Първа глава Телджконкският скитник избяга за пореден път. Но за разлика от преди сега на борда му имаше стопаджии. – В хиперпространството ли? – възкликна Трипио, борейки се да се измъкне от кълбото, в което се бяха оплели с Лобот, Арту и шейната с екипировката в единия ъгъл на залата, превърнала се най-неочаквано в понесла се из Космоса затворническа килия. – Сигурно грешите, господарю Лобот! – Ни най-малко – отвърна киборгът и бутна настрани крака му, който незнайно как се бе озовал на педя от лицето му. – Всички линкове изчезнаха едновременно, а това е възможно само при скок в хиперпространството. – Корабът промени и курса – обади се Ландо от другия край на залата и сви дясната си ръка в юмрук, напразно опитвайки се да прогони сковаващия студ от вкочанените си пръсти. – Но, господарю Ландо! – извика жалостиво Трипио, – защо не го спрете? – Не аз му заповядах да направи скока, Трипио – сопна се ядосано той. – При цялото ми уважение, господарю, именно вие го сторихте – възрази дроидът. – Трябва само да върнете обратно онази ръчка, която дръпнахте. И го направете по-скоро, че полковник Пакпекат ще се вбеси, задето изчезнахме така. – Обзалагам се, че в момента полковник Пакпекат дообогатява хортейския речник с нецензурирани думички – измърмори Ландо. – Но за разлика от нас той поне е в състояние да управлява кораба си. Всички ли са добре? Лобот? Арту? Малкият астромеханичен дроид най-сетне успя да се измъкне от купчината преплетени тела и изпиука. – Всичките му системи работят – преведе Трипио. – Аз също съм невредим, Ландо – докладва киборгът. – Скафандърът ми пое удара от шейната с екипировката. Но нито един от линковете ми не работи. Чувствам се дезориентиран. – Арту, можеш ли да помогнеш на Лобот да влезе във връзка? – попита Калризиан. Астромеханичният дроид се завъртя във въздуха с помощта на вградените си микродвигатели и изсвири сърдито. – Не дръж такъв груб език! – смъмри го Трипио. – Какво има? – Господарю Ландо, Арту казва, че предпочита да запази своите системи за себе си. – И аз не обичам телепатията, Арту – въздъхна Ландо. – Макар че много бих искал да знам какво мисли полковникът. Дай достъп на Лобот до записите си, може да намерим някакво обяснение на станалото. Някой да е виждал дясната ми ръкавица? – Мисля, че излетя в Космоса при разхерметизирането на залата – обади се Лобот. – Страхотно! – Калризиан погледна посинялата си от студа ръка, за щастие дебелият маншет на ръкава не бе позволил на скафандъра му да се разхерметизира. – Какво е налягането в момента? – Шестстотин и четирийсет милибара – отвърна киборгът. – След затварянето на люка леко се покачва. – Интересно! Откъде вкарват въздух? – Ландо изви врат към непроницаемите монолитни стени. – Арту, виж дали ще откриеш вентилационните отвори. Дроидът изпиука, издигна се във въздуха и се понесе край стената. – Ето какво е положението – заговори замислено бившият комарджия. – Вече не сме нито чакани гости, нито желани посетители. Корабът се опита да се отърве от „Дамата на късмета” и да ни изхвърли от тук. И сигурно щеше да успее, ако не му се беше наложило да се измъква от Пакпекат. – Което повдига един въпрос – вмъкна Лобот. – Защо изобщо ни позволи да се качим? – И защо? – Изглежда, се е объркал. Включили са се два независими защитни режима и във взаимодействието си са предизвикали неочакван ефект. Разхерметизирането на този отсек е поредното доказателство. – Имаш ли обяснение? – Единственото обяснение е, че корабът е под контрола на системи с ограничена интелигентност или на същества с ограничена интелигентност – след като видя изражението на Ландо, Лобот добави: – На този етап няма как да преценим кой от двата варианта отговаря на истината. – А това е от изключително значение, тъй като отговорът на този въпрос ще ни даде ключа към загадката. Но съм сигурен, че люкът се затвори заради скока в хиперпространството, не заради нас. Вече ни смятат за натрапници. И ако не успеем да се измъкнем от тук, преди скитникът