След като си умреш от смях

Скочил Пенчо от чучура
и се хванал за... ухото!

Или според рецептата: един виц трябва да е кратък, в ритъм и рима, да има момент на изненада и лютиво – колкото поеме. Ако откриете сходство между българската и представената тук британска традиция в поетичния хумор, не се учудвайте. Всички сме от един дол дренки. Е, почти. При нас Смехът нахлузи маската на Иванчо – пъхащото носа си навсякъде скандално изтърсаче от мазето на стерилната ни литературна норма. Ние предпочетохме например свенливо да не забележим определени аспекти от творчеството на Христо Смирненски или Пеньо Пенев. Докато небезизвестният Кингсли Еймис се възмущаваше, че уважаваното издателство ”Пенгуин” не включило в своя антология бисерите от кръчми и обществени тоалетни. Не че не се публикуват. В края на краищата, който не иска, да не си ги купува. При върлуващата напоследък информационна лакомия е просто недопустимо едно любопитство да остане незадоволено назависимо дали се е проявило или не.
А смехът е любопитство. Смехът е свободата на интелекта да не се води по тертипи, а сам да анализира и да стига до изводи, колкото и кощунствени да изглеждат. Не става дума, разбира се, за идиотския смях, а за Смеха като способност да се издигнеш на птичи поглед над мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби, същността на явленията. След като си умреш от смях, естествено. Защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд. Или от мъка. Или просто да си умреш. По избор. Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.
Всеки може при желание да възпроизведе (или да измисли) сентенции за смеха. ”Светът е оцелял, защото се е смял.” ”Смеейки се, човечеството се разделя с миналото си.” ”Кажи ми как и на какво се смееш, че да ти кажа...” Не всеки си дава сметка обаче колко са верни. Александрийската библиотека изгоря, вицовете оцеляха. Във всяка култура, във всяка епоха, по коптори и канцеларии, кралски дворове и килии са се пели, разказвали или шепнели епиграми и пародии, лимърици и частушки, пиперлии анекдоти и грубовати балади. От там до безсмъртието на печатното слово е една крачка. Особено когато остроумието се съчетае с изящна музикалност на стиха. Опитайте да преразкажете епиграма на Радой Ралин. Не е същото, нали? Както и при най-гореспоменатия Пенчо.
Да вземем едно елементарно петостишие в анапест. Първи, втори и пети ред в тристъпен, трети и четвърти – в двустъпен. Рими – аабба. Нарича се лимърик. В първия ред въвеждате героя:
Симпатична вдовица от Бон
Във втория давате допълнителна информация за лицето:
преспала в бръснарски салон.
В третия и четвъртия е съсредоточена динамиката на повествованието:
В полунощния час
там се чул дрезгав глас:
за да достигнем до поантата:
Noch einmal?! Аз Симон, не Самсон!
В така определената рамка можете да редите колкото ви душа иска ребуси. Потенциалът е неизчерпаем, както е доказала кариерата на лимърика.
Роден е преди Дявол знае колко време, Бог знае къде на Британските острови. Версията за едноименния ирландски град Лимърик е привлекателна, но хипотетична. Единствено сигурно е, че лимърикът никога не се е движил в свястно общество – я пияници, я смахнати. Дори когато попадал в знатните квартали, аристократите си позволявали само по някоя цинична усмивчица, ей-така, за отмора. Говори се, че не всички хубави лимърици са мръсни, но че малко от ”чистите” стават за нещо.
Ролята на ”менажера фея” изиграва Едуард Лиър (1812–1888), художник и поет, пътешественик и природоизпитател, издал няколко илюстрирани от самия него сборника. Настава масова психоза. Всички прописват лимърици, организират се общонационални конкурси, в интелектуалната гимнастика опитват сили Ръдиард Киплинг, Луис Каръл, Джон Голсуърти, Антъни Бърджис, Айзък Азимов... Изобщо, ако Лимърик бе човек, досега да е получил благородническа титла за особени заслуги. За взривяване на догми, предизвикателства към здравия и нездравия разум, точило за иронията, въображението и остроумието, мярка за узряване, примерно поведение като домашен любимец из пръкналите се незаконородени отрочета на ВЕЛИКАТА БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, НАД КОЯТО СЛЪНЦЕТО НИКОГА НЕ... обаче залезе. А лимърикът – не.
