Сега се чувствам по-добре. Когато се събудих, се побоях да отворя очи. Сънувах кошмар, но можех ли да бъда сигурен, че е сън! Това е от шока и треската. Поне времето днес е хубаво. Вчера, когато слязох от влака, имаше такава буря, че дори не видях как изглежда къщата, в която ме приютиха. Не ми беше до подробности. Този тип Зар трябва да е много печен - днес малко хора заговарят непознато момче, а после и го приютяват. И тази безумна история за багажа ми! Слава Богу - имам документи. 
Бавно ставам. Главата ми пулсира, ще се пръсне. Затварям очи, за да не повърна пак и сядам на леглото. Изчаквам световъртежът да поразмине и плахо открехвам едното око. Май успях. Стъпвам на дървения под и се изправям, като оставям тежестта върху десния си здрав крак. Постепенно натоварвам левия. Не ме боли! Трьгвам бавно към стола, където са оставени дрехите ми. Дъските леко поскърцват. Докато се обличам, виждам грозно разпрания заден джоб на джинсите.
Чувам стълбите да скрибуцат - ще имам посещение. Чул е стъпките ми и знае, че съм станал. Аз пък знам, че той идва. Сега ще почука. 
-Да?
-Как си днес, малкия? 
-По-добре. 
-Закуската е готова. 
-Много сте любезен, слизам след минута. 
Всичко ми се е свило, но този не обича глезотии. Явно е мъжкар, ама и  аз не съм някой сопол. Дават ли ти - яж, за бягането вече знам!  Дядо щеше да е доволен. Отново се сещам за лайната, които надробих. Започва да ме хваща шубето. Отново треперя. Стегни се, Ян, стегни се. Всичко ще бъде наред. Само се стегни и мисли как да се оправиш!
Да. Дишам дълбоко и съм по-добре. Като се сетих за дядо, изпитах нужда да е тук , да ми помогне. Не! Вече съм голям и мога сам. Ян е силен и голям. Дядо, дядо, ако беше така, нямаше сега да съм тук. . . 
Трябва да вървя на закуска. Цялата къща е дървена - като в приказка. От втория етаж се спуска масивна стълба. Тук има още две врати. На едната висят индиански пера. Детската ми мечта. Обръщам се, за да затворя моята стая и виждам каубойска шапка.  Цял арсенал детски пушки, саби и пистолети висят  на стените. Преспал съм в стаята на Поразяващата ръка. Кой ли червенокож брат е опънал вигвам отсреща? Може би Винету! Колко беше хубаво, когато бях малък! Живеех си в "легото", подреждах живота на човечетата, а нарисуваните им устички бяха винаги усмихнати. Най-сериозният ми проблем беше когато не можех да открия някоя част, нужна за автомобилчето или къщичката, която сглобявах. Бързо обръщах кутиите от конструктора наопаки, за да я търся и... не можете да си представите, през цялото време тя била между зъбите ми! Тогава мразех единствено скуката. Скуката ме сграбчваше рядко: когато слушах дългите нравоучения на баща ми. Старият винаги искаше да го гледам в очите. Той схващаше, че само да отскубна поглед и се загледам в някоя дреболия, въображението ми веднага я превръщав птица, дървен кон или ракета а с тях да се (а да  се конкурира с тях не беше лесна за него работа).
Мирис на пържени яйца. Слизам по стълбата, като се опитвам да изглеждам свеж. Тя води в единственото помещение на първия етаж - едновременно кухня, трапезария и хол. Голям барплот с вграден аквариум разделя всичко това. В кухненския бокс на кръгла маса е сервирана закуска за двама. 
-Заповядай - чувам плътния глас на стопанина, скрит зад малката завеска на кухнята. 
-Благодаря, господине - говоря, като се стремя да звуча мъжката. 
-Казвай ми Зар, нали се разбрахме. Цялото ми име е Светлозар. А ти на кого си кръстен?
-На дядо Стилян - вече съм седнал на масата. 
-Много го обичаш тоя дядо, а! Вчера, докато бълнуваше, все него викаше. Късметлия човек! - казва Зар и заема мястото си. Сърцето ми прескача. Какви ли съм ги наговорил.