да се върне в реалния Космос, работата ни е спукана. – Господарю Ландо, но нали полковник Пакпекат е тръгнал след нас? – обади се Трипио. – Колкото по-скоро излезем от хиперпространството, толкова по-скоро ще ни спасят. – Не се и съмнявам, че са се опитали да ни последват. Но дали ще ни намерят... Може да излезем от хиперпространството на пет светлинни години от мястото, от което тръгнахме. Или на петдесет, или на петстотин. Но обикновено при бягство, щом изскочиш от хиперпространството, правиш промяна в курса и още един скок. А след това играта заприличва на жмичка с еуоките на Ендор. – Не, все ще намерят някакъв начин да ни спасят! Няма да ни изоставят, нали? Ако не дойдат, сме обречени да загинем като затворници... загубени в Космоса... – Трипио, не можем да си позволим да ги чакаме – Ландо многозначително почука по шлема на скафандъра. – Времето лети, кислородът свършва и с Лобот може да умрем, преди корабът да излезе от хиперпространството. Трябва да действаме веднага. Не бива да разчитаме на Пакпекат, освен ако не измислим начин да му съобщим къде сме. А дотогава трябва да се оправяме сами. Трипио театрално вдигна ръце и извиси глас: – Извиняваме се! Моля ви, повярвайте ми, не сме искали да навредим и... – Млъкни! – Слушам! – Ландо! – обади се Лобот. – Какво? – Няма да навреди, някой може да ни чуе. Ландо се намръщи: – За тях ние сме пирати, крадци, осквернители и не знам още какво. Едва ли ще ни повярват, че след като сме влезли с взлом, изведнъж сме се научили на добри обноски. – Вероятността за успех е нищожна – съгласи се Лобот, – но дипломатическият език е оръжието на Трипио. Освен това извинението може да е ключът, който ще отвори следващата врата. Калризиан въздъхна: – Добре, добре. Но, Трипио, вложи малко повече достойнство, ако обичаш. – Разбира се, господарю Ландо – отвърна дроидът леко засегнат. – Програмиран съм винаги да се държа с достойнство. Това е един от основните принципи на етикета и протокола... – Хубаво – прекъсна го Ландо. – Да се захващаме за работа. Не знаем с колко време разполагаме. Използвай втория комуникационен канал, за да може все пак да се чуваме с Лобот. – Разбрано – отвърна Трипио и привидно се умълча. – Лобот, имаш ли достъп до дневника на Арту? – Да. – Опитай се да определиш новия ни курс от данните на жироскопа и акселерометъра. Може би с тях и астрографската база данни на Арту ще разберем колко време ни остава... Изследователският кораб на Новата република ІХ-26 изскочи от хиперпространството толкова близо до целта, че планетата изпълни почти целия преден илюминатор. – Провери координатите – намръщено нареди Кродок Стопа. – Астрогаторът показва четирийсет и четири, сто деветдесет и шест, двеста и десет – пилотът погледна данните на екрана: – Да, същите са. – Координатите са взети от архива на Третото проучване – Стопа посочи екрана на астрогатора. – Но ако разчитам правилно данните, тази планета трябва да е Малта Обекс. Така поне я наричат тобейците. Пилотът се извърна към астрогатора. – Точно така, това е Малта Обекс. Стопа, началникът на келската експедиция на Оброанския институт, поклати смаяно глава: – Майко Космос! Какво се е случило тук? Пилотът вдигна поглед към предния илюминатор: – Защо? Какво има? Обикновена ледена планета. Джозала Крен, вторият човек от оброанската експедиция, стана от конзолата си и отиде при тях. – Така е. Само че според първоначалните данни на Третото проучване планетата е била с умерен климат и население от седем милиона, а основната екосистема условно е поставена в категория номер две. Пилотът поклати глава и сухо отбеляза: – Явно сме пропуснали летния сезон. – Това се очакваше – обади се Стопа. – При идването си контактният екип е заварил една трета от повърхността в ледници – той премълча, че освен това планетата е била мъртва, а келийската цивилизация – разрушена. – Сигурно, когато са дошли, тобейците са решили, че планетата е ничия, и са й дали свое име – каза Джозала. – Какво значение има името? Нали