КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ Както казва Исак Паси: "Никой не избира времето, в което се ражда, нито неговите стълкновения и борби." На моето и на по-възрастните от него поколения се падна да преживеем тревожните години преди Втората световна война и самата война - най-тежката и най-кръвопролитната, откакто свят светува; да станем участници в историческия поврат на 9 септември 1944 г. и в изграждането на реалния социализъм; 45 години по-късно да изстрадаме неговия крах и да навлезем в т. нар. демократичен преход с всичките му проблеми и мъки. Моят живот беше и днес е съдбовно свързан с нетленния идеал за установяване на общество на свободата, хуманизма и социалната справедливост, а това значи и с неговите барикади. И нито съжалявам за това - обратно, благодарен съм на съдбата, че ми помогна да намеря пътя към него - нито се отказвам от преживяното, нито имам намерение да го пренаписвам. То не подлежи на обжалване. Но почтени и достойни ли са били винаги делата ми? Какво в тях е добро и какво е лошо? Имам ли право открито, а не гузно да гледам хората в очите? Тези въпроси стояха пред мен в миналото, стоят и днес. Нахлуват в съзнанието ми пряко волята и смущават душевния ми мир. Не се съмнявам, че си ги задават всички добросъвестни хора. Преминах през почти три сурови, изпълнени с низ от рискове и опасности партизански години. Изпитах трудно поносимата мъка по загиналите десетки другари, между които и най-близки приятели. На тях е посветена първата част от книгата ми - ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО. Те бяха юноши и младежи, не познали още неспокойния сърдечен трепет. Мъже и жени, оставили дом и деца. Не търсеха смъртта, за да станат герои, но саможертвата им ги направи такива. Това не е измислена страшна история, а действителна национална трагедия. В такова време народите възкръсват и се извисяват чрез своите мъченици. Във втората част на книгата - ЕДИН ГЕНЕРАЛ ПРЕЗ НАТЯКВАНИТЕ 45 ГОДИНИ - най-много място е отделено на строителството на въоръжените сили и на цялостната организация на отбраната на страната. Надявам се прочетеното да ви убеди, че имам пълно право да кажа “Дай бог такава отбрана и сигурност”. Това съвсем не означава, че нямаше и много негативни моменти. Ще видите, че те не са премълчани. Не можеше да не привлече вниманието ми както темата за Организацията на Варшавския договор и по-конкретно за обстоятелствата, при които стана учредяването й, и за приноса й за съхраняването на световния мир, така и за причините, довели по-късно до нейната функционална немощ и саморазпускането й. Не са подминати и драматичните полски и унгарски събития през есента на 1956 г., както и смазването на Пражката пролет през 1968 г. Едно от най-опасните изпитания, на които човечеството беше подложено през годините на студената война, безусловно бе Кубинската криза, разразила се през есента на 1962 г. Макар страната ни да нямаше пряко отношение към нея, тя и нас постави нащрек. Бяха дни и нощи на свръхчовешко напрежение. Между другото тогава голяма част от света можа съвсем осезателно да почувства голямата морална сила на Кубинската революция, изключителното свободолюбие на кубинския народ и верността му към националните ценности и към идеите за социална справедливост. Качества, които превърнаха Куба в заразяващ пример за народите, жадуващи национално и социално освобождение. Съветският модел на социализма, възприет и от съюзните на СССР страни от Източна Европа, въпреки изградената колосална военна мощ претърпя крах. Защо се случи, къде и какви са причините? Има ли виновни и кои са те? Тези въпроси занимават стотици милиони хора. Опитах се да им дам отговор. Доколко е верен, оставям на вас да прецените. Третата част - ГОРЕЩОТО НАЧАЛО НА ПРЕХОДА - е за събитията от зимата и лятото на 1990 г., пряк участник в които за зло или за добро станах като министър на вътрешните работи, а след това