-Бързо се изправи ти, жилав си. 
Той поставя ръка на челото ми и започваме да се храним. Много е вкусно, но стомахът ми е свит. Мълчим. Може би заради гузната съвест проговарям първи. 
-Добре е да се обадя на приятелите си. Преди два дни трябваше да съм в къмпинга. 
-Ще те заведа в пощата следобед. Искаш ли да идем в полицията? 
Само това ми липсва.
-Съмнявам се да ми помогнат. Момчетата, които ме ограбиха, със сигурност са слезли на друга гара. Преди да ме цапнат беше около три часа, а аз се събудих чак призори. Освен това загубата не е голяма - само за парите ме е яд - провалиха ми морето. Добре е, че паспорта ми са оставили. Съвсем нов е. Тъкмо си мислех, че за първа година няма да имам проблеми с регистрацията и...  
-Не се ядосвай. Леко си се отървал - здрава глава носиш - широко се усмихва и добавя - Ще ида до лозето, ако не се върна до обяд - хладилникът е твой. Закупчиците винаги закъсняват. После ще свършим и твоята работа. 
Зар отнася приборите си до мивката и излиза. Аз още преживям. Смятам, че се справих. Сега спокойно ще разгледам къщата. Всички вещи приличат на произведения на  изкуството. Как не го е шубе да ме оставя сам? Собствената ми баба, майката на баща ми, никога не би го направила. Още от малък все в ръцете ме гледа и ме нарича пладнешки разбойник и хайдутин. Така и не разбрах, какво толкова са й направили хайдутите! Тя цял живот не си мръдна задника да свърши нещо полезно, но все намира начин да се домъкне у нас и да ни тормози с майка ми. Майка ми и без това се връща от бачкане нервна и не може да мисли за нищо друго, освен за скапаната си редакция. В такива дни въздухът ставаше тежък. Сега като си мисля, отдавна не е идвала у нас. Каква съм овца, та аз от години не си стоя вечер вкъщи.
Ставам от масата и почиствам остатъците от закуската. В този момент, познато чувство прониква в главата ми - пуши ми се. Премествам се в другата част и оглеждам за някой фас. Голям стереотелевизор, уредба, CD, всичко ли тук е "technics"! Този човек мирише на стил. Малко кристал, две-три скулптури, графиките на стената - като че ли всичко е от един и същ автор!	
На количката за напитки откривам метална кутия от бонбони. Първото нещо което докосвам. Вътре има пакет гъзарски тютюн и листчета за цигари. Освен това кутията е пълна с интересни дреболии - рекламни кибритчета, запалки, лула с приспособления за почистване на нагара и какво ли още не... Между всичко това, просто ей така, се моткат три стодоларови банкноти. Съвсем истински... Оглеждам се тъпо и затварям кутията. Сядам на канапето, свивам си цигара и изведнъж олеквам. Фи не би се и замислил. Може би затова сега и да иска не може да мисли. Шибани пари!  Слушай, Ян, закълни се в себе си - и една карфица няма да вземеш! Никога, никога, никога! Да пукна. Горкият Фи...

Задрямал съм пред телевизора, когато пикапът на Зар спира пред къщата. Той връхлита през вратата, а усмивката му като че ли блести още по-ярко. 
- Хайде за риба, Ян! Тичай горе - в скрина срещу кревата ти има дрехи на сина ми.
Гледам тъпо, защото Зар добавя:
- Не си губи времето, момче!
В тона му има нещо топло, което ме кара да скоча като попарен. За миг се озовавам в спалнята, отварям тежкия капак и трескаво разравям сгънатите дрехи. Избирам моряшка фланелка и бермуди от едро синьо кадифе. Свалям чорапите, че вече леко бъздят и обувам кецовете на босо. След секунда стоя готов пред капак, отворен по средата на хола. Не го бях забелязал преди. Зар подава различни риболовни принадлежности, които аз поемам и подреждам на пода. После се измъква ловко и като ме вижда така преоблечен, през погледа му пробягва одобрение. Остава загледан няколко секунди, после отново живва и хуква към външната врата. Не чакам покана и се включвам в приготовленията. 	