искахте да дойдете тук? Какъв е проблемът? – Последното идване на наши хора е било преди сто петдесет и осем години – отвърна Стопа. – И по нашите изчисления планетата трябваше да е започнала да се възстановява. – Пак не виждам проблем. – Напротив, виждаш го – възрази Джозала. – Единственото, което се вижда, е проблемът – ледът. – Би ли повторил. Джозала въздъхна. – Откъде ни взе? – От Бабали... Чакайте... нямате свредла за леда ли? Нито палатки? Нито подходяща екипировка? – Бабали е тропически свят. Колко странно наистина, че свредлата за леда не са в списъка с екипировката – кисело отвърна Джозала. – Всъдеходът ни не е пригоден за такъв терен, да не говорим за минусовите температури. Пилотът съчувствено подсвирна. – Сега вече ми е ясно. Но в такъв случай защо изпратиха вас? – Защото се оказахме най-доброто решение на въпроса за най-близкия биоархеолог и най-бързия транспорт. – Не е толкова зле – замислено измърмори Стопа. – Задачата ни е да вземем биологични образци, а ледът гарантира запазването на телата. – Освен ако причината за рязката климатична промяна не е някоя война – отбеляза Джозала. – Почти не е останала атмосфера, но нищо не ми пречи да пусна сонда за проба – каза пилотът. – За нула време ще разберем дали се е водила война. – Недей – спря го Стопа. – Влез в орбита за картографиране. Да погледнем и от другата страна. Трябват ни удобно място за кацане и няколко грама материал. Може пък да е останало някакво топло кътче, геотермално поле или топло течение, което да е забавило заледяването на бреговата ивица. Келийците може да са се събрали там, преди да е настъпил краят. – Нали не очакваш да намериш някой жив? Погледни показанията на температурата на повърхността! – Не го искам жив – отвърна Стопа. – Но ще съм благодарен на един труп, който да не е погребан под триста метра лед. – Както кажеш – въздъхна пилотът и се пресегна към щурвала. – Дръж се, Малта Обекс, идваме! – Кела – поправи го тихо Джозала. – Ако не открием поне частица келийско нещо на тази планета, шефовете ще останат дълбоко разочаровани. И от близо повърхността на Кела не се оказа по-приветлива. Земята бе покрита с лед, който на места достигаше дебелина един километър, а океаните, прекалено солени, за да замръзнат, бяха осеяни с айсберги и огромни късове плаващ лед. – Достатъчно – обяви Стопа, след като анализира данните от последното им преминаване. – Оцелелите келийци сигурно са се опитали да живеят на леда. Ако имаме късмет, ще намерим останките им на петдесет-сто метра под повърхността. Можем да поработим по въпроса, докато чакаме да дойде подкрепление. Но трябва да допуснем най-лошото и да повикаме помощ. – Да повикаме екипа на доктор Екелс – предложи Джозала. – Трябва да са свършили с разкопките на Хот. – Сега ще видим. Отворете хиперпространствения комуникационен линк с оброанския институт – нареди Стопа. – Готово – докладва пилотът. – Тук е доктор Кродок Стопа, контролен код алфа-хъс-четири-четири-две. Свържете ме с отдела за доставка на материално-технически средства. – Кодът е приет. Слушаме ви, докторе. – Спешно се нуждаем от допълнителна екипировка и хора за изпълнението на настоящата задача – Стопа бързо издекламира подробния списък, който предварително бе направил. – Разполагате ли с необходимото? – Да. Веднага започваме окомплектуването. – Освен това ни трябва и екип за работа в зимни условия. Доктор Екелс върна ли се от Хот? – Вчера се обади, че са тук. Не знам какъв е статусът им, но веднага ще изпратя запитване до комисията. – Ако са свободни, кога най-рано можем да очакваме да пристигнат? – Ако веднага извикаме „Пенгийската пукнатина” и качим на борда екипа и екипировката до полунощ... след шестнайсет стандартни дни. – Не разполагате ли с по-бърз кораб от „Пенгийската пукнатина”? – Не, за съжаление. – Проверете за други възможности – нареди Стопа. – Задачата е с най-висока степен на важност. Край на връзката – даде знак на пилота да изключи предавателя. – А сега ме свържи с Кренджш от