и като вицепрезидент. Имам предвид бурните вълнения на етническа и верска основа, които в края на 1989 и началото на 1990 г. заляха много райони на страната; извършените по същото време дълбоки трансформации в системата на МВР, натоварили ме с отговорности, които ще ми тежат до края на живота; спекулациите около оперативните архиви (досиетата) на Държавна сигурност; "танкгейт"-а и оставката на П. Младенов от президентския пост - голямата политическа интрига на 90-а година; задкулисната страна на избора на Ж. Желев за президент и на мен за вицепрезидент; развихрянето на бесовете на антикомунизма след изборите за Велико народно събрание; августовския метеж и неговата зловеща кулминация - подпалването на Партийния дом, и други. Последната, четвърта, част на разказа - ОМАГЬОСАНИЯТ КРЪГ: ОБВИНЕНИЕ, СЪДЕБЕН ПРОЦЕС, ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА И ПАК ОТНАЧАЛО – е изцяло посветена на продължаващото вече единайсет години наказателно производство срещу о.з. ген. Серкеджиева и мен, краят на което все още не се вижда. Това не е нищо друго освен злостна политическа репресия, упражнена от върхушката на синята партия чрез насадените от нея магистрати в съдебните институции. В края на 80-те и началото на 90-те години обществото ни беше изправено пред неизбежността от дълбоки промени, но за обща беда това не беше лесно да се осъзнае. Тъжно е, че всеки, който показваше някаква готовност да се съобрази с тази необходимост, без да се отказва от идейно-нравствения си корен, на бърза ръка биваше заклеймяван като ренегат или предател. Отдавна престанах да приемам нещата на доверие. Решен съм освен това при разглеждането на събитията да бъда не само напълно искрен и откровен, но и да не премълчавам истини, колкото и да са неприятни, включително и за самия мен. За човек на моята възраст компромисите със съвестта са противопоказни. Много от разсъжденията и изводите ми, особено във втората и третата част на книгата, безусловно са повлияни от придобитите през последните години нови познания и допълнителен социален опит и най-вече от разкриването на недостъпна за обществеността в миналото информация, включително и за факти, които бяха табу. Не мисля, че това е в ущърб на правдивостта на изложението. Обратно - прави го по-достоверно. Виждам, че приведените на някои места пасажи от други автори са много, но се надявам да не бъда силно укоряван за това. Позволих си го, защото за мен е важно преди всичко да бъда аргументиран и убедителен, а не да изглеждам добре като пишещ. Това най-малко ме вълнува. За труда си всеки автор се надява да получи някакво одобрение, а защо не и похвала, което е напълно разбираемо. Аз обаче очаквам предимно упреци, та дори и обидни квалификации. И не само отдясно - заради убежденията ми, но и от свои. Много от казаното в книгата няма да се понрави на лицата и средите, които продължават да гледат на света през историческия прозорец отпреди 50–60, та дори и повече години. Народната мъдрост гласи: “Който се страхува от вълци, да не влиза в гората.” Не съм герой, ала вълците в гората не ме плашат. Януари 2004 г. Авторът Част първа ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО 1941-ва От деня, в който Богдан Филов беше подписал във Виена Протокола за присъединяването на България към Тристранния пакт, тласкайки я към пропастта на нова национална катастрофа, бяха изтекли 5-6 месеца. Месец и половина-два бяха отминали и от нападението на Вермахта срещу съветската страна. Комюникетата на Главната квартира на фюрера, печатани по това време на най-видно място във всички всекидневници, още от първите дни съобщаваха за все нови и нови “блестящи победи” на нацистките армии. Ефирът се гърчеше и от досадните фашистки маршове, и от злокобните пророкувания на самозабравили се политици и вестникарски писачи за “окончателната гибел” на Съветския съюз. Киноекраните се изпълваха с триумфално настъпващи армади танкове