Навън летният ден е в апогея си. Чак сега усещам мириса на морето, за който копнеех през зимата. Къщата гледа на изток. Селцето е на около километър в краката ми, а от него започва морето. Вдясно се вижда асфалтов път. По него летят автомобилите на туристите. Шумът на моторите не стига до нас. Имам чувството, че тази къща е над нещата.
Приготовленията приключват и Зар подкарва с яка газ по черния път.
Селцето е спретнато. Все още отстоява на напора на туристите. Зар спира пред пощата и ми подава пет кинта за разговора. Трябва да измисля нещо, но не знам какво. Спокойният поглед на този непознат човек ми дава сила и аз решавам засега да се опитам да остана тук.
В кабината е задушно и слушалката смърди на лиги. Първият номер, който изниква в главата ми, е на дядо. Щом той вдига и чувам гласа му, в очите ми избиват сълзи.
- Янчо, откъде се обаждаш?
- От морето, дядо.
- Защо не каза, че заминаваш...
- Стана спонтанно, дядо. Слушай ме внимателно - обади се на нашите и им кажи, че не мога да се свържа с тях. Ще се върна, когато ми свършат парите. Добре съм и да не се притесняват за мене.
- Янчо, къде по-точно си, чедо?
- Не те чувам, дядо, лоша е връзката. Ало, ало - крещя аз.
- Аз те чувам, Янчо... Ту - туу,ту - туу...  - Милият ми дядо, той единствен ме обича, а аз го лъжа!
Набирам отново. Вече съм се стегнал.
- Да, моля? - мазен момичешки глас. Крис е забърсал нещо!
- Търся Крис.
- Няма го, за кого да му пре...
- Слушай, дрисло, дай ми бързо Крис, защото... ту-туу...
Въртя като побеснял.Този път е той.
- Къде си бе, копеле! Хората на Барезе обърнаха всичко да те търсят, предполагам, че е свързано с Фи, щото рижата кратуна се е скатал от оня ден! Барезе идва у нас. Беше бесен. Каза, че ще ми спука кокалите, ако те крия! - изстреля той на един дъх.
- Спокойно, за това няма да ти кажа къде съм.
- Луд ли си бе, какво е станало!?
- Няма значение, докато не знаеш, си в безопасност. Ако дойде пак, му кажи, че съм се обадил и съм казал, че пипне ли някой от вас, спукана му е работата! Запомни ли? Ако трябва, си запиши.
-Наистина си луд! Ще плашиш Барезе. Ще ни отрови купона! И въобще, толкова ли е сериозно положението?!
-Не ме питай, предай му това и бъди спокоен. Трябва да затварям. Чао.
-Ян, чак...
Изпотих се. Преживях всичко наново. Дръж се, Ян, ти си силен и голям. Да. Ще започна отначало.
Излизам от пощата и виждам малка чешмичка. Наплисквам се обилно, после скачам в пикапа и казвам, че е страшна жега. Зар натиска газта и ние се понасяме към морето. Напред към новия ми живот! 

Караме по централната улица. Минаваме покрай пазарчето, универсалния магазин и кръчмата. Тук на една пейка са седнали цяла бригада стари морски вълци. Всички махат за поздрав и Зар им отвръща. Зад тях виждам решетката на малка клетка. Вътре напред-назад тревожно се разхожда някаква златиста лисичка. Завиваме към морето и спираме близо до кея. Коя ли е лодката на Зар? Той ми казва да го изчакам в колата и слиза. Приближава се до една яхта и разговаря с мъжете на борда. После се връща и отново потегляме. 
Напускаме градчето и се включваме в междуградския път. Движим се на север. Пътят минава през гората, към която гледа къщата. На третия завой Зар включва десен мигач и завива по черен път. Замислен е. 
- Какво смяташ да правиш, Ян?
- Не знам. Сигурно ще отида на стоп до къмпинга, а оттам ще се прибера до вкъщи с някой познат, който си тръгва. Ако няма такъв, ще заема пари за влака или...
- Слушай, представи си,че  твой приятел ти предлага сделка. Примерно, иска твоя камион, за да си свърши някаква работа. В замяна ти предлага част от стоката. 