разузнаването. Редно е да го предупредим, че ще се забавим. Четиримата затворници във входния отсек на скитника почти не разговаряха. Всеки имаше задача. Арту търсеше вентилационните отвори, през които влизаше въздухът, Трипио отправяше настойчиви молби към господарите на кораба, Лобот анализираше данните от ускорението и астрографията, като същевременно инвентаризираше екипировката на шейната, а Ландо се върна към ръчката в ъгъла, за да види дали отново ще реагира на досега му. Ръчката изобщо не помръдна, а допирът не предизвика никаква осезаема реакция от страна на кораба. Но пък Ландо установи, че голата му ръка е подута и вдървена и го боли – налягането от маншета върху китката усилваше причинената от разхерметизирането травма. – Разполагаме ли с торбички за образци? – обърна се той към Лобот. – Да. Шест малки, шест големи и две капсули самооформящ се гел. – Самозапечатващи са, нали? – Да – киборгът замълча за миг. – Съжалявам. Нямам повече информация. Страдащите от амнезия знаят ли, че има неща, които не могат да си спомнят? Ако е така, тогава знам какво е да имаш амнезия. Силата ми е в създаването на линкове и търсенето на информация. Нямам опит с други неща. – Спести си самоанализа за друг път – смъмри го Ландо. – Дай да пробваме да направим нещо като ръкавица. Двамата успяха да прикрепят отвора на торбичката над маншета, на мястото на липсващата ръкавица от скафандъра. Ландо стисна щифтовете, маншетът отслаби хватката си и почти веднага подутите му пръсти започнаха да спадат. – Не съм сигурен дали торбичката и лепенката ще издържат, ако корабът пак се разхерметизира – предупреди Лобот. – Не се и надявам на това – отвърна Калризиан. – Но ръката ми е нужна, а и бездруго изгледите не са особено добри. Извлече ли нещо от данните на Арту? – Смятам, че установих курса ни до момента на скока с отклонение до половин градус – и киборгът издекламира данните. – Извинявам се за неточността. – Това означава, че сме на път за сто петдесет и първи сектор. – Да. Ще достигнем границата след осем светлинни години. – Там има ли кой да ни помогне? – Съжалявам, Арту разполага единствено с навигационни данни. Няма геополитическа, нито социологическа информация. – Престани да се извиняваш за онова, което не знаеш, нямаме време за губене. Къде ще стигнем, ако поддържаме този курс? – С отдалечаването от отправната ни точка неточността в преценката ми нараства, но най-близката планета с достатъчно голяма гравитационна сянка, за да принуди кораба да изскочи от хиперпространството, е на четирийсет и една светлинни години. Ландо се намръщи: – Това не ми помага особено. Да извъртим въпроса така – на какво разстояние е най-изолираното и празно място? Лобот затвори очи, но Арту го изпревари с отговора: – Арту казва, че корабът ще навлезе в най-пустия регион след дванайсет светлинни години – преведе Трипио. – Там няма да има тела, по-големи от комети пети клас. – Удобно място за смяна на курса – кимна Калризиан. – Разполагаме с достатъчно време. – Но не знаем на каква скорост е способен корабът – отбеляза Лобот. – Дотам може да ни остават дванайсет, десет или пет часа. Нищо чудно той да се движи много по-бързо, отколкото позволяват познатите ни технологии. А има и още нещо... – Какво? – Ако минем покрай планетата, която отстои на четирийсет и една светлинни години от тук, ще се насочим право към границата на Новата република по посока на Фракас. – Още една причина да не седим със скръстени ръце. Арту, а ти какво откри? Арту изпиука и Трипио преведе: – Господарю Ландо, Арту казва, че никъде из залата няма вентилационни отвори. – Какво? Откъде се появи въздухът тогава? – Според Арту атмосферните газове проникват през стените молекула по молекула. Казва, че в този процес участва по-голямата част от повърхността на отсека. – Чакай малко, да не би да твърди, че стените са порести? Арту изчурулика. – Не, той казва, че молекулите газ просто се появяват на повърхността. – Интересно – промърмори Лобот. – Дали пък стените