагат и всеки изследовател, който се заема с трудната задача да нарисува духовния портрет на един от най-дълбоките, най-оригиналните и най-многостранните представители както на руската, тъй и на световната философия. Лев Шестов - духовният брат - не преувеличава, когато в статията си Николай Бердяев (1938) твърди, че “в лицето на Бердяев руската философска мисъл за пръв път се представя пред съда на Европа, а дори и на целия свят... Бердяев е един от най-човечните философи, не само руски, но и европейски, законен духовен наследник на великата традиция, която внедри в руската мисъл най-великият от руските хора - Пушкин”. А Пушкин е слънчевото дете на Русия, абсолютният гений на всички руски векове.
Глави и фрагменти от тази книга са публикувани предварително, както следва:
1. Бердяев и Достоевски: Бесове, бесове! В-к “Сега”, бр. 100 (763), 29 – 30 април 2000 г.
2. Николай Бердяев и техническият век, В-к “Сега”, бр. 140 (805), 17 – 18 юни 2000 г.
3. Николай Бердяев и руската идея, В-к “Сега”, бр. 170 (836), 22 – 23 юни 2000 г.
4. Николай Бердяев и съдбата на еврейството, В-к “Еврейски вести”, бр. 12 (1388), 23 юни 2000 г.
5. Николай Бердяев и неговата философия на историята, Сп. “Везни”, бр. 5 – 6, 2000 г.
6. Николай Бердяев и съдбата на философа, В-к “Сега”, бр. 259 (926), 4 – 5 ноември 2000 г.
7. Николай Бердяев и неговата философия на творчеството, Сп. “Везни”, бр. 1, 2001 г.
8. Николай Бердяев за предмета и границите на философията, В-к “Бизнес поща”, 30. 12. 2000 – 7. 01. 2001 г.
9. Николай Бердяев за предмета и границите на философията, Сп. “Везни”, бр. 2 – 3, 2001 г.
Исак Паси
София, септември 2000 г.
 
СЪДЪРЖАНИЕ

 Предговор
 I. ЖИВОТЪТ
 II. ДУХОВНИЯТ БАЩА: ДОСТОЕВСКИ
III. ФИЛОСОФИЯТА
IV. ФИЛОСОФИТЕ
 V. ФИЛОСОФИЯ НА ТВОРЧЕСТВОТО
 VI. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА
VII. ФИЛОСОФИЯ НА НЕРАВЕНСТВОТО
VIII. ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА
IХ. ЧОВЕКЪТ В ТЕХНИЧЕСКИЯ ВЕК
Х. ЦАРСТВОТО НА ДУХА И ЦАРСТВОТО НА КЕСАРЯ
ХI. ФИЛОСОФИЯ НА ИЗКУСТВОТО
ХII. РУСКАТА ИДЕЯ
По-важни съчинения на Н. А. Бердяев (на руски език)
Показалец на имената
Съдържание на руски език
 
I. ЖИВОТЪТ

3

Николай Александрович Бердяев е роден на 6 март 1874 г. в Киев в семейство, принадлежащо към висшия слой на руското дворянство. Първоначално по семейна традиция учи в кадетския корпус, но потиснат от военните порядки, постъпва в Киевския университет - най-напред в Природонаучния, а по-късно в Юридическия факултет.
Бердяев се увлича от социалните проблеми, участва (и като лектор по философия) още през 1894 г. в най-големия марксистки кръжок в Киев, включва се и в работническото движение. Най-активната роля на Бердяев в киевските марксически кръжоци, както и безспорният авторитет, който той е завоювал в тях, са документирани в много спомени на негови съвременници, които не подлежат на никакво съмнение. През тези ранни години в марксизма той търси разрешение на дълбоко възмущаващите го социални диспропорции и злини. От това време е и статията му Ф. А. Ланге и критическата философия в нейното отношение към социализма, която сам К. Кауцки публикува в най-авторитетното по онова време социалдемократическо списание Ново време (NN 32-34, 1899-1900), като освен това пише на младия руски автор насърчително писмо. 
За участие в студентското революционно движение още през 1897-1898 г. Бердяев е два пъти арестуван, съден и изпратен на заточение в отдалечената северна Вологодска губерния.
След завръщането му от заточение започват и международните пътувания на Бердяев. В Цюрих той се среща с Г. В. Плеханов, който не му предрича марксистко бъдеще, общува (и спори) с А. В. Луначарски, Л. Шестов и други още от онези години изпъкващи интелектуалци.

