Приказка за везира Нур ед-Дин и брат му Шамс ед-Дин

Живял някога в Египет справедлив и добродетелен султан. Той имал един стар везир, когото Аллах бил надарил с двама красиви синове. По-големият, черноокият, се казвал Шамс ед-Дин Мохамед, а по-малкият, със светлите очи – Нур ед-Дин Али.
Случило се така, че везирът умрял. Султанът се натъжил много от смъртта му и в негова памет решил двамата му синове да поемат задълженията му.
Веднъж султанът се застягал за път. Бил ред на големия брат да го съпровожда. Вечерта преди заминаването си Шамс ед-Дин повикал Нур ед-Дин и му рекъл:
– Братко, иска ми се и двамата да се оженим в една и съща нощ!
– Нека бъде волята ти! – отвърнал брат му.
– Ако постъпим така и Аллах реши, децата ни също ще се родят в един и същи ден. И ако Аллах пожелае, твоята жена ще роди момче, а моята – момиче! После ще ги оженим един за друг, защото те ще са братовчеди!
– А какво ще поискаш от сина ми като откуп за дъщеря си, братко? – попитал Нур ед-Дин.
– Ще поискам три хиляди динара, три градини и три чифлика!
Тогава Нур ед-Дин възкликнал:
– Но защо ще искаш откуп! Нали сме братя, от една кръв, пък и двамата сме везири! Освен това аз ще съм баща на мъжко дете, а то стои по-високо от женското!
Разсърдил се Шамс ед-Дин:
– Щом говориш така, няма да дам дъщеря си на твоя син, колкото и да ме молиш и каквито и дарове да ми даваш!
– И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти! – викнал ядосано Нур ед-Дин.
Разделили се братята скарани и на сутринта големият заминал със султана за Гезира, а от там – за пирамидите.
А малкият, който от огорчение не бил спал цяла нощ, наредил на слугите си да оседлаят с позлатено седло едно бързоного муле, взел торба с жълтици и им казал:
– Ще се поразходя извън града. Ще отида до Калюбия и ще остана там три дни. Искам душата ми да се поотпусне!
Взел малко храна, метнал се на мулето и потеглил. Към обед стигнал град Балбес, починало си животното, а той накупил каквото му трябвало, и пак потеглил на път. След два дни стигнал Ерусалим, където пренощувал. После отишъл в град Халеб, престоял там три дни и отново се качил на седлото. Така от място на място стигнал най-сетне град Басра. Спрял в един хан, настанил се и оставил мулето, както било оседлано, на привратника да го поразтъпче.
В това време везирът на Басра стоял на прозореца на двореца си. Видял той мулето с позлатеното седло и си помислил, че трябва да е на някой везир или цар.
 – Я ми доведи оня привратник! – наредил той на един от слугите си и той го довел. – Чие е това муле? – попитал везирът.
– На един много красив и достоен момък, господарю! – отвърнал привратникът.
Тогава везирът отишъл в хана, влязъл при Нур ед-Дин и го попитал:
– Откъде идваш, синко?
– От Кайро, владетелю! Баща ми беше везир там, но се пресели в отвъдното и сега съм тръгнал по света, за да обходя градовете и страните.
Разказал му и за свадата с брат си.
– Послушай ме, недей да ходиш никъде! – посъветвал го везирът. – Времената са смутни, страх ме е да не ти се случи нещо!
Поканил го в дома си, настанил го като скъп гост, обикнал го, а след време му казал:
– Синко, аз вече много остарях, а Господ не ми даде син. Затова пък имам прекрасна дъщеря, с която ще си бъдете лика-прилика. Ожени се за нея и ме направи щастлив в края на дните ми!
Съгласил се Нур ед-Дин. Везирът се зарадвал, наредил на слугите си да приготвят храна и да украсят голямата гостна, поканил първенците на града и богатите търговци и им съобщил:
– Аз имах брат, който беше везир на Египет. Той имаше двама синове и се бяхме разбрали, когато дъщеря ми порасне, да ми прати единия, за да го оженя за нея. Ето това е моят племенник и аз съм щастлив да го направя свой зет!
Гостите поздравили везира и младежа за чудесното събитие, хапнали, пийнали и до късно се веселили.
