АСПАРУХ (Исперих, Испор, Аспархрук, Есперих) (ок. 644-ок. 700) Прабългарски хан, основател и пръв владетел (681 - ок. 700) на българската държава, родоначалник на първата българска династия, син на хан Кубрат. След разпадането на прабългарския племенен съюз Велика България (към 60-те г. на VII в.) А. потеглил с част от прабългарските племена на запад и се заселил в земите от р. Днепър до делтата на р. Дунав - областта Онгъл. От тук той извършвал чести нападения над територията на Византия. През 680 византийците предприели поход срещу него, но А. ги разбил, навлязъл в балканските им владения и за кратко време превзел територията между Шуменските възвишения, Черно море, р. Дунав и Стара планина. Заедно с това той установил съглашение със седемте славянски племена и северите и застанал начело на създадената по този начин държава. Нейна първа столица станал укрепеният лагер Плиска. След нов успешен поход на славяни и прабългари в Тракия (681) А. принудил Византия да сключи мир. Според него границата между двете държави била установена по билото на Стара планина и заедно с това Византия се задължила да плаща ежегоден данък, което всъщност представлявало и официално признаване от нейна страна на новосъздадената българска държава. А. загинал вероятно във войната с хазарите през 700, когато отбивал техните набези по р. Днепър. През управлението му е написана първата част на Именника на българските ханове. От други източници: Последните изследвания показват, че признатата с договора от 681 г. българска държава е пряко продължение като етносъстав, институции и идеология на хан-Кубратовата държава. Наложилото се мнение, че хан Кубрат умира през 665 г., отнася началото на българското преселване след тази дата, като се приема, че Аспарух и неговите българи се заселват в областта на Онгъла към 668 г. Съществува и тезата, че за това свое заселване Аспаруховите българи са получили разрешение от тогавашния император на Византия Костанс II. В следващото десетилетие българите предприемат редица набези във византийските територии, като е изказано мнение, че един такъв поход до Константинопол (680) е поводът за похода на император Константин IV Погонат. Съществува и една интересна теза, обясняваща защо именно Аспарух, а не Батбай предвожда уногондурите (т.е. българите, чийто вожд е бил Кубрат), според която това се дължи на идеята за най-малкия син – пазител на домашното огнище. Приема се, че Аспарух остава при Кубрат и управлява съвместно с него, докато Котраг и Баян са поели управлението над периферните територии. БОГОМИЛСТВО Религиозно по форма и социално по съдържание движение. Възникнало в България през първата половина на Х в. при управлението на цар Петър I (927-970) като израз на недоволството на населението от феодалния гнет. Б. е едно от най-значителните социално-религиозни движения в средновековна България и в Европа. Негов основоположник и главен проповедник бил Поп Богомил. Като учение Б. има твърде общи черти със силно разпространените още през VIII и IX в. във Византия павликянство и масалианство. В основата на тези две ереси, както и на Б., лежи дуализмът. Последователите на Б. - богомилите, приемали съществуването на две начала във Вселената - добро (Бог) и зло (дяволът). Небесният (невидим) свят и душата на човека според тях били творение на Бога, а видимият - материалният свят и тялото на човека, били творение на дявола (злото начало). Като излизали от тези разбирания, те отричали властта, държавата, църквата, духовенството, не признавали църковните обреди и тайнствата, обявявали се против богатите и богатството. Отнасяли се враждебно към кръвопролитията и убийствата и по този начин изразявали протеста на селските маси, които страдали от честите войни, водени от българските владетели. През Х-XI в. начело на богомилите стоял общ ръководител, който имал свои ученици, наречени апостоли. Бързото разпространение на Б. след това довело до необходимостта от създаването на богомилски общини, които получили известност под името братства. Начело стоял "дедец" (старейшина). Богомилите се делели на три степени. Тези от тях, които не били посветени още в учението и не членували в никое от братствата, съставлявали т. нар. слушатели. В следващата степен били т. нар. вярващи, които членували в братствата. Към третата и най-висока степен принадлежали "съвършените", т. е. тези, които били запознати с учението изцяло. На тях се отреждало и правото да заемат ръководни длъжности и да проповядват самото учение. Още през Х в. Б. станало масово народно движение. Неговите привърженици били главно от населението, което живеело в селата, и от някои бедни градски прослойки. Б. получило особено разпространение през втората половина на XI и началото на XII в., когато българските земи попаднали под византийско владичество. Тогава борбата се водела не само против засиления феодален гнет, но и против чуждестранното потисничество. Това накарало византийския император Алексий I Комнин да пред-приеме ожесточени гонения против богомилите. В 1111 бил устроен съдебен процес против тях, който осъдил на смърт чрез изгаряне техния водач Василий. След възстановяване на българската държава през втората половина на XII в. богомилите насочили своите проповеди против феодалния строй и неговия главен крепител - официалната църква. Затова те били подложени на жестоки гонения. През 1211 и 1350 били свикани в Търново специални църковни събори против богомилите. Въпреки това Б. продължило да се разпространява. След падането на България под османско робство вследствие на настъпилите промени в обществено-политическия живот на страната Б. постепенно изчезнало. В някои селища на Северна и Южна България обаче се запазило чак до края на XVI в. Б. намерило свои последователи и вън от пределите на България. То проникнало най-напред във Византия още през Х-XI в., а по-късно се разпространило и в Сърбия, Босна, Румъния, Северна Италия и Южна Франция. Дуалистичните възгледи на богомилите намерили прием и в Киевска Рус. Б. оказало благотворно влияние върху развитието на българската литература и съдействало за развитието на просветното дело в средновековна България. В същото време не могат да се отминат и някои негови негативни страни. С атаките си срещу църквата и властта то допринесло в не малка степен за разклащане устоите и на самата българска държавност. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ Върховна национална организация на Българската православна църква. Учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 и просъществувала до 1953. До освобождението на България от османско иго обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.). Създаването на Б.е. е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871, Б.е. е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава и са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари с. г. на негово място бил избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Б.е. и на 16 септември 1872 я обявила за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдействала за обединяването на българските земи и ръководила просветното дело в тях. Тя водила борба против западната католическа пропаганда, която се стремяла да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 екзарх Антим I бил свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх бил избран ловчанският митрополит Йосиф I. След Освобождението Б.е. съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор 1878 остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война 1912-1913 влиянието на Б.е. в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охрид-ска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управлявали от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война 1913 екзарх Йосиф I преместил седалището си в София. След неговата смърт през 1915 в продължение на три десетилетия тя била управлявана от Св. синод, начело на който стоял наместник-председател. През 1945 за нов екзарх бил избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 църковен събор прокламирал издигането на Б.е. в Българска патриаршия.