КЛАЙВ СТЕЙПЪЛС ЛУИС
ХРОНИКИТЕ НА НАРНИЯ



ПЛЕМЕННИКЪТ НА МАГЬОСНИКА
На семейство Килмър
Глава първа. Сбърканата врата
Тази история се случи отдавна – тогава дядо ти беше малко момче, – ала тя е важна, защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.
През онези дни Шерлок Холмс още живееше на Бейкър Стрийт, а семейство Бастабълс издирваха съкровището на Луишам Роуд. През онези дни момчетата трябваше всеки ден да носят твърди колосани яки, а училището като цяло беше по-гадно от сега. Храната обаче беше къде-къде по-добра, сладкишите също. Е, няма да ви описвам колко евтини и хубави неща имаше, защото устата ви направо ще се напълни със слюнка. Та, в онези дни в Лондон живееше момиче на име Поли Плъмър.
Живееше в къща от онези, прилепнали една до друга в дълги прави редици. Една сутрин Поли излезе в задната градина и що да види: някакво момче от съседния двор ловко се изкатери и подаде глава над оградата. Тя се изненада, защото в онази къща никога не е имало деца. Там живееха единствено старият ерген господин Кетърли със сестра си, старата мома госпожица Кетърли. Това бе причината да погледне с любопитство нагоре. Лицето на непознатия хлапак бе доста мръсно. Впрочем едва ли би било толкова изцапано, ако след като бе поплакал добре, не бе изтрил сълзите си с изцапани от пръстта ръце. Всъщност той бе постъпил, да не кажем точно, но почти така.
– Здравей! – поздрави Поли.
– Здравей! – отвърна момчето. – Как се казваш?
– Поли. А ти?
– Дигъри.
– Леле, какво смешно име!
– Не е и наполовина толкова смешно като Поли – сопна се момчето.
– Напротив – смешно е!
– Не е! – Дигъри нямаше намерение да се предава.
– Е, аз поне си мия лицето – отбеляза Поли. – И ти трябва да го направиш. Особено след...
Спря. Канеше се да каже: “... като си циврил”, но реши, че не е много възпитано.
– Добре, де! – Гласът на Дигъри прозвуча доста високо. А така говорят нещастните момчета, които не се интересуват дали някой се досеща, че са плакали. – А ти нямаше ли да направиш същото – продължи той, – ако след като цял живот си прекарал в провинцията, имаш си пони и в дъното на градината ти тече река, изведнъж те домъкнат да живееш в такава отвратителна дупка.
– Лондон не е дупка – възмути се Поли.
Момчето обаче бе набрало такава скорост, че изобщо не я чу, и продължи:
– И ако баща ти е далече, в Индия... и трябва да дойдеш да живееш при леля си и вуйчо си, който е луд? Ще ти хареса ли подобно нещо?... И всичко това, защото се грижат за майка ти... А майка ти е болна и ще... ще... умре.
Той замълча, а лицето му се изкриви от болка – личеше как храбро се бори да не позволи на сълзите да бликнат.
– Не знаех. Съжалявам! – смирено каза Поли. Не знаеше какво да добави и реши да насочи мисълта на Дигъри към по-весела тема:
– Господин Кетърли наистина ли е луд?
– Ако не е луд – Дигъри сякаш бе очаквал точно този въпрос, – значи има някаква тайна. Кабинетът му е на най-горния етаж и леля Лети ми забрани да ходя там. Е, не е ли подозрително? И още нещо. Щом вуйчо се опита да ми каже нещо, докато се храним – личи си, че никога не иска да говори с нея – тя винаги го прекъсва с разни там изречения като: “Не се притеснявай за момчето, Андрю” или “Сигурна съм, че Дигъри не желае да слуша за това”, или “Дигъри, защо не излезеш да си поиграеш в градината?”
– А той за какво иска да говорни?
– Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.
– Да не би да е заключил там лудата си съпруга?
– И аз помислих същото.
– Или е фалшификатор на пари...