4

В началото на жизненото си поприще Бердяев сам и съзнателно съчетава чистото философстване с най-решително политическо участие за каузата на социалното реформаторство. През онова време Бердяев е още далеч от късните си признания: “Дълбоко се отвращавам от политиката, която е най-зловещата форма на обективизацията на човека, тя го изхвърля навън и винаги се основава на лъжата... Политиката в значителна степен е фикция, която владее хората, паразитно образувание, което смуче кръв от тях...Всъщност не обичам никоя власт и никога няма да обикна някоя власт” (Самопознанието).
Но и преди тези признания-завещания, в много от по-ранните си произведения Бердяев недвусмислено изказва мнението си за моралната стойност на политиката - на всяка политика. Така в За робството и свободата на човека (1939) Бердяев пише: “Политиката винаги е израз на човешко робство. Показателно е, че политиката никога не е била израз не само на благородство или на доброта, но и на ум. Тъй наречените държавни и политически дейци нищо умно не са казвали, а обикновено са изразявали общи мисли, баналности, приспособени към средния човек... Повечето от тези велики дейци, държавни умове се отличават, освен с всичко друго, с престъпност, лицемерие, коварство и наглост. Именно за това ги смятат държавни умове.”

5

През 1903 г. Бердяев скъсва с “критическия” марксизъм и материализма и все по-уверено преминава към “етическия идеализъм” и християнското православие, с чиито теоретически трибуни - списанията Нов път, Въпроси на живота и издателството Път - се свързва като автор и организатор. Участва със статии в нашумелите сборници Проблеми на идеализма (1902), Вехи (1909), De profundis (1918). През 1901 г. издава първата си книга Субективизъм и индивидуализъм в обществената философия, която П. Б. Струве представя с огромен (80 страници) предговор.
През 1907-1908 г. Бердяев за пръв път посещава Париж, сближава се с Д. С. Мережковски и неговия кръг, което в по-голяма степен го приближава до православното християнство.
През 1912-1913 г. пътува из Италия, където задълбочава своите и дотогава немалки познания по история на изкуството, особено на италианското ренесансово изкуство. Но и в Италия, в родината на новото изкуство, Бердяев е неизменно със своите вкусове, оценки, предпочитания. За него италианското изкуство (ренесанс) са не толкова Рим и Ватиканът с безкрайните музеи и зали, с повече студеното, стилизираното, академичното изкуство, често стигащо до безжизнената маниерност на барока, а другата Италия, на Флоренция, на началото, светло и обещаващо, преизпълнено с живот и достатъчно подсказващо за живота, който е напред. Флоренция на куатроченто, когато с Раждането на Венера на Ботичели всъщност се ражда и най-прекрасното, което изкуството е сътворило през дългите векове на своя живот. Рим е спокойствието на завършеното, самодоволно обглеждащо себе си, Флоренция е устремът на очакваното, поривът към бъдещото. “Най-добре в Италия, в свещената страна на творчеството и красотата, може да се разбере природата на изкуството в неговата класическа завършеност и романтична устременост, чрез интуитивното вникване в ранното и късно Възраждане” (Смисълът на творчеството).
До Февруарската революция през 1917 г., която приветства, Бердяев е вече автор на около десет книги, които го нареждат сред първите представители на руската философия и са стабилна гаранция за неговата международна известност. През 1917 г. Бердяев е сред учредителите на Лига за руска култура, през 1918 г. основава Свободна академия за духовна култура, просъществувала три години (до 1922 г.), където чете лекции по философия на историята, философия на религията и за Достоевски. От лекциите в семинара за Достоевски (Москва, 1920 -1921 г.) възниква и книгата му Мирогледът на Достоевски, написана през 1921 г. и публикувана, вече в задграничния период, в Прага през 1923 г.
През 1920 г. (тогава това е било възможно) е избран за професор в Московския университет и както сам признава “изнася лекции, в които критикува марксизма” (Самопознанието). Ораторското изкуство на Бердяев (въпреки че е имал неприятен тик) с нищо не отстъпва на литературното умение, на блестящия литературен талант, с който излага идеите си в многобройните си произведения (често сами възниквали от многобройните лекционни курсове, които е чел). Лекциите на Бердяев - истинска словесна каскада - са съчетавали в еднаква степен философското дълбокомислие и естетическото изящество - и за тази тяхна особеност също говорят в спомените си много от най-компетентните и взискателни негови слушатели.
За своя живот и творчески път Бердяев е оставил незаменим документ - книгата-равносметка-изповед Самопознанието (Опит за философска автобиография), която той пише до края на живота си (публикувана е година след смъртта му). Тази книга може да се постави (не само жанрово) до Изповеди на Августин, Русо и Толстой, до Поезия и истина на Гьоте, до Минало и мисли на Херцен, до Детство. Юношество. Младост на Толстой, изобщо до действителните образци в трудно различимите жанрове изповед-автобиография-мемоар. Като тях тя е синтетичен образ на автора и дълбоко прозрение за неговото време - такова, каквото той го е видял, и така, както той го е видял.

