ЧАСТ ПЪРВА

СТАРГОРОДСКИЯТ ЛЪВ



ГЛАВА I


БЕЗЕНЧУК И “НИФМИТЕ”




В околийския град Н... имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, та човек можеше да си помисли, че жителите на този град се раждат само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат. А в действителност в околийския град Н... хората се раждаха, бръснеха и умираха доста рядко. Животът в град Н... си течеше съвсем спокойно. Пролетните вечери бяха упоителни, калта, осветена от луната, блестеше като антрацит и всички младежи в града бяха до такава степен влюбени в секретарката на профкомитета на общинските служещи, че това й пречеше да събира членския внос.
Въпросите на любовта и смъртта не вълнуваха Иполит Матвеевич Воробянинов, макар поради естеството на своята служба той да се занимаваше с тези въпроси всеки ден от девет часа сутринта до пет часа следобед с половин час почивка за закуска.
Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица “Другарят Губернски”. Тя бе една от най-приятните улици, каквито могат да се срещнат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла лъщяха със сребърен блясък ковчезите на погребалното бюро “Нимфа”. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък “Пиер и Константин, бръснар” обещаваше на клиентите си “поддържане на ноктите” и “ондулация по домовете”. Следваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчащата врата:

ПОГРЕБАЛНА КАНТОРА
“Молим, заповядайте”

