СТО И ПЪРВА ГЛАВА
Появата на един депутат

Кралската кола вървеше тъжно по пътя към Париж, наблюдавана от двамата мрачни мъже, които току-що бяха променили пътя й, когато между Еперне и Дорманс Шарни, благодарение на високия си ръст и на височината на капрата, върху която седеше, забеляза една друга кола, идваща в галоп от Париж, запрегната с четири пощенски коня.
Шарни веднага се досети, че колата носеше някаква важна новина или возеше някоя важна личност. Действително, когато стигна до авангарда на ескорта, забелязаха как след две-три разменени думи редиците на този авангард и хората, които ги съставляваха, взеха почтително за почест с оръжията си. Каляската на краля спря и можеха да се чуят силните викове. Всички гласове повтаряха едновременно: “Да живее Националното събрание!”
Колата, идваща от Париж, продължи пътя си, докато стигна до кралската каляска. Тогава от тази кола слязоха трима души, двама от които бяха съвсем непознати на августейшите пленници. Едва третият беше показал главата си през вратичката на колата, когато кралицата прошепна на ухото на Луи ХVІ:
– Господин Дьо ла Тур Мобурж, злият дух на Лафайет!
После, като поклати глава, добави:
– Това не ни предвещава нищо хубаво.
Най-възрастният от тези трима души излезе напред и като отвори грубо вратата на кралската кола, каза:
– Аз съм Петион, а това са господата Барнав и Ла Тур Мобурж, изпратени с мен и като мен от Националното събрание, за да ви служат за придружители и да бдят да не би народният гняв сам да ви въздаде правосъдие. Сместете се малко и ни направете място.
Кралицата хвърли на депутата от Шартр и неговите двама другари един от онези надменни погледи, каквито от време на време падаха от висините на надменността на дъщерята на Мария Терезия. Господин Дьо ла Тур Мобурж, придворен благородник от школата на Лафайет, не можа да понесе този поглед.
– На Техни Величества и така вече им е достатъчно тясно в тази кола – каза той. – Аз ще се кача в следващата.
– Качвайте се, където искате – каза Петион. – Що се отнася до мен, мястото ми е при краля и кралицата, и аз се качвам.
И през това време се качи в колата. В дъното бяха седнали кралят, кралицата и госпожа Елизабет. Петион ги изгледа един след друг. После се обърна към госпожа Елизабет.
– Простете, госпожо – каза той, – но като представител на Събранието на мен ми се полага почетното място. Така че бъдете любезна да станете и да отидете да седнете на предната седалка.
– О! Как ли пък не! – прошепна кралицата.
– Господине – рече кралят.
– Точно така… Хайде, ставайте, госпожо и ми освободете мястото си.
Госпожа Елизабет стана и му отстъпи мястото си, правейки на брат си и снаха си знак, да се примирят.
През това време господин Дьо ла Тур Мобурж се беше измъкнал и отиде да поиска място от двете дами в кабриолета и, разбира се, много по-любезно, отколкото го направи Петион по отношение на краля и кралицата. Барнав беше останал отвън, колебаейки се дали да влиза в тази каляска, където вече се бяха наблъскали седем души.
– Е, какво, Барнав – каза Петион, – няма ли да дойдете?
– Но къде да вляза? – попита Барнав малко объркано.
– Искате ли моето място, господине? – попита кисело кралицата.
– Благодаря ви, госпожо – отвърна Барнав засегнат, – едно място на предната седалка ще ми бъде достатъчно.
С едно и също движение госпожа Елизабет притегли към себе си принцесата, докато кралицата вземаше на коленете си дофина. По този начин се освободи едно място на предната седалка на колата и Барнав се оказа срещу кралицата, коляно до коляно с нея.
– Хайде – каза Петион, без да иска разрешение от краля, – на път!
И колата потегли под виковете: “Да живее Националното събрание!”
Народът на свой ред се качи по кралските коли заедно с Барнав и Петион.
Що се отнася до смелостта, той вече я беше доказал на 14 юли и на 5 и 6 октомври.
Нека ни бъде позволено да кажем няколко думи за лицата, които въведохме на сцената.
Жером Петион, наричан Дьо Вилньов, беше мъж на почти трийсет и две години, с решителни черти, чиято единствена заслуга се състоеше в пламенността, чистотата и добросъвестността на политическите му принципи. Той беше роден в Шартър, бе получил адвокатско звание и беше изпратен в Париж като член на Националното събрание през 1789 година. Трябваше да стане кмет на Париж, да се радва на популярност, предназначена да заличи тази на Байи и Лафайет, и да умре в ландите[1] край Бордо, изяден от вълци. Неговите приятели го наричаха добродетелния Петион. Той и Камий Демулен бяха републиканци тогава, когато още никой друг във Франция не беше.