не отделят газ? – Арту, някоя част от стените не е ли по-активна от останалите? – попита Ландо. Малкият дроид се придвижи до средата на залата и с холографския си проектор освети в оранжево една ивица от стената. – Ясно. Трипио, а ти докъде стигна с твоята задача? Протоколният дроид наведе глава на една страна. – Отправих послание на единайсет хиляди четиристотин шейсет и три езика, в което предложих смирените ни извинения и помолих за помощ. Не получих никакъв отговор. – А твоите шест милиона езика дали случайно не включват и келийски? – Уви, не, господарю Ландо. – А изобщо знаеш ли нещо за него? Дали е сроден с някои от езиците, които владееш? Нали чрез торокския разбираш тобейски и уетамски или греша? – Така е, но в случая съм напълно безпомощен. – Ами ако се опиташ да тръгнеш по географски признак? – Господарю, първата стандартна процедура при установяване на контакт, когато родният език на расата е неизвестен, е да се използват останалите езици в региона – отвърна надуто Трипио. – Започнах с осемстотин седемдесет и трите езика, които се говорят в сектора на Кела и продължих с три хиляди двеста и седемте езика, пряко свързани с това езиково семейство. – И сега останалите ги караш подред? – Не, по принципа на астрографската близост. – И колко време ще ти отнеме, за да изчерпаш всички? – В най-добрия случай четири стандартни дни. – Така и предполагах – въздъхна Ландо. – Лобот, дай бластера, сами ще си направим врата. Адмирал Хирам Дрейсън седеше на ръба на бюрото и с мрачно изражение на лицето гледаше последния запис, изпратен от полковник Пакпекат за съприкосновението му със скитника при Гмар Аскилон. Записите от корабите коригировачи предизвикваха доста тревожни въпроси. Секунди преди да изчезне скитникът, от предната му част се появи пръстен от шест полусферични издатини – вероятно акумулаторни възли или излъчватели – и над носа затанцува ярка синя светлина. От акумулаторните възли изгряха двойни енергийни лъчи, които прорязаха като ножица пространството между „Дамата на късмета” и скитника. Две други двойки лъчи излязоха от други два възела и превърнаха в облак прах прехващащия генератор на патрулния кораб „Каури”. Взривната вълна от включения на пълна мощност генератор унищожи двигателния отсек на „Каури” и корабът почти напълно изгоря. След като се справи с „Каури”, скитникът бързо се отдалечи от „Дамата на късмета” и останалите прехващачи. Цялата драма се бе разиграла само за четирийсет и две секунди и телджконкският кораб бе изчезнал в хиперпространството. Окончателната равносметка от срещата изглеждаше така: Един унищожен безпилотен разузнавателен преследвач. Един повреден и изоставен патрулен кораб с шестима загинали и двайсет и шест пострадали. Една яхта – „Дамата на късмета” – прибрана в хангара на „Славен”. Едно успешно качване на борда на обекта. Един успешен опит за бягство на обекта. Телджконкският отряд бе пръснат из Космоса, четири кораба преследваха обекта, а останалите се грижеха за пострадалите. Но Дрейсън бе най-силно обезпокоен от намерената сред останките дясна ръкавица от скафандър с размера на Ландо. Безспорно записът бе доста полезен. Сега вече бе извън всякакво съмнение, че оръжията на скитника могат да причиняват поражения само при пресичането на най-малко два лъча, които при досега си вероятно създаваха някакъв резонанс. И ако в корпуса нямаше скрити други оръжейни гнезда, той като че ли не можеше да се сражава едновременно срещу повече от трима противника, а това означаваше, че четири кораба, разположени по подходящ начин, би трябвало да се справят с него. Но първо трябваше да го намерят – задача, която последния път бе отнела две години. Дрейсън превключи на програмата за преследването. По следите на скитника бяха изпратени три кораба: „Светкавица” – на десет светлинни години, „Славен” – на двайсет и „Мародер” – на трийсет. Според плана трябваше да пуснат сензорни шамандури с хиперпространствени комуникационни транслационни усилватели в съответните