– А ако е бил пират, като онзи в началото на “Островът на съкровищата”, и постоянно се крие от старите си другари?
– Колко вълнуващо! – възкликна Поли. – Представа си нямах, че къщата ти е толкова интересна.
– Може и да ти се струва интересна – възрази Дигъри, – но как щеше да се чувстваш, ако трябваше да спиш там? Имаш ли представа какво е да лежиш буден под одеялото, като очакваш да чуеш стъпките на вуйчо Андрю, който се прибира в стаята си. А и очите му са такива едни страшни.
Така започна познанството на Поли и Дигъри. Случи се в самото начало на лятната ваканция. И понеже нито тя, нито той отидоха на море, срещаха се почти всеки ден.
Началото на приключенията сложи лятото – такова дъждовно и студено не помнеха от години. Какво друго им оставаше, освен да си измислят забавления вкъщи, по-скоро да предприемат проучвания в къщата. Имаш ли представа какви изумителни неща могат да бъдат открити със свещ в ръка из някоя голяма къща, а още повече в цяла редица залепени една до друга къщи? Поли отдавна си имаше находка – малката врата в дъното на техния таван отвеждаше към цистерната, а с внимателно изкачване се стигаше до тъмно местенце, подобно на дълъг тунел – от едната страна с тухлена стена, а от другата – със скосен покрив. Керемидите на покрива пропускаха тук-там по малко светлина. В тунела нямаше под, само рехаво наредени греди с хоросан между тях. Стъпиш ли на такова място, пропадаш през тавана на долната стая. Поли превърна мястото в тунела зад цистерната в пещера на контрабандист: довлече стари щайги, счупени кухненски столове и разни други неща и ги нареди върху гредите така, че направи под. В скривалището държеше касичка, пълна с различни съкровища, един разказ, който пишеше в момента, и няколко ябълки. От време на време тук пиеше и джинджифилова бира. Разпръснатите наоколо стари бутилки придаваха на мястото съвсем истински вид на контрабандистко убежище.
Дигъри хареса скривалището (тя не му показа разказа), но изследователският му интерес бе насочен другаде:
– Колко според теб е дълъг тунелът? Искам да кажа, дали свършва в края на вашата къща?
– Не. Стените не стигат до покрива – обясни Поли. – Не знам докъде продължава тунелът.
– Значи можем да извървим цялата редица от къщи.
– Така е – съгласи се Поли. – И, олеле...
– Какво?
– Всъщност има откъде да влезем в другите къщи!
– Да, и да ни арестуват като крадци. Не, благодаря.
– Не се прави на толкова умен! Имах предвид къщата след вашата.
– Защо точно нея?
– Защото е необитаема. Татко казва, че никой не живее там още откакто сме се нанесли в нашата.
– Е, щом е така, предполагам, ще успеем да видим какво има в тази къща – думите на Дигъри прозвучаха като предложение.
В действителност той се вълнуваше много повече, отколкото личеше по тона му. Защото точно като теб си представяше всички причини, поради които къщата бе необитаема от толкова време. И Поли си мислеше същото. Никой от тях не спомена думата духове. И двамата бяха на мнение, че щом веднъж им е хрумнало да проучат мястото, би било глупаво да се откажат.
– Да опитаме ли сега? – обади се Дигъри.
– Добре – съгласи се Поли.
– Да не го правим, ако не искаш?
– Искам, ако и ти искаш – отвърна тя.
– Как ще разберем, че сме стигнали там?
Решиха да излязат от скривалището и да преброят колко са стъпките между две греди. Така ще пресметнат колко греди има над една стая. Ще прибавят още четири за коридора между двете тавански помещения в къщата на Поли и още толкова стъпки за стаичката на прислужницата, колкото за таванското помещение. В крайна сметка ще изчислят дължината на къщата. Когато извървят втори път същото разстояние, ще се озоват в края на къщата на Дигъри. А следващата врата означава, че влизат в тавана на необитаемата къща.
– Изобщо не очаквам да е необитаема – подхвърли Дигъри.
– А какво очакваш?