- Какво ще прекарва?
- Да речем, моркови.
- Аз за приятел не бих се чудил - казвам аз, но в този момент нещо от вътре ме жегва и добавям - Впрочем, зависи от морковите.
- Какво им е на морковите? - Зар променя рязко тона.
- Не знам. Какво трябва да им има?
- Не, аз тебе те питам. Морковите са си моркови.
- Виж, по-скоро важна е градината - оправдавам се аз, без дори да има причина - имам предвид, дали не е разкаляно, защото ако е така, стоката може да е гнила!
- Абе ти май нещо намекваш! - аз не разбирам какво говори, а той вече започва да се дразни. Не знам какво да кажа, но не се предавам.
- Нищо не намеквам. Питаш ме и аз ти отговарям! Ако някой ще разменя моркови за камион, ще искам първо да ги видя.
Зар дава мигач и завива по черен път. Намираме се на южния нос. Оттук започват следващият залив и скъпарските курорти. Пикапът се носи към самия ръб, а зад нас остават облаци прах. Спирачките изскърцват и пушилката ни залива. Няколко секунди след изключването на мотора Зар не помръдва. Втренчен е в нищото. Дали не попаднах на психопат? Може би самият аз съм изперкал! Кой знае...
-Благодаря за съвета! - казва Зар, вече смятах, че е забравил за морковите. Погледът му ме пронизва. Имам чувството, че сега ще попита нещо важно. Вместо това слиза и се заема с риболовните принадлежности.
Спускаме се между трънаци и магарешки бодли по стръмна неотъпкана пътека към една скална козирка на около три метра над самия прибой. Козирката е издадена встрани от фронталната част на носа. Вдясно започва миниатюрен пясъчен плаж, скрит между скалите, покрили като броня издадената в морето суша. 
Спрели сме на козирката и гледаме морето. Шумът му винаги ме е хипнотизирал. Дори съм сигурен, че не е шум! Това е музиката на морето! Сега е спокойна. И Зар слуша, застанал на скалата, вперил поглед в хоризонта. Изглежда здраво стъпил на краката си. Искам, когато стана мъж, да приличам на него. Как ли изглеждат децата му? Сигурно никога не са скучали с него... Гласът на Зар ме вади от тези мисли:

- Виж моята красавица! - думите му са отправени по посока на средноголяма рибарска лодка, закотвена в другия край на заливчето. Сигурно морето ме е грабнало, за да не я видя досега. Изведнъж нещо друго ми отвлича погледа, така че пак не гледам към лодката. В другия край на плажа, на не повече от петнайсет метра от нас, в сянката на скалите, върху самия пясък е седнало дългокосо момиче с книга в ръка. То гледа към нас.
- ...Няма по-красива от нея! - това са последните думи на изречение, което явно не съм чул. - А, ето къде гледаш!
- Извинявай, но...
- Знам, знам - казва той и махва на момичето.
То става, прибира книгата в малка раничка и тръгва към нас. Босите й крака оставят стъпки по мокрия пясък - трохички за вълните.
Когато между мен и Лидия всичко свърши , се заклех повече да не се влюбвам. Вече съм на осемнайсет, но знам много добре как може да ти го бодне някоя красавица! Такива сме мъжете. Колкото и да сме силни, все ще се намери  жена така да ти размъти водата, че да не разбереш дори кога ти е потънал кораба. Затова имам стратегия - колкото по-красиви момичета срещам, толкова повече ги отбягвам. Другите момчета се чудят какво да измислят за привличане на вниманието, аз обратно! Ако ще отвътре огън да гори, и с жест няма да го покажа. Олеле, ама тази е божествена! Дръж се, Ян.
Слизаме от скалата на пясъка и я пресрещаме.
- Как си, Маги - започва Зар.
- Добре съм, чичо Зар, това да не е Делян?
-Не е Делян, това е моят нов приятел Ян. - той се усмихва на неволната рима и ме избутва напред със здравите си ръце. Може би става дума за сина му. По-интересно за мен е момичето. Без грим и обици е. Чертите й са изящни. Облякла е басмена рокличка на жълти, червени и сини цветя. 