А през това време в Кайро Шамс ед-Дин се върнал от пътуването и открил, че брат му го няма. Разпитал слугите му, но те не знаели нищо повече от това, което господарят им бил казал, и Шамс ед-Дин дълбоко се натъжил. Досетил се, че кавгата помежду им е причината той да замине, и се почувствал много виновен. Написал писма, разпратил ги по вестоносци, ала никой никъде не знаел каква е съдбата на Нур ед-Дин. Още дълго Шамс ед-Дин се разкайвал за държането си, но времето лека-полека го излекувало от тъгата му и той се оженил за дъщерята на виден търговец.
Случило се така, че в същата нощ, в която той взел търговската щерка за жена, в Басра неговият брат пък се оженил за дъщерята на везира. А след девет месеца в един и същ ден и двете жени родили деца. Съпругата на Нур ед-Дин се сдобила с момче, което нарекли Хасан Бадр ед-Дин. А в Кайро жената на Шамс ед-Дин родила момиченце.
Везирът на Басра представил зетя си на султана, който много го харесал и скоро го направил везир. А когато малкият Бадр ед-Дин навършил четири годинки, дядо му починал. Нур ед-Дин се заел с образованието на сина си. Довел му един учен факих – тълкувател на ислямското право, и той му предал всичките си знания за природата и религията.
Минало време и Нур ед-Дин се разболял тежко. Повикал той станалия вече юноша Бадр ед-Дин и му рекъл:
– Сине, всичко на тоя свят е тленно! Затова, преди да умра, искам да знаеш нещо! Вземи свитък хартия и го запиши! – и той му разказал историята си. – Ако някой ден изпаднеш в беда и имаш нужда от помощ, иди в Кайро при чичо си Шамс ед-Дин, предай му, че съм умрял, ала преди това съм копнял да го видя отново!
Бадр ед-Дин много се натъжил, че смъртта ще го раздели с баща му, ала взел писмото и го зашил в дрехата си.
А баща му казал:
– Ще ти дам пет наставления, запомни ги!
Първо: не се сближавай много с никого, така ще се избавиш от хорските злини!
Второ: не постъпвай несправедливо с никого, за да не постъпи след време той несправедливо с теб!
Трето: премълчавай си, виждай своите недостатъци преди чуждите!
Четвърто: пази се от виното, то е в основата на всяка кавга!
Пето: подкрепяй този, който те подкрепя, и пази оня, който те пази! Не бъди небрежен към парите си, за да не се нуждаеш от парите на другите!
След като изрекъл мъдрите си слова, Нур ед-Дин склопил очи и предал Богу дух. Целия дворец потънал в скръб, погребали го и жалили за него месеци наред.
Обзетият от мъка Бадр ед-Дин не се качвал на кон, не ходел в двореца, не се срещал със султана. Разгневил се владетелят, назначил на мястото на Нур ед-Дин друг везир и му наредил да отнеме от сина на покойника наследените земи, пари и дом, а него самия да затвори в тъмница. Новият везир събрал слугите си и тръгнал към дома на Бадр ед-Дин, за да изпълни султанската воля. Но сред войниците имало един мамелюк на Нур ед-Дин, който много обичал сина му. Той се качил на коня си и бързо пристигнал при Бадр ед-Дин.
– Господарю, султанът издаде заповед да ти се отнеме всичко, а теб да затворят! Оставяй къща и бързо бягай и се спасявай!
Синът прикрил лицето си с крайчеца на дрехата си и се измъкнал от дома си. Не знаел къде да отиде, но краката му сами го отвели до могилата на мъртвия му баща. Седнал той и погалил каменния саркофаг, а сърцето му се разкъсвало от мъка по умрелия и от страх за собственото му неясно бъдеще.
В този миг покрай него минал евреин в сарафски дрехи, който носел под тях кесия с много жълтици. Пристъпил той към момъка и му рекъл:
– Господарю! Баща ти беше изпратил кораби да въртят търговия и някои от тях са се върнали. Продай ми стоката, а аз ще ти дам хиляда златни динара! – отброил той парите и добавил: – Напиши ми разписка и се подпиши, а аз също ще ти дам!