Пиер-Жозеф-Мари Барнав беше роден в Гренобъл. Беше едва трийсетгодишен. Изпратен в Националното събрание, той си беше завоювал голяма слава и популярност, борейки се с Мирабо в момента, когато залязваха славата и популярността на депутата от Екс. Всички онези, които бяха врагове на великия оратор – а Мирабо се радваше на тази привилегия на гениалните хора, да има за врагове всички, които са посредствени, – та всичките врагове на Мирабо станаха приятели на Барнав и го поддържаха, издигаха и възвеличаваха в тези бурни борби, с които бе съпроводен краят на живота на големия трибун. Той беше – говорим за Барнав – млад мъж, едва на трийсет години, както вече казахме, но изглеждаше най-много двайсет и пет годишен, с хубави сини очи, голяма уста, чип нос и кисел глас. Впрочем ходеше облечен елегантно. Заядлив и дуелист, той приличаше на млад офицер от буржоазията. Обликът му беше сух, студен и зъл. Не си струва да говорим за външния му облик. Той принадлежеше към партията на конституционните монархисти.
В момента, когато заемаше мястото на предната седалка и сядаше срещу кралицата, Луи ХVІ каза:
– Господа, ще започна, заявявайки, че никога не съм имал намерението да напускам Франция.
Барнав, приседнал наполовина, се спря и изгледа краля.
– Вярно ли казвате, сир? – попита той. – В такъв случай ето една дума, която ще спаси Франция.
И седна. 
Тогава стана нещо странно между този човек, произлязъл от буржоазията на един малък провинциален град, и тази жена, слязла от един от най-великите тронове на света. И двамата се опитваха да четат в сърцата си, не като двама врагове, които търсеха държавните тайни, а като мъж и жена, които търсеха тайните на любовта.
Откъде идваше в сърцето на Барнав това чувство, което изненада след няколко минути проучване пронизващия поглед на Мария-Антоанета?
Ще разкажем за това и ще извадим на бял свят една от онези бележки на сърцето, които създават тайните легенди на историята и които в дните на големи решения на съдбата натежават повече върху везните, отколкото дебелата книга на официалните събития. 
Барнав имаше претенцията да е наследник и приемник на Мирабо във всяко отношение. По негово мнение вече беше наследил и приел великия оратор на трибуната. Но оставаше още един въпрос.
В очите на всички – ние знаем как беше точно – Мирабо минаваше за удостоен с доверието на краля и благоволението на кралицата. Онзи един-единствен разговор, който майсторът на преговорите бе успял да си издейства в двореца Сен Клу, беше превърнат в множество тайни аудиенции, в които високомерието на Мирабо било стигнало до дързост, а снизходителността на кралицата – до слабост. По онова време беше модно не само да се клевети Мария-Антоанета, но и да се вярва на тези клевети.
Обаче онова, което амбицираше Барнав, беше да наследи изцяло Мирабо. Оттам идваше и неговото усърдие да бъде назначен за един от тримата комисари, които бяха изпратени при краля. Той беше назначен с увереността на човек, който знае, че ако не притежава талант да накара да бъде обичан, то поне ще има властта да накара да бъде мразен. Ето това почувства или почти отгатна с бързия си женски поглед кралицата. Освен това тя отгатна и настоящото занимание на Барнав.
В продължение на четвърт час, в който Барнав седеше срещу нея, младият депутат се обръщаше, за да изучава с най-голямо внимание тримата мъже, които седяха на капрата на колата и от капрата на колата всеки път погледът му слизаше всеки път все по-твърд и враждебен към кралицата.
Наистина Барнав знаеше, че един от тези трима души, но кой – това той не знаеше – е граф Дьо Шарни. А слуховете в обществото сочеха граф Дьо Шарни за любовник на кралицата.
Барнав беше ревнив. Нека обяснява, който може, това чувство в сърцето на младия мъж, но това беше така. Ето какво разгада кралицата.
И в момента, в който го разгада, тя стана по-силната, защото вече знаеше слабото място в бронята на противника. Вече само трябваше да удари и тя удари точно.
– Господине – каза тя, обръщайки се към краля, – чухте ли какво казва човекът, който води колата? – визирайки Бийо.