Макар в града да имаше много погребални бюра, клиентелата им бе слаба. “Молим, заповядайте” фалира три години преди Иполит Матвеевич да се засели в град Н..., а майстор Безенчук пиеше отчаяно и дори веднъж направи опит да заложи най-хубавия си ковчег, направен само за реклама.
Хората в град Н... умираха рядко и Иполит Матвеевич знаеше това по-добре от всеки друг, защото работеше в Отдела за гражданско състояние, където завеждаше службата за регистриране на смъртните случаи и браковете.
Масата, на която работеше Иполит Матвеевич, приличаше на стара надгробна плоча. Левият й ъгъл беше изгризан от плъхове. Хилавите й крака се огъваха под тежестта на дебелите пожълтели папки, пълни с книжа, от които можеха да се вземат всички сведения за кореняците на град Н... и за родословните дървета, израснали върху неплодородната провинциална почва.
В петък, 15 април 1927 година, Иполит Матвеевич се събуди както обикновено в седем и половина и веднага навря нос в старомодното пенсне със златна дъгичка. Очила не носеше. Веднъж като реши, че не е хигиенично да се носи пенсне, Иполит Матвеевич отиде при оптика и си купи очила без рамки, с позлатени дръжки. Отначало очилата му харесаха, но жена му (това беше скоро преди смъртта й) реши, че с очила е същински Милюков, и той ги даде на вратаря. Вратарят не беше късоглед, но навикна с очилата и ги носеше с удоволствие.
– Бон жур! – каза си напевно Иполит Матвеевич, като спускаше краката си от леглото. “Бон жур” означаваше, че Иполит Матвеевич се е събудил в добро настроение. Ако при събуждане кажеше “гут морген”, това обикновено значеше, че черният му дроб се обажда, че петдесет и двете години не са шега работа и че времето е влажно.
Иполит Матвеевич пъхна мършавите си крака в купените преди войната панталони, завърза ги при глезените с ширитчета и потъна в късите меки ботуши с тесни квадратни бомбета. След пет минути той се перчеше с лунножълтата си жилетка, изпъстрена със ситни сребърни звездички, и с преливащото в различни цветове ластикотиново сетре. Иполит Матвеевич избърса от прошарените си коси останалите при миенето капчици, помръдна свирепо мустаци, нерешително опипа с ръка небръснатото си лице, прокара четката по ниско остриганите алуминиевосиви коси и усмихвайки се любезно, тръгна срещу влизащата в стаята тъща – Клавдия Ивановна.
– Еполеет – прогърмя тя, – нощес сънувах лош сън.
Думата “сън” бе произнесена с френски акцент. 
Иполит Матвеевич погледна тъща си от горе на долу. Той беше висок сто осемдесет и пет сантиметра и от такава височина му бе лесно и удобно да се отнася към нея с известно пренебрежение.
Клавдия Ивановна продължаваше:
– Видях покойната Мари с разпуснати коси и със златен колан.
От оръдейните звуци в гласа на Клавдия Ивановна чугуненият полилей с прашни стъклени висулки задрънча.
– Много съм разтревожена. Страхувам се дали няма да се случи нещо.
Последните думи бяха казани с такава сила, че снопчето коси на главата на Иполит Матвеевич се пръсна в разни страни. Той се намръщи и каза на срички:
– Нищо няма да се случи, маман. За водата платихте ли?
Оказа се, че не е платено. Галошите също не бяха измити. Иполит Матвеевич не обичаше тъща си. Клавдия Ивановна беше глупава и нейната преклонна възраст не даваше надежда, че някога ще поумнее. Беше голяма скъперница и само бедността на Иполит Матвеевич възпираше това силно чувство да стигне до крайност. Гласът й беше толкова мощен и плътен, че би му завидял дори Ричард Лъвското сърце, от чийто вик, както е известно, конете приклякали. И освен това – което беше най-ужасното – Клавдия Ивановна много сънуваше. Сънуваше винаги. Присънваха й се момичета с колани, коне, обшити с жълт драгунски галон, вратари, свирещи на арфа, архангели, облечени с кожуси на пазачи, обикалящи нощем с дървени клепала в ръце, и куки за плетене, които сами скачаха по стаята и издаваха неприятен звук. Празна старица беше Клавдия Ивановна. На всичко отгоре под носа й бяха пораснали мустаци и всеки мустак приличаше на четка за бръснене.
Леко раздразнен, Иполит Матвеевич излезе от къщи. До входа на своето мрачно заведение, опрян на рамката на вратата и скръстил ръце, стоеше майсторът на ковчези Безенчук. От системни крахове в търговските му начинания и от дълга употреба на загряващи напитки очите на майстора бяха станали светложълти като на котарак и горяха с неугасим пламък.
– Чест и почитания на скъпия гост! – провикна се той бързо, като видя Иполит Матвеевич. – Добро утро!
Иполит Матвеевич вежливо повдигна омазнената си касторена шапка.
– Разрешете да узная, как е със здравето тъщичката?
– Мрмрмр – отвърна неопределено Иполит Матвеевич, повдигна рамене и продължи по-нататък.
– Е, дай Боже здраве – каза огорчен Безенчук, – само колко загуби понасяме, ах, нейната верица!
И той пак скръсти ръце на гърдите си и се опря на вратата.
Пред входа на погребалното бюро “Нимфа” отново позадържаха Иполит Матвеевич.
Собствениците на “Нимфа” бяха трима. Те се поклониха едновременно на Иполит Матвеевич и в хор се осведомиха за здравето на тъщата.