Взел момъкът парче хартия и написал: “Аз, долуподписаният Бадр ед-Дин, син на везира Нур ед-Дин, удостоверявам, че продадох на Исхак евреина товара от корабите на баща ми, а срещу него получих хиляда златни динара”.
Взел сарафът разписката, дал му своята и си тръгнал, а Бадр ед-Дин останал сам. Отпуснал се на гроба на баща си и неусетно заспал. А в гробищата живеели правоверни духове. Излязла една жена дух, видяла спящия младеж, порадвала се на хубостта му и литнала да се поразходи. Срещнала един летящ ифрит и му рекла:
– Ела да ти покажа един красив момък, какъвто не си виждал!
Полетели двамата към гробищата, кацнали и ифритът казал:
– Наистина, като хубостта му не съм виждал друга! Затова пък в египетските земи видях девойка, която може да се сравнява по прелест с него. Тя е дъщерята на везира Шамс ед-Дин и също е на около двайсет години. Когато тя порасна, за нея чу султанът на Египет, викна баща u и му каза: “Чух, че имаш прекрасна дъщеря. Искам да я взема за своя жена!” Везирът му отвърна: “Велики султане, моля те да ми простиш, но знаеш, че преди години моят брат Нур ед-Дин ни напусна и много дълго не знаех къде е. Бяхме си обещали да оженим бъдещите си деца, ала се скарахме и той замина. Тогава се заклех, че ще оженя дъщеря си само за неговия син, който, дай Боже, му се роди някой ден! Преди време научих, че брат ми се е оженил за щерката на везира на Басра и му се е родил син. Ще оженя дъщеря си за него! А за теб има моми, колкото си поискаш!” Разгневи се султанът и викна: “Как не те е срам! Аз ти предлагам дъщеря ти да стане султанска жена, а ти ми отказваш! Кълна се в главата си – ще я оженя за последния от слугите си, колкото и да се противиш!” Султанът имаше един гърбав коняр, с гърбици и на гърба, и на гърдите. Той нареди да го доведат и да го оженят за везирската дъщеря. Тази вечер конярят ще стане неин съпруг. В този миг той стои пред портите на двореца и мамелюците му се подиграват, а дъщерята на везира плаче в покоите си сред робините и слугините си.
– Ау, ужасна работа! – възкликнала жената дух. – Слушай, дай да грабнем този красавец и да попречим на сватбата на красивата девойка с грозния коняр!
– Съгласен съм! – отвърнал ифритът. – Аз ще го нося!
Повдигнал го той и полетели към Кайро. Там ифритът сложил момъка на една пейка и го побутнал. Събудил се Бадр ед-Дин и с огромно учудване видял, че не е край гроба на баща си. Тъкмо да се разкрещи, когато ифритът му направил знак, дал му една свещ и му казал:
– Донесох те тук, защото искам да поправя една несправедливост! Вземи тази свещ и тръгни с хората, които ще влязат при младата булка! Изпревари ги, влез преди тях и застани от дясната страна на гърбавия младоженец. Щом някой застане до теб – певици, сватовници, викачки, – бъркай в джоба си, който винаги ще е пълен, и раздавай с шепи жълтици!
Послушал го Бадр ед-Дин и тръгнал с празнуващите. Всички се възхищавали на неговата хубост и осанка, гледали да се отъркат о него, а той току вадел жълтици от джоба си и давал на всеки. Стигнали до дома на везира и слугите му спрели непознатия.
– Ако не го пуснете вътре, и ние няма да влезем! – развикали се певиците и викачките и се наложило слугите да пуснат и Бадр ед-Дин.
Така влезли всички в стаята на младоженците. Поканили го да седне, въпреки че конярят много се ядосал. Щом видели хубостта на Бадр ед-Дин, всички девойки го наобиколили и всяка си пожелала да се ожени за него. Ударили дайретата, а през това време сватовниците нагласили везирската дъщеря, облели я с благовония, сресали я, накичили я със скъпи накити и тя заприличала на истинска принцеса. Влязла тогава тя при гостите, конярят тръгнал да я посрещне, ала тя му обърнала гръб и застанала лице в лице с братовчед си Бадр ед-Дин. Усмихнали се доволно всички, като видели, че тя го предпочита. А той бръкнал в джоба си и отново ги засипал с жълтици.