Клерихюто също. Какво е ”клерихю”? Второто име на Едмънд К. Бентли (1875–1956), изобретател на тези чаровни минибиографии, които ви дават в няколко реда находчива характеристика на дадена историческа личност. Точна, ако авторът не є е имал зъб. Несравнимо по-пикантна в противен случай.
Както на война, водещ е приносът на незнайните воини на поетичния легион. Най-впечатляващите фойерверки често са подписани от АНОНИМ. Не че авторството е кой знае колко сигурно, когато едни и същи стихове се приписват на различни поети, дават се спорни дати за раждане и смърт, никой не ти казва кой е англичанин, кой – австралиец. Нали езикът е един и същ! Съвсем спокойно може да прочетете: приписва се на Чърчил. Голяма работа, че самият той категорично е отричал да е писал такова нещо. Може да го е хванало срам да си признае човекът, а може и настина само да е цитирал. 
В случаите, когато авторът е известен, има три основни категории: 
1. Автори, наложили се предимно в хумора, като Огдън Наш (1902–1971), самобитен класик на поетичната ирония в САЩ, като Хилеър Белък, роден през 1870-а във Франция, размислил и се прехвърлил на ”мъгливия Албион”, където починал след доста писане през 1953-та, или Хари Греъм (1874–1936), заклет консерватор и цар на чернилката.
2. Еднодневки, чиито хитове обаче доставят истинско удоволствие.
3. Мастити литератори, дето, като им писнела надпреварата към Парнас, ощастливявали с присъствието си ”несериозния жанр”. Понякога с много по-голям успех. Повечето от тях нямат нужда от представяне, някак неудобно е да обяснявам кой е, да речем, лорд Байрон. Но сигурно ще ви бъде интересно да откриете в ново амплоа Джилбърт Честъртън, познат ви вече от криминалните истории за отец Браун. Да се срещнете пак с неподражаеми светила с остър език, като Александър Поуп и Уилиам Блейк, Джон Грей и Робърт Бърнс. Или с техни наследници, като Уистън Хю Одън и Ейдриън Мичъл (когото, между другото, сме посрещали в България).
За да не си губим времето в глупави спорове, коя поезия е ”сериозна”, предлагам формулировката, че всяка истинска поезия е истинска поезия, стига да е поезия. Несериозно може да е само нашето отношение към нея.
Иначе етикети за обхванатите в този сборник произведения – дал Господ: лека поезия, трапезни песнички, нонсенс – поезия на безсмислицата (с двамата колоси – Лиър и Каръл), хули срещу Авторитета, пародии, черен и пикантен хумор, епитафии и епиграми, псевдобалади и закачки.
Пише се за всичко. Г. Х. Валинс например изследва феномена ”телефон”, заемайки стила на класиците. Други нагазват в любовта и брака, политиката и изкуството, съсипват се красиви митове... А как възприемате като тема особеностите на английския правопис? Жалко, че резултатите в този случай са абсолютно непреводими. Или невероятната размяна на ролите при нонсенса – вместо обичайната схема тип ”смислов скелет – формираща плът” стихът се крепи на педантичния размер и точната рима, около които витае аморфен ореол от семантични фрагменти. Нещо като съвременното абстрактно изкуство.
Хронологията не е важна в този налудничав карнавал. Стига да не се носи дъх на мухъл, стига погледът да е остър и акупунктурата – ефикасна. Смехът е универсален. Може би затова повечето антологии на поетичния хумор се съставят по тематичен принцип. Темите, така или иначе, са едни и същи – въпросите, на които с все по-голям успех не можем да си отговорим. Освен с помощта на Смеха. Как ще стане тая работа ли? Ами прочетете книгата, току-виж...
Надали ще ви помогне при решаването на битовия въпрос, но освен него съществуват и други: основни философийски, екзистенционални, нациоанални, изметодологически, интерполови, парламантарни... Вярно, че днес мислим повече за шилешко, отколкото за Шилер, но човек не може да живее само с хляб и латиноамерикански сериали! Пише го в Библията! За която също още не е доказано дали не е хумор, макар и твърде поетичен.

P.S. В началото се загатна за известна прилика между българската и англоезичната традиция в жанра. Редно е в края да стане дума и за разликите. Докато не се научим да уважаваме Смеха и превъплъщенията му, те ще си останат съществени.

Цветан Пеневски