входни точки и след това да започнат да правят малки хиперскокове, докато достигнат границите на сензорния обхват. Внимателно изготвеният график на плана не прикриваше основната му слабост – шансът за успех зависеше от вероятността скитникът да извърши един-единствен скок. Ако след това келийският кораб направеше друг или ако първият скок бе на петдесет, сто или петстотин светлинни години от Гмар Аскилон и излезеше извън границите на Новата република и навлезеше в хаоса на Ядрото... Дрейсън знаеше, че преди „Славен” да извърши скока в хиперпространството, полковник Пакпекат се бе обърнал със спешна молба за още кораби. Също така знаеше и вероятния отговор на молбата му. – Единственият ни реален шанс да го открием си ти, Ландо – прошепна адмиралът. – Трябва да ни помогнеш да те намерим. Не беше в стила на Дрейсън да изостави някого, когото бе изложил на опасност. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата и извикаха на екрана списъка на материалните активи на Алфа синя в сто петдесет и първи сектор. Макар и с малко, все пак можеше да помогне. А и винаги имаше шанс да извадят късмет. Привичките на Съвета за сигурност и разузнаване не се различаваха от привичките на отделите, които ръководеше. Той не обявяваше публично заседанията си, не разпращаше съобщения до медиите и се събираше само в секретната зала нула три нула дълбоко в подземията на бившия императорски дворец. Седемте членове на сенатския Съвет за сигурност и разузнаване бяха толкова обсебени от манията за секретност, че на корускантския диалект на основния език изразът „дневния ред на Съвета за сигурност и разузнаване” означаваше недостижима, невъзможна цел. Обезсърчени ищци с отчаяние споделяха, че имат „по-голям шанс да разберат какъв е дневният ред на Съвета за сигурност”, отколкото да спечелят делото, а натоварените с безкрайно трудоемка задача служители се утешаваха с мисълта „Можеше да е и по-лошо, нали все пак не ми поискаха дневния ред на Съвета за сигурност”. Дори за Дрейсън бе трудно да разбере кога Съветът щеше да разгледа молбата на Пакпекат, а когато най-сетне научи, бе твърде късно да уреди подслушване на заседанието. – Последната точка от дневния ред е телджконкската експедиция – обяви генерал Калист Риекан. – Да смятам ли, че всички сте получили копия от доклада? – той изчака малко и след като не получи отрицателен отговор от никого, продължи: – Да започнем обсъждането. Сенатор Крал Прагет от Едата, председател на Съвета за сигурност, се облегна и преплете пръсти на тила си. – Какво имаме да решаваме? Мисията е провал. Да теглим чертата. – Ландо Калризиан и хората му са на борда на скитника – внимателно напомни Риекан. – Нима предполагате, че все още са живи? – попита Прагет. – След като капитанът на скитника бе толкова безкомпромисен по време на бягството, нима мислите, че ще направи грешката да не се отърве от тях на мига? – Възможно е да са ги взели в плен – отвърна Риекан. – А след това те да са успели да избягат. Прагет придърпа електронния бележник. – Ами намерената ръкавица? Тя е на Калризиан, нали? – Нямам обяснение – призна Риекан. – Генерал Риекан – обади се сенатор Каир Ток Ноим. – Правилно ли съм разбрала, че ръкавицата е здрава и по нея няма следи от кръв? – Напълно. – В такъв случай за мен тя не е достатъчна причина да изоставим тези хора на произвола на съдбата. – Не ми е ясно какво можем да направим за тях – отвърна сенатор Амаманам, представител на Бдас. – Освен ако сенатор Ноим не предлага да отправи обединителна молитва към Майката на звездите... Смехът, който се разнесе около масата, бе студен, а блясъкът в очите на Ноим – леден. – Става дума за живота на двама души, които са незаменими приятели на Новата република. А и дроидите не са маловажни. Те също изиграха своята роля за съществуването на Нова република. Съмнявам се дали има други дроиди, които да са по-известни от тези. Или по-обичани. – Щом са толкова ценни за Новата република, мястото им е в музея редом с другите