Невестата вдигнала очи към небето и прошепнала:
– О, Аллах, направи така, че да се оженя за този красив момък, а не за гърбавия коняр!
Дошло време гостите да оставят младоженците. Излезли всички навън, булката отишла да се преоблече и в стаята останали само гърбушкото и Бадр ед-Дин.
– Господарю, радвам се, че беше с нас тази вечер – казал конярят, – но защо вече не си тръгваш?
Момъкът се запътил към вратата, но ифритът го спрял.
– Почакай – казал му, – нека конярят отиде в банята, тогава ти влез при булката и u кажи: “Аз съм твоят съпруг. Султанът си направи шега, за да не ни урочасат!” Пристъпи към нея, вдигни покривалото от лицето u и не се бой от нищо!
Конярят отишъл в банята и взел да се мие, но от коритото се показал ифритът в образа на плъх.
– Църрр! – изцвърчал той.
Стреснал се конярят, а плъхът се превърнал в настръхнал котарак.
– Мяяу! – измяукал в лицето му.
Дръпнал се смаян гърбушкото, а котаракът се превърнал в куче и се озъбил насреща му:
– Бау! Бау!
Нещастният младоженец съвсем се ужасил и извикал:
– Махай се от тук, пес такъв!
Но кучето започнало да расте, да се разширява и уголемява и накрая се превърнало в огромен бик с остри рога.
– Мууу! – замучал в лицето му и гърбавият съвсем се разтреперил, а зъбите му затракали от страх.
– Моля те, не ми причинявай зло! – прошепнал с изтънял гласец конярят.
Тогава ифритът проговорил с човешки глас:
– Ти съвсем ли си изгубил ума си, та искаш да се ожениш за моята възлюблена?
– Кълна се, не съм виновен, султанът ме застави! – изхленчил гърбавият.
Ифритът натикал главата му в коритото, после го измъкнал от водата и му казал:
– Няма да мърдаш от тук до изгрев-слънце, иначе ще те разпоря с рога си и ще те стъпча с копита!
– Няма, не бой се! Ако трябва, ще стоя и цяла година!
През това време Бадр ед-Дин влязъл в стаята на булката и седнал да я чака. Влязла тя, красавицата Сит ал-Хасан, видяла го и му се усмихнала.
– Защо стоиш до това време, скъпи? Мислех, че си приятел на гърбавия?
– Не, аз съм твоят съпруг! – отвърнал момъкът. – Султанът се пошегува, като първо ти показа коняря. Искаше и да ни предпази от злите сили.
– О, скъпи мой! – хвърлила се Сит ал-Хасан на шията му и горещо го прегърнала.
После двамата си легнали и щастливи заспали.
Тогава ифритът казал на жената дух:
– Трябва да пренесем момъка от тук, преди да пукне зората!
Взели го те от постелята му, понесли го над земи и гори, но на едно място ангелите метнали гръм върху ифрита и той се подпалил. Паднал на земята и жената дух кацнала край него заедно с момъка. А това се случило край град Дамаск. Оставила тя спящия Бадр ед-Дин край градските порти и отлетяла.
Видели го на сутринта хората да се разкършва след съня и го наобиколили.
– Къде съм? – попитал ги той.
– В Дамаск, хубавецо! Къде другаде да си! – отвърнали те.
– Но аз снощи заспах в Кайро!
– Ти да не си дъвкал хашиш! – подхвърлил един.
– Може би си луд! – обадил се друг.
– Нито съм дъвкал хашиш, нито съм луд! – ядосал се Бадр ед-Дин. – Снощи наистина си легнах в Египет, а онази вечер бях в Басра!
Разсмели се хората на тези чудни твърдения.
– Може би си сънувал – предположил трети.
– Как ще съм сънувал, всичко е истина! Къде е гърбавият коняр? И кесията ми я няма! Ами дрехите ми къде са?
Скочил на крака и тръгнал из града. Едни го наметнали с дрехи, други му дали сандали и го отвели в една гостилница. Готвачът бил много здрав и силен човек и хората се бояли от него.
– Откъде си, момко? Как попадна тук? – попитал го той.
Бадр ед-Дин му разказал историята си от начало до край. Готвачът се слисал.