6

Бердяев признава, че никога не е скъсвал с марксизма напълно, че е “съхранил редица негови реалистични социални идеи”, и дори в Самопознанието му признава “някаква социална правда”, макар че също никога не е споделял неговите антихуманни интерпретации и апликации. И не само защото, имайки предвид Маркс, почита гениите и когато им е идейно враждебен, но и защото през целия си живот е запазил една особена чувствителност към марксизма, който той е познавал добре не само външно, но и вътрешно, и който го е мъчил. А една от причините за тази мъка е, че той никога не е приемал бездуховността на капитализма, никога не е обичал буржоазния свят и буржоазния дух с неговата лъжа, примиреност, послушание и приспособимост, както и неговия филистерски битовизъм и практицизъм, поради което критиката на младия Маркс винаги му е била близка, макар че в алтернативите, които предлага особено късният Маркс, той не е могъл да се убеди и да повярва. Бердяев също се обявява за социализъм, но за него социализмът е персоналистичен, основава се на примата на личността пред обществото (За робството и свободата на човека). Бердяев с възторг цитира думите на Херцен: “Когато личността се подчинява на обществото, народа, човечеството, идеята, това означава продължение на човешките жертвоприношения.”

7

Според Бердяев има два принципа, които протичат успоредно и в света, и в живота на човека: на социализация, и на индивидуализация и само ако те са балансирани, мъдро уравновесени могат да гарантират спокоен, нормален, а дори и щастлив живот.
Когато социализацията проникне в дълбините на съществуването, в духовния живот на човека, това означава тържество на примитивното, на социалната посредственост, тирания на средно-общото. Човекът има ненакърнимо право на самота и той е единствен суверен на своя вътрешен, интимен живот. А нашата епоха страда от воля към бездарността, от волево отвращение от гениалността и даровитостта.
Когато индивидуализацията проникне в дълбините на съществуването, в духовния живот и ги подчини напълно, това в крайните си форми е не просто егоизъм, а егоцентризъм, който е детерминация от света, внушение отвън, робство на егоцентричната воля, съпроводено от тиранията на света.

8

Както по значимостта на собствените им идеи, така и по оказаните влияния върху мисленето през ХХ век Бердяев отличава трима мислители, трима духовни властелини: Ницше, Маркс и Киркегор (Екзистенциалната диалектика на Божественото и човешкото), като не пропуска нито една възможност да се позове на тяхното влияние и върху собствената му философия.
Към самата собственост Бердяев има едно-единствено чисто лично отношение - като даваща независимостта, необходима за духовни занимания (Самопознанието) - и в това отношение той е просто по стъпките на Шопенхауер и Ницше. Отнемете на човека личната власт над предметния, материалния свят, личната свобода в стопанските действия, и ще го направите роб на обществото и държавата (“студеното чудовище”), които ще му отнемат правото на свобода на мисълта, съвестта и словото, правото на свободно придвижване и дори правото на живот. Ако обществото и държавата станат единствен собственик на всички материални ценности и блага, външно те могат да правят каквото си искат с личността, а тя е безсилна да се съпротивлява на тяхното насилие и става напълно колективна. “Парите, необходими за съществуването ми, идваха като дар от Бога, за да мога да се отдам единствено на творчеството си” (Самопознанието).
Бердяев смята Маркс за слаб антрополог и забележителен социолог, а учението му за стоковия фетишизъм - за истински гениално. Пък и на антропология според него човек трябва да се учи повече от великите художници, отколкото от академичните философи, и в това отношение най-добрите учители са Шекспир, Достоевски, Толстой, Стендал, Пруст.

