СМЪРТТА НА ЧИНОВНИКА 

Една прекрасна вечер не по-малко прекрасният екзекутор  Иван Дмитрич Червяков седеше на стола си на втория ред и гледаше с бинокъл “Корневилските камбани”. Гледаше и се чувстваше на върха на блаженството. Но изведнъж… В разказите често се среща това “но изведнъж”. Авторите са прави: животът е пълен с изненади! Но изведнъж лицето му се смръщи, очите му се опулиха, дишането му спря… той махна бинокъла от очите си, наведе се и… апчхи. Кихна, както виждате. Никъде и никому не е забранено да киха. Кихат и селяни, и полицейски началници, а понякога дори и тайни съветници . Всички кихат. Червяков никак не се сконфузи, избърса се с кърпичката си и като вежлив човек се огледа наоколо: дали не е обезпокоил някого със своето кихане? Но тук вече трябваше да се сконфузи. Той видя, че старчето, което седеше пред него на първия ред, грижливо избърсваше голата си глава и шията си с ръкавицата и нещо мърмореше. Червяков позна в старчето статския генерал  Бризжалов, който служеше във ведомството на пътищата и съобщенията.
“Опръскал съм го! – помисли си Червяков. – Не е мой началник, чужд е, но все пак е неудобно. Трябва да му се извиня.”
Червяков се изкашля, наведе се с цялото си тяло напред и зашепна на ухото на генерала:
– Извинете, ваше-ство, опръсках ви… аз неочаквано…
– Нищо, нищо…
– За Бога, извинете. Аз нали… аз, без да искам!
– Ах, седнете, моля ви се! Оставете ме да слушам!
Червяков се сконфузи, усмихна се глупаво и започна да гледа към сцената. Гледаше той, но блаженство повече не чувстваше. Взе да го измъчва безпокойство. По време на антракта се приближи до Бризжалов, позавъртя се около него и като надви плахостта си, измърмори:
– Аз ви опръсках, ваше-ство… Простете… аз нали… не че…
– Ах, стига… Аз вече забравих, а вие все за това! – каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.
“Забравил, а в очите му ехидство – помисли Червяков, като поглеждаше подозрително генерала. – И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал… че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!…”
Като се върна вкъщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е “чужд”, се успокои.
– Все пак иди, извини се – каза тя. – Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!
– Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно… Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.
На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни… Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите – и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.
– Вчера в “Аркадия”, ако си спомняте, ваше-ство – започна да докладва екзекуторът, – аз кихнах и… без да искам, ви опръсках… Изв…
– Що за глупости!  Голяма работа!... Вие какво обичате? – обърна се генералът към следващия просител.
“Не иска да говори! – помисли си Червяков, пребледнявайки. – Сърди се значи… Не, това не бива да се остави така… Ще му обясня…”
Когато генералът свърши разговора с последния просител и се запъти към вътрешните стаи, Червяков тръгна след него и замърмори:
– Ваше-ство! Ако се осмелявам да безпокоя ваше-ство, то е именно от чувство, мога да кажа, на разкаяние!… Не нарочно, благоволете да знаете!
Генералът направи кисела физиономия и махна с ръка.
– Но вие просто се подигравате с мен, господине! – каза той, изчезвайки зад вратата.
“Какви ти подигравки? – помисли Червяков. – Тук няма никакви подигравки! Генерал, а не може да разбере! Щом е така, няма повече да се извинявам на този фанфарон! Да върви по дяволите! Ще му напиша писмо, а няма вече да ходя! Ей Богу, няма!
Така мислеше Червяков, като си отиваше вкъщи. Писмо на генерала не написа. Мисли, мисли и не можа да измисли това писмо. Наложи се да отиде на другия ден лично да му обясни.
– Вчера идвах да безпокоя ваше-ство – замърмори той, когато генералът спря на него въпросителен поглед, – не за да ви се подигравам, както вие благоволихте да кажете. Извинявах ви се за това, че като кихнах, ви опръсках… а да ви се подигравам, не съм и помислял. Смея ли да се подигравам! Ако ние вземем да се подиграваме, то тогава  значи никакво уважение към високите особи… не ще има…
– Вън! – ревна изведнъж посинелият и разтреперил се генерал.
– К-какво? – попита шепнешком Червяков, примирайки от ужас.
– Вън! – повтори генералът и тропна с крак.
В корема на Червяков нещо се скъса. Без да вижда и без да чува нещо, той запристъпя заднишком към вратата, излезе на улицата и се потътри… Като пристигна машинално вкъщи, без да си свали вицмундира, той легна на дивана и… умря.
 
1883