– Всичко това е удивително, но не го разказвай на всеки, защото ще те помислят за смахнат! Трябва да разберем какво ти се е случило, а дотогава остани да живееш при мен. Аз нямам деца и ще те приема като роден син!
Той отишъл на пазара, купил хубави дрехи за момъка, после отишъл при кадията и подписал документ, че осиновява младия чужденец. Прочул се Бадр ед-Дин в Дамаск като син на готвача. Останал в гостилницата му, помагал му в работата и така заживели заедно.
А в утрото, когато духовете го отнесли от брачната постеля, Сит ал-Хасан се събудила и видяла, че съпругът u не е до нея. Помислила, че е отишъл да си измие лицето, и го зачакала.
През това време дошъл баща u. Бил вбесен от гаврата на султана с него и дъщеря му и си говорел:
– Ще убия дъщеря си, ако е позволила на оня гърбав коняр да я докосне!
Сит ал-Хасан излязла да го посрещне и като видял сияещото u лице, везирът креснал:
– На оня гаден гърбушко ли се радваш? Казвай!
Дъщеря му се усмихнала и отвърнала:
– Татко, престани да се шегуваш с мен! Вече знам защо сте направили така – за да не ни урочасат злите сили! Моят съпруг не е конярят, а най-красивият младеж в Египет. Той отиде в банята, ако искаш, иди го виж!
Отишъл Шамс ед-Дин в банята и видял коняря да седи свит на кълбо, с мокра насапунисана глава и да трепери от студ. Изкрещял му:
– Говори, нещастнико, или ей сега ти отрязах мократа главичка!
– О, царю на ифритите, не съм мърдал оттук, откакто ти снощи ме остави!
– Какви ги дрънкаш! Не съм никакъв ифрит, аз съм бащата на младоженката!
– Тогава нямаш право да ми сториш нищо! Аз чакам ифрита, който ме остави така! Ще ме жените за неговата възлюблена, как пък не!
– Кой те доведе тук? – попитал везирът.
Тогава конярят му разказал как е влязъл да се измие и е дошъл ифритът.
Везирът го измъкнал от банята, отвел го при султана, накарал го да разкаже същото и пред него и той повторил разказа си.
Върнал се Шамс ед-Дин вкъщи и вече доста разколебан, попитал дъщеря си:
– Я ми разкажи, дъще, какво точно се случи вчера!
Тя му отговорила:
– Онзи, когото обикнах още щом го видях, остана снощи при мен и ми стана мъж. Ето му чалмата и наметката, а ризата му е под дюшека. В нея има нещо зашито, но не знам какво е!
Везирът взел чалмата и я огледал.
– Това е мосулска чалма, чалма на везир!
Пребъркал дрехите и намерил кесията с хилядата златни динара. Отворил я и открил разписката. Прочел я и сърцето му радостно затуптяло.
– Дъще, знаеш ли кой е бил снощи при теб? Братовчед ти, синът на моя брат! Значи Аллах е чул молбата ми!
Той опипал феса, разпрал го и намерил в него златен плик. Отворил го и прочел историята на брат си с неговия подпис. Зачакал племенника си да се появи, но той не се вестявал никакъв. Взел мастило и перо, описал местоположението на всички вещи в стаята и се разпоредил всичко да си остане както си е било. Прибрал чалмата, феса, наметката и кесията.
След девет месеца Сит ал-Хасан родила син – детето било красиво като баща си. Нарекли го Аджиб. Момчето растяло здраво и силно и когато навършило седем години, дядо му го предал на факих, за да го научи на знания. Аджиб се учел добре, но по едно време започнал да се бие с децата, да ги нагрубява и да им вика:
– Никой от вас не може да се мери с мен, аз съм син на везира на Египет! А вие сте тъпи и прости!
Обидили се децата и отишли при помощника на учителя, за да му се оплачат. Той ги посъветвал:
– Утре се съберете около него и си говорете един на друг: “Ще играем само с онзи, който може да ни каже името на баща си и името на майка си!” Да видим тогава какво ще направи той!
На другия ден децата дошли на училище и зачакали да дойде Аджиб. Щом той се появил, те го наобиколили и завикали:
– Ще играем една игра, но с нас ще играе само онзи, който може да назове имената на майка си и баща си.