– За кое, госпожо? – попита кралят.
– За господин граф Дьо Шарни.
Барнав потръпна. Това потреперване не можа да убегне на кралицата, която докосваше коляното му със своето.
– Не заяви ли – каза кралят, – че поема отговорността за живота на графа?
– Точно така, господине. И добави, че е отговорен за живота му пред графинята.
Барнав притвори очи, но заслуша така, че да не изпусне нито сричка от това, което щеше да каже кралицата.
– Е, и какво? – попита кралят.
– Е, добре, господине, графиня Дьо Шарни е моята стара приятелка госпожица Андре дьо Таверне. Не ви ли се струва, че при завръщането ни в Париж ще бъде добре да дам отпуск на господин Дьо Шарни, за да може да успокои жена си? Той беше изложен на големи рискове. Брат му падна убит за нас. Мисля, че би било жестоко спрямо двамата съпрузи да искаме от него да продължи службата си при вас.
Барнав си пое дъх и отвори широко очи.
– Имате право, госпожо – отвърна кралят, – въпреки че се съмнявам, че господин Дьо Шарни ще се съгласи.
– Е, какво пък, в такъв случай всеки от нас ще е направил това, което трябва – каза кралицата. – Ние, като предложим отпуск на господин Дьо Шарни, а той – като го откаже.
Кралицата усети по някакъв начин, чрез някаква магнетична връзка, че възбудата на Барнав изчезва. В същото време той, великодушен по сърце, разбирайки несправедливостта си по отношение на тази жена, се засрами.
Досега Барнав виреше високо и безочливо глава като съдия пред виновница, която има правото да съди и осъжда, а ето че изведнъж тази виновница, отговаряйки на едно обвинение, което не би могла да отгатне, казваше думи на невинност или на покаяние.
А защо не само на невинност?
– Щяхме да сме много по-силни – продължи кралицата, – ако не бяхме отвели с нас господин Дьо Шарни и аз мислех, че той спокойно си стои в Париж, когато го видях да се появява изведнъж до вратичката на колата.
– Вярно е – каза кралят, – но това ви доказва, че графът няма нужда от насърчение, когато мисли, че изпълнява дълга си.
Тя беше невинна, вече нямаше никакво съмнение.
О! Как ли щеше Барнав да накара кралицата да му прости лошите мисли, които бе таил срещу жената? Да заговори на кралицата? Барнав не се осмеляваше. Да изчака кралицата да го заговори първа? Но кралицата, удовлетворена от въздействието, което бяха предизвикали малкото казани от нея думи, повече не проговори.
Барнав бе омекнал, бе се смирил. Барнав умоляваше с поглед кралицата. Но кралицата не даваше вид да обръща някакво внимание на Барнав.
Младият човек се намираше в онова състояние на нервна възбуда, когато, за да бъде забелязан от една невнимателна жена, човек предприема дванайсетте подвига на Херкулес[2] с риск да загине още при първия.
Той молеше Върховното същество – през 1791 година вече не се молеха на Бога, – да му изпрати някакъв случай, да привлече върху себе си очите на безразличната кралица, когато изведнъж, сякаш Върховното същество беше чуло отправената към него молитва, един беден свещеник, който очакваше край пътя преминаването на краля, приближавайки се, за да види по-отблизо августейшия пленник, вдигна към небето пълните си със сълзи очи и умоляващи ръце и каза:
– Сир! Бог пази Ваше Величество!
Беше изминало доста време, откакто народът не бе имал повод или случай да изпадне в гняв. Нямаше удобен случай, откакто направиха на парчета стария кавалер на ордена “Свети Луи”, чиято глава продължаваха да носят забучена на една пика. Най-накрая се представи случай и те веднага се заловиха за него.
На жеста на стареца, на молитвата, която произнесе, народът отговори с рев. За миг се нахвърлиха върху стареца и преди Барнав да излезе от мечтателния си унес, свещеникът бе съборен на земята и щеше да бъде съсечен, когато изплашената кралица извика, обръщайки се към Барнав:
– О, господине! Не виждате ли какво става?
Барнав вдигна глава, хвърли един бърз поглед към океана, в който бедният старец щеше да изчезне и който бушуваше на бурни и ревящи вълни около колата, и видя за какво се отнася.
– О, негодници! – провикна се той и се хвърли напред с такова ожесточение, че вратичката се отвори и той щеше да падне, ако поради един от първите пориви на сърцето, така бързи у госпожа Елизабет, тя не го беше удържала за полата на дрехата.