– Положително там живее някой, крие се и излиза само през нощта с фенер в ръка. Най-вероятно ще открием банда закоравели престъпници и ще получим наградата. Глупаво е една къща да е необитаема толкова години, освен ако няма някаква тайна.
– Според татко причината е в канализацията – уточни Поли.
– Пфу! Възрастните винаги намират такива безинтересни обяснения – изсумтя Дигъри.
Разговаряха огрени от слънчевата светлина, която струеше в таванското помещение, а не на пламъка на свещ в пещерата на контрабандиста. Изглеждаше направо невероятно необитаемата къща да е населена с духове.
Премериха таванското помещение, оставаше да намерят молив и да съберат числата. В началото сметките на двамата се различаваха, но дори когато се споразумяха за сбора, не съм убеден дали беше правилният. Бързаха да започнат проучването.
– Внимавай, не трябва да вдигаме шум! – напомни Поли, докато се катереха към местенцето зад цистерната.
За този специален случай и двамата взеха по една свещ (Поли имаше голям запас от свещи в Пещерата).
Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак и прах. Само вятърът свистеше. Пристъпяха безмълвно от греда на греда. Само два пъти прошепнаха: “Сега сме над вашия таван” и “Сигурно сме на половината на нашата къща.” Никой не се спъна, свещите не угаснаха и те стигнаха до малка врата в тухлената стена отдясно. От тази страна нямаше дръжка: вратата просто бе предназначена за излизане, а не за влизане, но и двамата бяха убедени, че ще успеят да освободят малката кука (каквито често поставят от вътрешната страна на кухненските шкафове).
– Да пробвам ли? – попита Дигъри.
– Пробвай, ако и ти искаш! – отвърна Поли.
И двамата чувстваха, че положението става сериозно, но никой не искаше да се откаже. Дигъри дръпна куката с известно усилие. Вратата се разтвори широко и внезапно нахлулата слънчева светлина ги накара да замижат. След миг, за огромна изненада видяха, че надничат не в празно таванско помещение, а в мебелирана стая. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш вътре няма никой. Цареше мъртвешка тишина. Любопитството на Поли надделя. Тя духна свещта и тихо пристъпи в странната стая.
Стаята беше, разбира се, таванско помещение, но бе обзаведена като дневна. Всички стени бяха закрити от препълнени с книги полици. В камината гореше огън (нали помните – през онази година лятото бе студено и дъждовно!), а пред нея, с гръб към децата, имаше кресло с висока облегалка. Между стола и Поли, заемайки по-голямата част от помещението, стоеше огромна маса, отрупана с всевъзможни неща: книги, тетрадки, шишенца с мастило, перодръжки, восък и микроскоп. Но преди всичко тя забеляза яркочервения дървен поднос с няколко кръгчета върху него, подредени по двойки: жълто и зелено, оставено малко място – и друго жълто кръгче с друго зелено. Не по-големи от обикновени пръстени, те блестяха ярко и нямаше начин човек да не ги забележи. Бяха най-красивите дребни предмети, които си способен да си представиш. Ако Поли беше по-малка, сигурно щеше да й се прииска да лапне едно от тях.
В тихата стая се долавяше единствено тиктакането на часовника. И въпреки това, както вече установи тя, всъщност не беше съвсем тихо. Чуваше се слабо – изключително слабо – жужене. Ако в онези дни съществуваше прахосмукачката, Поли щеше да си помисли, че чува именно как чистят с нея някъде надалеч – през няколко стаи и през няколко етажа. Но жуженето беше доста по-приятно и доста по-музикално, но тъй слабо, че едва се различаваше.
– Всичко е наред. Тук няма никой – подхвърли Поли през рамо към Дигъри.
Вече не шепнеше. Дигъри пристъпи в стаята и премигна срещу светлината. Беше изключително мръсен, както и самата Поли.
– Ударихме на камък – обади се той. – Къщата изобщо не е необитаема. Най-добре да се омитаме, преди да се е появил някой.
– Какво според теб е това? – Поли посочи кръгчетата.