Договорили се и първият започнал:
– Аз се казвам Мажди, майка ми е Алуа, а баща ми – Из ед-Дин.
После вторият изредил имената на родителите си, след него третият и накрая дошъл редът на Аджиб. Той казал:
– Аз се наричам Аджиб, майка ми е Сит ал-Хасан, а баща ми – Шамс ед-Дин, везирът на Египет.
Тогава децата се развикали и започнали да го гонят:
– Махай се! Везирът не ти е баща, ти не знаеш кой е баща ти! Не искаме да играем с теб!
Оставили го съвсем сам и той много се разстроил. Заплакал, та чак се задавил от плач, и хукнал при майка си. Щом го видяла такъв, тя го прегърнала и го попитала:
– Какво се е случило, сине, защо плачеш?
Той u разказал за думите на децата и я попитал:
– Мамо, кой е баща ми?
– Везирът на Египет! – отвърнала му тя.
– Той не ми е баща, не ме лъжи! Той е твой баща, а аз не съм ти брат. Значи той ми е дядо! Ако не ми кажеш истината, ще се пробода с този нож!
Влязъл при тях везирът и ги заварил облени в сълзи.
– Какво има, защо плачете? – попитал той.
Сит ал-Хасан му разказала за злобните въпроси на децата в училище. Тогава везирът също много се натъжил, отишъл при султана и поискал разрешение да замине за Басра и да потърси там племенника си. Помолил го също да разпрати писма до другите владетели, та ако племенникът му е в някоя от техните страни, да го заловят и да му съобщят. След това се приготвил за път, взел със себе си дъщеря си и внука си и потеглили. След няколко дена стигнали Дамаск. Опънал везирът шатрите си и всички отишли из града да го разгледат и да пазаруват. Отишъл в града и Аджиб заедно със слугата си.
Случило се така, че спрели точно пред гостилницата, която баща му бил наследил от готвача след неговата смърт. Видял Бадр ед-Дин красивото момче и го поканил вътре.
– Влез, синко, да почерпя теб и слугата ти със сладкиша от нар и бадеми, който съм направил!
– Ами да влезем – съгласил се Аджиб. – Пък дано Аллах ни събере с онези, които търсим и обичаме.
Наяли се Аджиб и слугата му до насита и си тръгнали. Но момчето толкова легнало на сърцето на Бадр ед-Дин, че той затворил дюкяна и ги последвал.
Видял го слугата да върви подире им и измърморил:
– Ама че нахалник! Ние да му ядем буламача, за да не го обидим, а той да се мъкне след нас като куче!
– Остави го – отвърнал Аджиб. – Ако ни последва чак до шатрите, тогава аз пръв ще го прогоня!
Продължили по пътя си. Когато стигнали везирския стан, Аджиб се обърнал и видял, че мъжът ги е съпроводил. Ядосал се, че слугата може да се изпусне и да каже на дядо му, че са били в гостилница за простолюдието, вдигнал един камък и го хвърлил по нахалника. Камъкът ударил баща му по челото, рукнала кръв и той паднал в несвяст. А Аджиб и слугата се скрили в шатрата.
Когато дошъл на себе си, Бадр ед-Дин превързал окървавената си глава с парче от чалмата си и се наругал за постъпката. “Така ми се пада, защо ми трябваше да безпокоя момчето!”
Останал везирът със свитата си още три дни в Дамаск, после тръгнал отново. Минал през Хомс, Мардин, Мосул и Диар Бакр и накрая стигнал до Басра. Отишъл при султана и му казал за какво е дошъл. Като чул, че е брат на Нур ед-Дин, султанът се разнежил и казал:
– И аз го обичах много, той служи при мен като везир и беше справедлив човек. Умря преди двайсетина години и остави син. Само че той се изгуби, не знаем къде е. Но тук живее майка му – жената на брат ти. Тя е дъщеря на предишния ми везир.
Зарадвал се Шамс ед-Дин и го помолил:
– Царю, нека се срещна със снаха ми!
Веднага му разрешили и той отишъл в дома на братовата си жена. А тя, откакто Бадр ед-Дин изчезнал, ден и нощ плачела и се молела на мраморната гробница, която била издигнала в средата на стаята си.