и бронирани коли с черни кръстове; със стотици фокери, месершмити и хайнкели, атакуващи от въздуха градове и села, летища, жп гари, мостове; с развилнели се есесовци, които гонят из чужди дворове кокошки и прасета и обливат охранените си полуголи тела с вода от кладенците на Украйна и Белорусия. Гьобелсовите кинорепортери показваха колони изтерзани съветски пленници, влачещи се като призраци по изпепелени житни поля или по пустеещи улици на разрушени села. След “присъединяването” към България на окупираните от Вермахта земи в Беломорието и Македония властта се чувстваше като никога могъща и непоколебима. Нейната пропаганда, впрегнала всичките си възможности, шумна и креслива, но не бездарна, се задъхваше от хвалебствия, че Хитлер и царят “най-после и завинаги са осъществили националните ни идеали”. Стотици антифашисти измежду най-активните и най-известните, повечето комунисти, вече бяха заловени и интернирани в концлагери или хвърлени в затвори. Действаха и редица антисемитски разпоредби, включително и за задължителното носене на жълтите звезди. Но дори когато фашизмът се намираше в апогея си, не всичко в България ставаше, както го крояха управниците. В Разложко, Горноджумайско (дн. Благоевградско) и Средногорието пропукаха първите партизански изстрели, които сложиха началото на въоръжената антифашистка съпротива... Не закъсняха и баташките антифашисти. На 2 септември в Батак постъпила заповед незабавно да бъде арестуван завърналият се през 1937 г. от Съветския съюз батачанин Тодор Коларов, който работел в намиращата се в дълбокия дол над селото[*] кооперативна дъскорезна фабрика “Орфей”. [*] Батак е обявен за град през 1964 г. – б. р. - Да отидат най-малко трима! Освен пистолетите си да вземат и пушки – наредил допълнително пещерският полицейски началник. Полицаите заварили Коларов в двора на фабриката и се опитали веднага да го отведат в участъка. - Никъде няма да тръгна! Не съм престъпник! Нямате право да ме арестувате! - Не си играй с огъня! - казал старшият и извадил пистолета си. – Ще се подчиниш или... - Майстори сте да проливате кръв, това знам. Не мисли, че ще ме уплашиш... – прекъснал го Коларов. На двора се струпали много работници. Гатерите и банцигът престанали да вият. В опустялата фабрика пухтяла заморно само машината и се чувало триенето на приводните каиши. - Не мога да оставя фабриката така. Трябва да прибера книжата и да дам наставления на хората. Тръгнали едва след час – време, достатъчно вестта за арестуването на Коларов да стигне и да се разчуе из селото. В края на Батак иззад стара плевня изскочили другарите му Ангел Чаушев и Георги Чолаков. - Стойте! Пуснете го! - викнал Ангел Чаушев. Полицаите моментално посегнали за пистолетите си. Прогърмели няколко изстрела. Единият от полицаите паднал на земята. Докато Ангел Чаушев презареждал парабела си, Георги Чолаков се хвърлил върху старшията, който вече се готвел да стреля, и извил ръката му нагоре. Но и самият той нямало как да стреля, защото старшията пък държал неговата въоръжена ръка. Единият от тях бил обречен. Неистово изревал полицаят... Третият полицай побягнал презглава към селото. Към мястото на схватката вече бързали с оръжие в ръка братът на Георги Чолаков - Никола, братът на Ангел Чаушев - Илия, и Петър Марджев. Оттам вкупом поели към балкана. Така възникна баташката партизанска чета. Разгръщаше се партизанско движение и в други краища на страната. На 8 декември, след като бяха причинили тежки загуби на хитлеристите на подстъпите към и пред самата Москва, съветските войски преминаха в стремително контранастъпление. Не беше нужно човек да е военно просветен, за да разбере, че това събитие слагаше край на мита за непобедимостта на Вермахта и означаваше провал на плановете за мълниеносна война. Германската армия понесе над един милион жертви и дълго след това не можа да възстанови духа си. Това затвърди вярата ни в победата на световните