БЕГАЧИ е определена награда, дори две награди – голяма и за второ място, за най-бързо бягане, но не само в едно състезание, а през цялата година. – Аз получих първа награда! – рече заекът. – Трябва да има справедливост, когато журито е съставено от членовете на собственото ти семейство и твоите приятели. Но това, че охлювът получи втора награда, е направо обида за мен! – Не – уверяваше го колът от една ограда, който бе видял раздаването на наградите, – трябва да се вземат предвид също усърдието и голямото желание. Това казаха много уважавани личности и аз също смятам така. Наистина, на охлюва му трябваше половин година, за да премине прага на вратата, но от усилието, което беше твърде голямо за него, той си счупи крака. Бягането го бе завладяло изцяло, а на всичкото отгоре той тича с къща на гърба си! Всичко това заслужава уважение! Затова и получи втората награда! – Можеше да се сетят и за мен! – каза лястовичката. – Смятам, че никой не лети и не завива по-бързо от мен. А и докъде ли не съм стигала – дале-е-ече, далече! – Точно това е вашият проблем! – отвърна колът. – Вие скитате твърде много! Все трябва да заминавате, да напускате страната, щом застудее. В сърцето ви я няма любовта към отечеството! Затова не може да участвате в състезанието! – Но ако бях лежала цяла зима в някое блато? – попита лястовицата. – Ако бях дремала там през цялото време, тогава щях ли да бъда допусната? – Снабдете се с удостоверение от краля на блатото, че половината време сте проспали в родината, тогава ще ви се разреши да участвате! – Ами че аз заслужавах първата, а не втората награда! – заяви охлювът. – Зная, че заекът тичаше само от страх, само когато мислеше, че нещо го застрашава. За мене обаче бягането се превърна в цел на живота, осакатих се, докато изпълнявах задачата си! Ако някой трябва да получи първата награда, то това съм аз! Но аз не вдигам врява, презирам караниците! И охлювът се изплю. – Напълно убеден съм, че всяка награда, или поне моят глас за нея, е дадена справедливо! – рече старият земемерски знак в гората, който беше член на журито. – Аз съм винаги подреден, пресметлив и точно преценявам как да постъпя. Имал съм честта вече седем пъти да участвам при присъждането на наградите, но сега за първи път успях да наложа своята воля. При всяко раздаване се ръководех от определен подход. За да определя кой да получи първата награда, броях буквите на азбуката отпред назад, а при определяне на второто място ги броях отзад напред. И бихте ли обърнали внимание: когато започнем азбуката от начало, осмата буква е “З” – буквата на заека. Затова гласувах за даването на първа награда на заека. Осмата буква отзад напред пък е “О”, като се започне от “Х”. Последните букви имат неподходящо звучене, затова ги пропускам винаги. И така, аз предложих охлюва за втората награда. Следващия път наред са “И” за първа и “Н” за втора награда. Винаги и във всичко трябва да има ред! Човек трябва да има към какво да се придържа! – Аз бих гласувал за себе си, ако не бях един от съдиите – обади се мулето, което също беше член на журито. – Би трябвало да се вземат под внимание не само бързината, но и други качества, като например какъв товар можеш да носиш. Но не искам да изтъквам точно сега това качество, нито пък ми се ще да подчертавам изобретателността и остроумието на заека, който, бягайки прави внезапен скок встрани, за да отклони хората от скривалището си. Има нещо друго, което мнозина забелязват и което не бива да остане неспоменато. Това е, както казваме, “прекрасното”. За мен то беше от особено значение. Погледнах към прекрасните дълги уши на заека, истинско удоволствие е да гледаш толкова дълги уши! Стори ми се, че видях себе си като малък и затова гласувах за него! – Б-з-з-з-з! – каза мухата. – Няма да държа реч, само искам да кажа нещо! Знам, че съм надбягала повече от един заек. Преди няколко дни счупих задните крака на едно малко зайче. Седях най-отпред на локомотива на един влак. Често правя така, защото по този начин най-добре забелязваш собствената си скорост. Едно малко зайче дълго тича пред мен, без да предполага, че съм там. Накрая то искаше да излезе от релсите, но локомотивът премаза краката му, защото аз седях отгоре му. Заекът остана да лежи там, а аз продължих напред. Чудесно е да победиш заека! Но аз не държа да получа награда! – Аз смятам – помисли си дивата роза, но не каза нищо, защото не є е присъщо да изразява мислите си, въпреки че би било много добре, ако го бе сторила. – Смятам, че слънчевият лъч трябваше да получи почетната награда – първата, че и втората в добавка! Той за миг преодолява безкрайния път от слънцето до нас и е толкова силен, че събужда цялата природа. Той е така красив, че ние розите започваме да червенеем и да ухаем под ласките му! Многоуважаемите високопоставени съдии, изглежда, изобщо не са го забелязали! Да бях слънчев лъч, бих дала на всекиго от тях по един слънчев удар, но това само би ги объркало, а те и без това ще оглупеят! Нищо няма да казвам! – мислеше дивата роза. – Нека да има мир в гората! Чудесно е да цъфтиш, да ухаеш, да се наслаждаваш на живота и да живееш сред приказки и песни! Та, слънчевият лъч ще надживее всички ни! – Каква е първата награда? – попита дъждовният червей, който се беше успал и идваше едва сега. – Свободен достъп до една зелева градина! – отговори му мулето. – Аз предложих наградата! Заекът трябваше да я получи и аз като трезво мислещ и действащ член на журито се съобразих с това, от което той би имал полза. Сега заекът е осигурен. Охлювът получи разрешение да лежи на каменната ограда и да се наслаждава на мъха и на слънчевата светлина. А освен това в бъдеще има ангажимент като един от главните съдии в състезанието по бързо бягане. Толкова е хубаво, когато специалист взима участие в това, което хората наричат “жури”! И да ви кажа, очаквам много от бъдещето, след като вече започнахме така добре!