Шамс ед-Дин влязъл при нея, поздравил я и се представил. Разказал u какво е станало:
– Моята дъщеря и твоят син се ожениха и имат момче, което водя със себе си. То е твой внук!
Щом чула, че синът u е жив, жената се изправила, поклонила се и целунала земята пред нозете на везира. Той повикал Аджиб и баба му го прегърнала, после се разплакала.
– Приготви се за път, снахо – казал u везирът. – Ще дойдеш с нас в Египет, пък дано Аллах ни събере всички заедно един ден!
Тръгнали те обратно за Кайро и по пътя отново се спрели в Дамаск. Аджиб казал на слугата си:
– Хайде да отидем да видим какво прави оня човек в гостилницата, с когото се отнесохме така лошо!
Отишли двамата в гостилницата и заварили Бадр ед-Дин да седи вътре и да похапва от същия сладкиш от нарови зърна и бадеми. На Аджиб му станало много мъчно, когато видял белега от камъка върху челото му.
– Мир на тебе, човече! – казал му той. – Прощавай за стореното!
Като видял пред себе си момчето, Бадр ед-Дин онемял, дъхът му секнал, а сърцето му силно затуптяло.
Най-сетне дошъл на себе си и рекъл:
– Момко, извини ме, че постъпих така, но като те видях, толкова те обикнах, че не можах да се удържа да не те последвам!
– И ние те обикнахме – отвърнал му Аджиб. – Ядохме от сладкиша ти и толкова ни хареса, че ето ни отново при теб!
Бадр ед-Дин напълнил две паници от сладкиша, който бил още по-вкусен от предишния път, и Аджиб и слугата му яли до пръсване. После се върнали в шатрите.
Влязъл Аджиб при баба си, майката на Бадр ед-Дин, и тя му сипала същия сладкиш от нарови зърна, само че с по-малко захар. Сипала и на слугата.
Хапнали двамата по една лъжица, но нали били преяли, не можели зрънце да сложат в устата си.
– Този сладкиш не е вкусен! – намусил се Аджиб.
– Чедо, ти оскърбяваш майсторлъка ми – казала баба му. – Никой не може да го приготви по-добре от мен освен баща ти Бадр ед-Дин!
– Ех, бабо, само се хвалиш! Та ние преди малко ядохме такъв вкусен сладкиш, приготвен от един готвач в града, какъвто ти не си и сънувала!
Ядосала се бабата и се развикала на слугата:
– Как можеш да водиш момчето по разни мръсни гостилници! Та той е внук на везир!
Уплашил се слугата и отрекъл, че са ходили там.
– Ама как да не сме ходили! – възразил Аджиб. – Нали човекът ни покани и двамата с теб ядохме толкова много, че коремите ни щяха да се пръснат! Беше толкова вкусно!
Но слугата продължил да отрича и бабата отишла при везира да му се оплаче от него. Той веднага го повикал.
– Влизали ли сте в гостилницата? – попитал го везирът.
– Не сме! – отвърнал изплашен слугата.
– Защо лъжеш, влязохме! – настоял Аджиб. И пак повторил какво са правили и колко вкусно им е било.
Везирът наредил на робите да набият слугата. Тогава той признал за посещението в гостилницата, а майката на Бадр ед-Дин се разгневила и му заповядала:
– Веднага иди при този готвач и донеси от неговия сладкиш. Пък нека тогава господарят ти отсъди кой – моят или неговият – е по-вкусен!
Отишъл слугата в гостилницата и рекъл:
– Направи ни от същия сладкиш, но вложи цялото си майсторство, защото, след като ядохме тук при теб, аз ядох и бой!
– Добре – засмял се Бадр ед-Дин. – Ще го направя, както трябва! Само аз и майка ми знаем да го приготвяме толкова вкусен, но тя е далеч от тук.
Напълнил той паницата със сладкиш и го залял с мускус и розова вода. Слугата бързо го отнесъл в шатрите. Щом майката на Бадр ед-Дин хапнала от него, веднага разбрала кой го е направил, и казала:
– Ако синът ми е още жив, само той го е приготвил! Аз съм го учила и не мога да сбъркам вкуса на сладкиша!