възлюблени икони на Бунта – рязко възрази Прагет. – Заедно с Люк Скайуокър, на когото принадлежат ли? – вметна сенатор Лилалд. – Съгласен съм с Каир Ток. Не бих искал да се налага да отговарям на въпросите, защо не сме се опитали да ги спасим, след като са изчезнали при мисия на Новата република. – Мисия на Новата република? Знаете ли как изобщо са се озовали на онзи кораб? Едва ли това може да се определи като мисия на Новата република – възрази сенатор Амаманам. – Генерале, ще ни обясните ли как барон Калризиан и приятелите му са се оказали там? Не си спомням да съм виждал имената им в плана на експедицията. – Генерал Калризиан представлява флотата по молба на Флотското командване – сдържано отвърна Риекан. – Останалите са част от екипа, който очевидно е събрал специално за тази мисия. – Това е пълен абсурд! – ядосано възкликна Прагет. – Ако на борда на скитника се бяха качили Хамакс и неговите хора, както би трябвало да бъде, сега нямаше да водим този разговор! Те щяха да изпълнят задачата си или просто щяхме да изпратим съболезнования на семействата им. – Сенаторе... – Но Пакпекат позволи на тези авантюристи, на тези аматьори да се набъркат и изведнъж за нас става невъзможно да оправдаем загубите... Риекан направи втори опит: – Сенаторе, да не би след докладите на полковник Пакпекат да сте си променили мнението за възможните ползи от завладяването на келийския кораб? – Не, генерале – сопна се Прагет, раздразнен от опита да бъде манипулиран. – Все още съм твърдо убеден, че корабът си струва проявения интерес. Но не мисля, че обстоятелствата налагат изпращането на втори отряд с една почти неизпълнима задача. – Предвид на напрежението във Фарлакс със сигурност може да използваме тези кораби за нещо по-полезно от преследването на някакъв призрак – намеси се сенатор Амаманам. – Скитникът отново ще се появи. – В такъв случай лично ли ще поднесете новината на Люк Скайуокър? – обади се рязко Ноим. – Председателят ще бъде ли на разположение на информационните мрежи, за да обясни точно при какви обстоятелства са изчезнали тези видни личности? – Ако ми позволите... – понечи Риекан. – Разбира се – отвърна Прагет. – Скафандрите не са предназначени за дълга употреба. Рециклиращите им системи са прости и относително неефикасни. Запасите от кислород и храна при разумна употреба ще стигнат за не повече от двеста и двайсет часа. – Значи предлагате да изчакаме няколко дни, преди да ги обявим за мъртви, така ли? – Не точно – отвърна Риекан. – Ако са още живи, генералът и екипът му ще сторят всичко възможно, за да ни известят за местоположението си или поне да забавят бягството на келийския кораб. Затова предлагам да разрешим на Пакпекат да продължи издирването още петнайсет дни. – Ако не друго – намеси се сенатор Амаманам, – така никой няма да ни обвини, че сме изоставили барона на произвола на съдбата – той погледна очаквателно сенатор Ноим. – Ако наистина искате да избегнете тези обвинения, по-добре изпратете на Пакпекат корабите, които поиска – отвърна Ноим. – В противен случай издирването ще си остане само символичен жест. – Не, не, не – възрази Прагет. – Пакпекат няма да получи още кораби. Вместо подкрепление този некадърник трябва да получи призовка за военния трибунал и незабавно да бъде уволнен. Но сигурно ще трябва да се задоволя с това след края на операцията генералът да го изпрати в някое затънтено кътче на галактиката. – Не бих подкрепил изпращането на допълнителни кораби – обади се Риекан, пренебрегвайки коментара на Прагет. – На борда на обекта има наши хора. Това променя тактиката ни. Няма да се опитваме да вкараме келийския съд в прехващаща мрежа, нито ще стреляме по него. Просто трябва да го намерим и да сме наблизо, за да приберем Калризиан и екипа. – В момента само четири от корабите на Пакпекат са ангажирани в издирването. – Точно така – потвърди генералът. – Затова смятам, че трябва да преосмислим плана. Ако погледнете на страница петнайсет, списъкът с назначенията на корабите...