- Маги, приятно ми е - казва тя и ми подава ръка с най- нежната небрежност на земята. Краката ми омекват, а когато си казвам името, гласът ми излиза груб и пресипнал.
- Искаш ли да дойдеш с нас за риба? - кани я Зар.
- Благодаря, но не обичам да гледам как умират риби. Освен това трябва да пазарувам.
- Изчакай до събота и ще отидем до борсата в града. Татко ти ще е доволен. Между другото, как е той?
- Вече е по- добре! Благодаря ти. Звачи ще се видим в събота сутрин. - тя ни пожелава приятен ден и тръгва нагоре по пътеката. Аз продължавам да гледам как изкачва стръмното, спира до един храст и с мъка измъква голям велосипед с мъжка рамка. Бута го по пътя, после се качва на високата седалка и докато набира скорост, няколко пъти залита. Вече изчезва от погледа ми, но аз продължавам да я виждам... Забравям за Зар. Завъртам глава, а той ме гледа с нов поглед - поглед на баща.
- Харесва ли ти?
- Нищо особено - отговарям и се чудя накъде да погледна.
- Ян, имаш ли си приятелка?
- Никога повече няма да имам - казвам аз и се свличам на топлия пясък. Слагам ръце под главата си и затварям очи. Слънцето гори по клепачите ми, а пред погледа ми греят няколко жълти петна. 
- Казваше се Лидия. Запознах ме се на Нова година. Бях на някакъв купон и явно съм прекалил с пиенето, защото не разбрах кога удари полунощ. Всички крещяха като истерични, но на мен ми беше лошо и исках да се скрия някъде. Отворих една врата и чак когато я затворих с шут, разбрах, че се намирам на улицата. Беше ми безразлично. После студеният въздух ме освежи и аз се заклатих безцелно. Чувствах се сам на света. Абсолютен пубертет. Изведнъж едно голямо куче изскочи от някакъв вход, опита се да спре, но се подхлъзна на заледения тротоар и ме подкоси. Стана толкова бързо, че нямах време да се уплаша. Лежах си на земята и не ми пукаше къде е долу и къде горе. Тя излезе малко след кучето, което въпреки, че не се извини, беше достатъчно възпитано да не ми прегризе гърлото. Лидия ми помогна ми да стана, а после се разхождахме до сутринта в заскрежения парк. Решихме, че това е съдба и други романтични глупости. От този момент бяхме неразделни. Родителите й се бяха паникьосали да не стане някой фал! Не й разрешаваха да се виждаме, а това ни караше да се чувстваме като онези лигльовци Ромео и Жулиета. Тя бягаше от къщи, от училище и пак бяхме заедно. Най-добрият ми приятел живее почти сам. В двора на къщата му има барака. Бях я стегнал и изглеждаше страхотна бърлога! Искахме да живеем там, да зазидаме вратата и никога да не излезем сред хора, които не знаят какво е да обичаш. Все пак човек веднъж е на петнайсет...
- И какво стана после?!
- После... после се обичахме толкова много, че аз исках да убия всяко момче, което се приближаваше до нея. Това явно й харесваше, защото веднъж реши да види колко я обичам и започна да се сваля с най-тъпото и яко копеле в квартала. Аз, глупакът, реших, че той я притеснява и му разбих носа. Та той така ми смачка фасона, че цял месец не можех да се сетя как съм изглеждал преди. Моите хора не искаха отмъщение, защото сам съм си бил виновен. В един от споровете някой от тях каза, че Лидия е курва или ако още не е, то натам е тръгнала. С никой от бандата ми не се бях карал сериозно, но тогава полудях. Бях на косъм да се отрека от приятелите си заради нея.	 
- И кога прогледна? - засича ме Зар.
- Не ми се наложи да чакам. Между тийнейджърите тайни не остават... Всъщност, направо ми се разгони фамилията... Започнах редовно да се напивам и ... абе, върших хиляди глупости. Все пак се извиних на моите хора. Нали ми помогнаха да се осъзная. Приятелите са най-великото нещо на света и то точно когато си мислиш, че не те разбират! Така или иначе, без жени не може. Та оттогава съм бил с няколко за по малко, но без никаква романтика. Удариш ли го на чувства, така се възгордяват, че ще ти се качат на главата!