9

Но не по-малко вярно е, че Бердяев никога не е отъждествявал марксизма с руския комунизъм, който, макар и според него да е прав в критиката на капитализма, в главното и основното споделя лъжата на всеки тоталитаризъм, защото комунизмът, тъй както той се проявява в руската революция като краен етатизъм и руска великодържавност, всъщност отрича свободата, отрича личността, отрича духа. А не по-малко ненавистни на Бердяев са зоологическият национализъм и хищният шовинизъм, били те руски или немски, изразени позитивно като имперско могъщество или негативно (което е още по-лошо, защото отрицателните чувства са по-силни от положителните) - просто като антисемитизъм. И това е създавало допълнителни затруднения в неговия и на семейството му живот (Самопознанието). Според Бердяев: “И капитализмът, и социализмът еднакво предизвикват упадък на духа и угасване на духовното творчество, водят до спадането на духа в човешкото общество” (Новото средновековие). 
Антитоталитаризмът на Бердяев е наистина “без граници” - и то спрямо и двете главни, преобладаващи форми през неговия ХХ век, спрямо фашизма и болшевизма, от които той - макар и в различна степен - е бил потърпевш. Но все пак, ако неговото отношение към хитлеризма е абсолютно и безусловно отрицателно, защото расизмът проповядва вечна, неунищожима, генетично предопределена ненавист, в реакцията му спрямо комунизма има някои корективи, доколкото той, макар и химерично, обещава след злото една епоха на вечно земно добро. Освен това в отношението на Бердяев спрямо болшевизма като към руско явление се примесват и нюанси, идващи от дълбокото му съпричастие към руската идея, към съдбата на Русия и към нейната световна мисия. “Русия е велик Изтоко-Запад, тя е цял огромен свят и в руския народ са заключени огромни сили. Руският народ е народ на бъдещето. Той ще разреши въпросите, които вече не са по силите на Запада, а и още по-малко - в цялата им дълбочина” (Руската идея). 
А в расизма действа фатумът на кръвта, от неговия абсолютен фатализъм и детерминизъм нищо и никой не може да се освободи, дори и онези, които са готови на всичко, само за да изтрият неговия неизличим печат.

10

Октомврийската революция Бердяев не приема още от първите й дни, наричайки я “велико нещастие”, както впрочем и “всяка революция е нещастие”, защото “щастливи революции никога не е имало” (Новото средновековие). Приятно е само да се четат книги по история на революциите, но не и те да се преживяват. През 1921 г. Бердяев е арестуван по т. нар. дело на “тактическия център”, а режимът във вътрешния затвор на ЧК (Любянка), където е разпитван лично от Ф. Е. Дзержински, е бил много по-тежък, отколкото в “царския”.
Следващата 1922 година се оказва наистина най-съдбоносната през целия му 74-годишен живот. Заедно с голяма група от около 160 руски интелектуалци, обявени за “най-активните контрареволюционни елементи сред професорите, лекарите, агрономите, литераторите”, Бердяев бива изгонен от Русия и под заплаха от смъртно наказание му се забранява връщане в родината.
От 1922 до 1924 г. Бердяев живее в Берлин. Тук създава Религиозно-философска академия, публикува още четири книги, сред които най-голяма популярност придобива Новото средновековие, установява връзки с Кайзерлинг, Шелер, Шпенглер и всъщност оттук започва и неговата световна известност, заслужено издигнала го до най-крупните имена на европейската философия през нашия век.
През 1924 г. Бердяев заминава за Париж и до смъртта си живее в тази столица на руската културна емиграция. Тук той установява нови връзки с много от духовните първенци на времето, издава списанието Път (1926-1939), ръководи издателство YMCA-PRESS, участва в много конгреси, конференции, симпозиуми, написва още близо двадесет книги (някои от тях се публикуват след смъртта му) и тук - в парижката емиграция, далеч от Русия - намира пълните измерения и бива действително увенчано делото на един от най-руските философи. През 1947 г. Кеймбриджският университет му присъжда званието Doctor honoris causa, което дотогава е давал само на двама руснаци - И. С. Тургенев и П. И. Чайковски.
За Бердяев Париж е не просто “местожителство” - от 1924 г. до смъртта му, - а нещо много повече, което той изразява в знаменитото си есе Съдбата на Париж: “Париж е световен опит на новото човечество, огнище на велики начинания и дръзки експерименти. Париж е свободна изява на човешките сили, свободна игра с тях. Животът на свободния град е живот на човека на свобода, автономен живот, независим от свещения авторитет... Париж е живо същество и това същество е по-висше и по-прекрасно от съвременните буржоазни французи... Париж е магически град - в него е съсредоточена цялата магия на съвременния Голям град, цялата му притегателна сила и цялото му зло... Само Париж е Град-столица, световен Град, нов Град на новото човечество.” Едва ли може да има съмнение за влиянието на Париж върху духовността, върху философията на Бердяев. Несъмнено тук влиянието не е първостепенно, решаващо, но също несъмнено е, че без парижкото “местожителство” и философията на Бердяев би била по-друга. А може би тук проговаря и малкото негова френска кръв, дошла от по-далечните му предци.