– О, хайде – възропта Дигъри. – Колкото по-бър...
Той така и не довърши. Внезапно креслото с високата облегалка пред камината се размърда и оттам се надигна – както дяволче се показва през дупка в пода – заплашителната фигура на вуйчо Андрю. Изобщо не се намираха в необитаемата къща, а в дома на Дигъри, и то в забранения кабинет! И двете деца възкликнаха “Олеле” и осъзнаха ужасната си грешка. Как не се досетиха, че не бяха вървели достатъчно дълго!
Вуйчо Андрю беше висок и много слаб, с остър нос и блестящи очи. Издълженото му лице бе увенчано от буйна рошава сива коса.
Дигъри остана безмълвен. Вуйчо Андрю изглеждаше хиляди пъти по-застрашителен, отколкото когато и да било досега. Поли още не бе така изплашена, но скоро щеше да изпита това чувство. Преди да направи каквото и да било друго, вуйчо Андрю прекоси стаята, стигна до вратата, затвори я и превъртя ключа. После се обърна, вторачи блесналите си очи в децата и се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.
– Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.
Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.
– Очарован съм да ви видя – подхвана той. – В момента ми трябват точно две деца.
– Моля ви, господин Кетърли – обади се Поли, – почти е време за обяд. Непременно трябва да си вървя. Ще ни пуснете, нали?
– Не сега – отвърна вуйчо Андрю. – Възможността е прекалено добра, за да я пропусна. Трябват ми две деца. Разбирате ли, на прага съм на велико откритие. Опитах с морско свинче и вярвам, че се получи. Но морското свинче не ти казва нищо, нали? А и не можеш да му обясниш как да се върне.
– Вуйчо Андрю – намеси се и Дигъри, – наистина е време за обяд, всеки момент ще ни потърсят. Трябва да ни пуснеш!
– Трябва? – повтори вуйчо Андрю.
Дигъри и Поли се спогледаха. Не посмяха да отронят ни дума, но в очите им се четеше: “Не е ли ужасно?” и “Ще се преструваме, че сме съгласни с него.”
– Ако сега ни пуснете за обяд – събра кураж да каже Поли, – ще се върнем веднага след храна.
– И откъде да съм сигурен? – усмихна се вуйчо Андрю лукаво. Ала сякаш промени решението си: – Е, щом наистина се налага да вървите, предполагам, че не бива да ви спирам. Не очаквам две млади същества като вас да изпитват удоволствие да разговарят с такъв стар и глупав човек като мен. – Въздъхна и продължи: – Представа нямате колко съм самотен понякога... Няма значение. Идете да обядвате. Искам обаче да ви направя подарък. Не всеки ден идва момиченце в мрачния ми стар кабинет, особено, трябва да добавя, такава привлекателна млада дама.
Поли започна да си мисли, че в крайна сметка може и да не е толкова луд.
– Искаш ли пръстенче, мила моя? – обърна се вуйчо Андрю към Поли.
– Имате предвид едно от онези жълтите или зелените ли? – попита Поли. – Прекрасно!
– Няма да е от зелените – промърмори вуйчо Андрю. – Опасявам се, че те не са за раздаване. Но на драго сърце ще ти дам който и да е от жълтите. Ела да пробваш!
Поли съвсем забрави страховете си и мисълта, че старият мъж може да е луд. А и ярките кръгчета бяха така тайнствено привлекателни. Приближи се към подноса.
– Ха, честна дума! – възкликна тя. – Тук жуженето се чува по-високо. Сякаш пръстените го издават.
– Какво странно хрумване, мила моя – засмя се вуйчо Андрю.
Смехът прозвуча естествено, ала Дигъри зърна алчното, почти хищническо изражение върху лицето му.
– Поли! Не ставай глупачка! – провикна се той. – Не го докосвай!
Оказа се прекалено късно. В същия момент Поли се пресегна, за да пипне едно от кръгчетата. И на мига – без никакво проблясване, шум или каквото и да било предупреждение – тя изчезна. Дигъри и вуйчо му останаха сами в стаята.