– О, тигри! Нима не сте французи или френският народ, народ на храбреци, е станал народ на убийци?
Тази ядовита забележка може да ни се стори малко помпозна, но беше според вкуса на онова време. Впрочем Барнав представляваше Националното събрание. С неговия глас говореше върховната власт – народът отстъпи и старецът бе спасен. Той се надигна и каза:
– Добре направихте, че ме спасихте, млади човече. Един старец ще се моли за вас.
И като направи кръстен знак, се оттегли. Народът го пропусна да мине, покорен от жеста и погледа на Барнав, който приличаше на статуя на властта.
После, когато старецът се отдалечи достатъчно, младият депутат седна отново простичко и естествено, без да има вид на човек, на който му пука, че току-що е спасил човешки живот.
– Благодаря ви, господине – каза кралицата.
И при тези единствени думи Барнав потръпна с цялото си тяло. Безспорно през това дълго време, което прекарахме с нещастната Мария-Антоанета, може и да е била по-красива, но никога не е била толкова трогателна.
Действително, вместо да властва като кралица, тя властваше като майка. От лявата й страна беше дофинът, очарователно дете с руси коси, който с безгрижността и наивността, свойствени на възрастта му, беше преминал от коленете на майка си между краката на добродетелния Петион, който дотам се беше очовечил, че си играеше с къдриците на косата му. От дясната й страна седеше принцесата, която приличаше на портрет на своята майка в разцвета на младостта и красотата. Най-накрая самата тя имаше на мястото на златната корона на кралството, корона от тръните на нещастието, а над черните й очи, над бледото й чело падаше великолепната й руса коса, сред която проблясваха няколко сребърни нишки, дошли преждевременно, които говореха по-красноречиво на сърцето на младия депутат, отколкото би могла да го направи най-сърцераздирателната жалба.
Той съзерцаваше тази кралска грация и се чувстваше готов да падне на колене пред това умиращо величие, когато малкият дофин нададе вик на болка. Детето беше направило не зная каква детска лудория на добродетелния Петион, която той бе сметнал за необходимо да накаже, издърпвайки силно ухото му.
Кралят почервеня от гняв. Кралицата пребледня от срам. Тя протегна ръце и измъкна детето измежду краката на Петион и понеже Барнав направи същото движение като нея, дофинът, пренесен от четирите им ръце и измъкнат от нейните от Барнав, се оказа на коленете на послединя. Мария-Антоанета поиска да го придърпа на своите.
– Не – каза дофинът, – тук ми е добре.
И понеже Барнав, който бе видял движението на кралицата, отдръпна ръцете си, за да й остави свобода да наложи волята си, кралицата – дали от майчинско кокетство или от женска прелъстителност, – остави младия принц там, където си беше.
В този момент в сърцето на Барнав стана нещо, което не е възможно да бъде предадено. Той беше едновременно горд и щастлив. Детето започна да си играе с жабото на Барнав, после с колана му, после с копчетата на депутатската му дреха. Тези копчета най-много занимаваха малкия принц. На тях имаше гравиран девиз. Дофинът четеше бавно една след друга буквите и, обединявайки ги, прочете тези четири думи: Живей свободен или умри.
– Какво ще рече това, господине? – попита той.
Барнав се поколеба дали да отговори.
– Това ще рече, доброто ми момченце – обясни Петион, – че французите дадоха обет да нямат вече господар. Разбираш ли това?
– Петион! – извика Барнав.
– Е, какво толкова – отвърна Петион по възможно най-естествен начин, – обясни девиза по друг начин, ако го разбираш другояче.
Барнав замълча. Този девиз, който той намираше за най-подходящ предишната вечер, в сегашното положение му изглеждаше почти жесток. Но взе ръчичката на дофина и почтително се докосна с устни до нея. Кралицата бързо обърса една сълза, качила се от сърцето й до клепача.
А колата, сцена на тази малка странна драма, простичка до наивност, продължаваше да върви през виковете на ревящата тълпа, отвеждайки към смъртта шест от осемте души, които бяха в нея. Пристигнаха в Дорманс.



[1] Безплодни степи в Северна Франция – бел. прев.
[2] Прочут герой в древногръцката митология. Син на Зевс и смъртната Алкмена. Надарен с необичайна сила. Извършва 12 подвига: изчиства Авгиевите обори, извежда от подземното царство Цербер, освобождава Прометей и др. – бел. ред.