Тогава везирът наредил на слугите си да отидат по най-бързия начин в града, да разрушат гостилницата, а гостилничаря да завържат и да го доведат при него. Те веднага се втурнали да изпълнят заповедта му.
“Какво ли толкова съм направил, че да ми се случи това?”, питал се Бадр ед-Дин. Слугите го въвели при везира и той сърдито го попитал:
– Ти ли приготви наровите зърна?
– Да. Но какво толкова съм сторил, че да ми събаряте гостилницата и да ми слагате окови на краката?
– Това ще е най-лекото ти наказание! – рекъл везирът.
Слугите повлекли Бадр ед-Дин, затворили го в един сандък и всички тръгнали на път. Вървели цял ден, мръкнало се, измъкнали го от сандъка и го нахранили, после пак го мушнали вътре. Така правели, докато най-сетне стигнали Египет.
Везирът изчакал мъжът да заспи, после яхнал коня си, взел и сандъка със себе си и отишъл в къщата си. Казал на дъщеря си:
– Слава на Аллаха, който най-сетне ще те събере с мъжа ти! Нагласи къщата така, както беше в онази паметна нощ!
Сит ал-Хасан наредила на робините си да направят нужното. Те се разтичали, запалили свещниците, а везирът извадил хартията, на която бил записал коя вещ къде е стояла, и се разпоредил всичко да бъде подредено така, че който го види, да помисли, че е същата онази нощ. Казал на дъщеря си:
– Облечи се, както беше облечена тогава!
След това измъкнал Бадр ед-Дин от сандъка, без да го буди, свалил оковите от нозете му, съблякъл го и го оставил пред стаята на дъщеря си.
Когато се събудил, Бадр ед-Дин видял, че се намира в осветен коридор. “Дали още спя?”, помислил си той. Станал, бутнал близката врата и се озовал в стаята на жена си. Видял постелята, чалмата, другите си неща. Объркал се и не знаел какво да прави. Тогава невестата повдигнала крайчеца на балдахина и му рекла:
– Господарю, няма ли да дойдеш да си легнеш?
– О, сигурно бълнувам! – възкликнал той.
Мушнал се в постелята и попитал:
– Колко години ме нямаше тук?
– Какви години? Ти току-що излезе и сега се връщаш!
– Да, бе! – разсмял се той. – После съм заспал в банята и съм сънувал какво ли не! – докоснал челото си и напипал белега. – Само че всичко е било истина!
Сит ал-Хасан го попитала какво му се е случило, и той u разказал.
– А ме оковаха, защото бях сложил малко повече подправки на наровите зърна!
След малко заспал, но така и не бил сигурен – случило ли му се е всичко онова, или го е сънувал. На сутринта при тях влязъл везирът. Щом го видял, Бадр ед-Дин казал:
– За Бога, ти не си ли този, който нареди да сринат гостилницата ми и ме окова в сандък?
А везирът отвърнал:
– Зетко, племеннико мой, прости ми, но направих всичко това, за да се уверя, че точно ти си мъжът на дъщеря ми!
Той му разказал всичко, което се било случило с него и с брат му Нур ед-Дин, после изпратил да доведат Аджиб. Когато момчето влязло, Бадр ед-Дин извикал:
– Но това е момчето, което ме удари с камъка!
– Това е твоят син! – казал му везирът.
Бадр ед-Дин скочил и прегърнал сина си.
Влязла майка му и го прегърнала развълнувана. После и двамата разказали какво им се било случило, откакто се били разделили. Всички благодарили на Аллах, че ги е събрал отново заедно.
Везирът отишъл при султана и му разказал къде е ходил и какво е свършил.
– Чудесно – зарадвал се султанът. – Ти успя да постигнеш онова, което искаше – да събереш всичките си близки! Доведи ми утре твоя зет, искам да се запозная с него!
На другата сутрин Бадр ед-Дин се явил пред султана. Поприказвали, султанът много го харесал и го направил свой приближен. Наредил да му изплащат всеки месец по хиляда дирхама и често го канел на трапезата си. А семейството на везира живяло още дълги години и всички се радвали на това, как с много воля и желание успели да се съберат въпреки пречките, които изправяла пред тях съдбата