- Времето ще покаже. Не всички жени са развалени. Хайде, че загоряхме! Тази палава Лидия и риболова ни иска да провали, а ти да вземеш да й се вържеш - подхвърля Зар и се запътва към лодката.
Денят е страхотен. Гларусите се спускат рязко към повърхността на спокойното море, улавят поредна рибка и отново се издигат. Няколко пъти се опитват да ни улучат с лайната си... Гледат на нас като на конкуренция. Зар каза, че фризерът му е пълен с риба, но ако не влизал в морето, започвал да плесенясва.
Аз съм се изтегнал на носа на лодката. От доста време не съм бил така спокоен. Мисля за Маги. По въпроса с жените тайно се надявам "времето да покаже". 
Зар със сигурност знае повече. Интересно какво е станало със семейството му. Ако се съди по снимката в бюфета, жена му  изглежда симпатична. Ами ако са починали! Маги спомена за някой си Делян. Ще рискувам.
- Кой е Деян? - Зар се занимава с някаква въдица и не вдига поглед, когато чува въпроса ми.
- Малкият ми син. Той е на шестнайсет години - лицето му сега е обърнато към мен, кожата между веждите му се е сгърчила. - Големият се казва Калоян. Двамата преди три години заминаха за София с майка си.
- Ама защо сте разделени! - доброжелателно недоумявам аз.
- Дълга история.
Чудя се, дали не прекалих с този въпрос? Просто за миг реших, че познавам Зар от хиляди години, а не знам нищо за семейството му. Дано не се сърди.

Не си спомням скоро да съм изпитвал подобен глад. От кухнята се носи страхотна миризма на пържена риба! Никога не съм си падал особено по рибата, но тази вечер е различно. 
Зар ме сложи пред телевизора и ми забрани да влизам в кухнята. Вечерята ще е изненада. Когато бях малък, бях малко злояд, та майка ми измисляше какво ли не, за да ме накара да ям. Но да ми е правила изненади - не помня. 
Най-после чувам предварително уговорения звън на камбанката, закачена на стената в кухненското отделение. Така е било във всички кораби, на които е пътувал Зар. Отбелязал е с кръстчета върху една карта пристанищата, където е бил. Страшна работа!
Сядаме на местата си от закуска, а аз се чудя от какво да започна. Попчетата приличат на позлатени!  Има коктейл от скариди, салата от миди с лук и маслини. Още филе от някаква страхотна червена риба, а масата е подредена като в западните списания. 
- Утре ще съм зает през целия ден. Сутринта ще мине инкасаторката. Изчакай я, а после можеш да се разходиш до плажа. Имам колело. Само ще му проверим гумите и ако искаш, го карай. 
- Смятах да тръгвам към къмпинга, а и прекалих с гостоприемството ти - мрънкам аз, а как ми се иска да остана.
- Решавай сам, момче, нали беше тръгнал на почивка. Няма да плащаш за спане, а храната остави на мен. Щом ти писне, ще те кача на влака и все едно не са те обирали. Е, компанията няма да е същата, но поне ще си починеш.
Зар чака отговора ми. Вперил е поглед в мен - все едно това е много важен въпрос. Направо не разбирам. Да не би пък да е обратен? Какви глупости ми минават през ума! Н откакто съм тук, нещо в мен се пречупи. Дори вече не ми пука за Фи. Идеята си беше негова, бях против от самото начало.Сигурно е жестоко, но като си помисля какво можеше да ми се случи...
- Ало, къде се отнесе? - Зар маха с ръка пред лицето ми.
- Виж, аз... ти не ме познаваш...
- Виждам, че си добро момче!
 Е, такова нещо никой не ми е казвал - освен дядо!  
- Благодаря. Зар, нали не се сърдиш, че не ти казвам чичо Зар или нещо такова?
- Не мисли за глупости. Всичко важно, което имаш на този свят, е тук - казва той и сочи сърцето си. - Научиш ли се да го ползваш правилно, няма да сгрешиш! Е, оставаш ли?
- Оставам.