антифашистки сили над хитлеристка Германия и съюзниците й. На 7 декември авионосният флот на Япония извърши внезапна атака срещу Пърл Харбър - акт, който предреши включването на САЩ във войната. На 11 декември съюзниците на Япония - Италия и Германия - на свой ред откриха война на САЩ. На 12 декември война на Англия и САЩ обяви и България. Какво лекомислие, каква безотговорност към бъдещето й! За това гласуваха депутатите от същото ХХV Народно събрание, които девет месеца преди това - на 2 март - със ставане на крака, възторжени аплодисменти и гръмко “Ура!” одобриха Протокола за присъединяването й към Тристранния пакт. Този път ентусиазмът им освен в бурни акламации и гръмогласното “Ура” се изля и в ритуални поклони пред намиращите се в залата посланици на Райха и Италия, съответно Бекерле и Маджистрати. * * * Времето застудя и старият Пазарджик стана още по-неуютен и мрачен. Островът, оголен и самотен, тънеше в мъглата, която пълзеше от Марица и Тополница. На пазара се трупаше множество народ. Селяни в овчи кожуси гъмжаха между сергиите и шушукаха помежду си. Между тях сновяха черноборсаджии и тайни агенти. Пред фурните се редяха на опашка за хляб навъсени мъже и жени. В ръцете си държаха непознатите дотогава лилави хлебни купони... На 12 декември полицията арестува в една от ученическите квартири наши другари в момента, когато четели позив за победите на Червената армия край Москва. Извели ги по тъмно и по най-безлюдните улички ги подкарали към околийското управление. Сред нас - стотиците ремсисти от мъжката и девическата гимназия - настъпиха смущения и уплаха. Откъде полицията ще е узнала за това събрание, случайно или някой е издал другарите си? Само след два дни обаче един от арестуваните - съученикът ни Матев - беше пуснат на свобода. - Заради баща ми. Нали знаете влиянието му в града - отговаряше той на тревожните ни въпроси. Стоеше пред нас самоуверен. Това беше толкова естествено за младеж, измъкнал се от лапите на полицията. А баща му - лекар, наистина беше едно от най-известните лица в Пазарджик. Ала обяснението му не ни се видя правдоподобно. Същата вечер агенти на Мачо Генов арестуваха Иван Пашов - един от тримата членове на гимназиалното ремсово ръководство. Стана ясно, че в редовете ни действа агент-провокатор. Тогава се сетихме за Матев. Чрез измама полицията се опита да залови и неговия другар Методи Хаджийски - втория член на гимназиалното ръководство на РМС, - но той успя да се измъкне. Край ученическите ни квартири се раздвижиха агенти и полицаи. “Идва ви краят! Скоро ще си гледаме сметките!” - заплашително ни подхвърляха легионерите. Няколко дни по-късно преди полунощ в квартирата, в която живеехме с моя съученик Костадин Гяуров - също от Лъджене (сега квартал на Велинград), дойде Любен Димчев. След арестуването на Пашов и бягството на Хаджийски върху него падна цялата отговорност за ръководството на ремсовата организация в двете гимназии. Беше гологлав, с разкопчан ученически шинел, целият изцапан с кал. - Могат да ви арестуват всеки момент. Вземайте мерки! Трябва да последвате Методи. За околните все още бяхме непълнолетни, но се разделихме като мъже. Малката стаичка онемя. Не ни беше до приказки. Така започна партизанският ни живот. * * * ...Неотдавна между гостуващи ми най-близки приятели се разгоря донемайкъде остър спор за същността на сталинския модел на социализма и причините за поражението му, който едва не се превърна в крамола? Критичните ми мисли за него предизвикаха острото несъгласие на един от другарите: - Ако през 1941 г. разсъждаваше както днес, би ли станал партизанин? Щеше ли да рискуваш живота си както тогава? Отговорих, че дори и да съм могъл през 1941 г. да предвидя случилото се след повече от четири и половина десетилетия със съветския модел на социализма, пак не бих се отказал да участвам в антифашистката съпротива. Тези години смятам за най-значимия, чист и светъл период от живота си.