– Здрава е, здрава – отвърна Иполит Матвеевич, – нищо й няма! Нощес видяла златно момиче с разплетени коси. Такова видение имала насън.
Тримата от “Нимфа” се спогледаха и въздъхнаха дълбоко.
Всички тия разговори забавиха Иполит Матвеевич по пътя и той, противно на навика си, се яви на работа в момента, когато часовникът, окачен над лозунга “Свърши си работата и си върви”, показваше девет и пет минути.
В учреждението бяха нарекли Иполит Матвеевич заради високия му ръст и особено заради мустаците Мачист, макар че истинският Мачист нямаше никакви мустаци.
Иполит Матвеевич извади от чекмеджето на масата синя плъстена възглавничка, постави я на стола, придаде на мустаците си правилна насока (успоредно на ръбовете на масата) и седна на възглавничката, малко стърчейки над тримата си колеги. Иполит Матвеевич не се страхуваше от хемороиди, беше го страх по-скоро да не протрие панталона си и затова ползваше синьото кече.
Всички манипулации на съветския служещ се наблюдаваха плахо от двама млади хора – мъж и девойка. Мъжът с ватирано шаячно сако бе съвсем угнетен от служебната обстановка, от миризмата на виолетовото мастило, от часовника, който често и изтежко пъшкаше, и особено от строгия плакат “Свърши си работата и си върви”. Макар мъжът с шаячното сако още да не бе пристъпил към целта на посещението си, вече му се искаше да се измъкне. Струваше му се, че работата, за която бе дошъл, е толкова незначителна, та просто е съвестно заради нея да се безпокои такъв виден гражданин с прошарени коси, какъвто бе Иполит Матвеевич. Иполит Матвеевич сам разбираше, че работата на посетителя е дребна, че може да почака и затова, като разтвори класьор № 2 и откопча машинката, заби нос в книжата. Девойката, облечена в дълъг жакет, обшит с лъскав черен ширит, прошепна нещо на мъжа и пламнала от свян, запристъпва бавно към Иполит Матвеевич.
– Другарю – каза тя, – къде тук... 
Мъжът с шаячното сако радостно въздъхна и неочаквано за самия себе си викна:
– Може да се извърши регистриране! 
Иполит Матвеевич погледна внимателно преградката, зад която стоеше двойката.
– Раждане? Смърт?
– Да се регистрира брак – повтори мъжът с шаячното сако и смутено се огледа.
Девойката прихна да се смее. Всичко отиваше на добре. Иполит Матвеевич се залови за работа с ловкостта на фокусник. Записа със старчески почерк имената на новобрачните в дебелите книги, строго разпита свидетелите, за които младоженката изтича на двора, дълго и нежно дъха върху квадратните печати и като се понадигна, ги натисна върху измачканите паспорти. Когато получи от младоженците две рубли и издаде квитанция, Иполит Матвеевич каза усмихнат: “За извършване на тайнството” и се изправи в целия си прекрасен ръст, изпъчил по стар навик гърди (навремето той носеше корсет). Широки жълти слънчеви лъчи лежаха на раменете му като еполети. Видът му бе малко смешен, но необикновено тържествен. Двойно вдлъбнатите стъкла на пенснето му излъчваха бяла прожекторна светлина. Младите стояха като телета.
– Млади хора – заяви важно Иполит Матвеевич, – позволете ми да ви поздравя, както се казваше преди, със законния брак. Много, мнноого ми е приятно да гледам такива млади хора като вас, които, хванати за ръце, вървят към постигане на вечните идеали. Много, мнноого ми е приятно!
След като произнесе тази тирада, Иполит Матвеевич стисна ръце на новобрачните, седна и твърде доволен от себе си, продължи четенето на книжата от класьор № 2.
На съседната маса служещите се изкикотиха над мастилниците.
Работният ден потече спокойно. Никой не безпокоеше бюрото за регистриране на смъртни случаи и бракове. През прозореца се виждаше как гражданите, тръпнейки от пролетния хлад, се прибираха по домовете си. Точно на обед в магазина “Плуг и чук” пропя петел. Никой не се учуди на това. После се чу металическо тракане и боботене на мотор. Откъм улица “Другарят Губернски” се зададоха гъсти кълба виолетов дим. Боботенето се засили. Скоро иззад пушека изплуваха очертанията на околийския изпълкомовски автомобил № 1 с миниатюрен радиатор и с обемиста каросерия. Като се подрусваше из калта, автомобилът пресече “Старопанския” площад и с клатушкане изчезна в отровния пушек. Служещите дълго още стояха на прозореца, коментираха произшествието и го свързваха с евентуално съкращаване на щата. След известно време по дъсчената пътека мина предпазливо майстор Безенчук. Той по цели дни се шляеше из града и разпитваше дали не е умрял някой.
Работният ден беше към своя край. Камбаните на съседната бледожълтеникава камбанария забиха с все сила. Стъклата задрънчаха. От камбанарията излетяха накацалите гарги, направиха митинг над площада и се пръснаха. Вечерното небе се бе изцъклило над опустелия площад.
Време бе за Иполит Матвеевич да си върви. Всички, които трябваше да се родят през тоя ден, се родиха и бяха записани в дебелите книги. Всички желаещи да сключат брак бяха венчани и също записани в дебелите книги. Нямаше само, за истинско разорение на майсторите на ковчези, нито един смъртен случай. Иполит Матвеевич прибра преписките, скри в чекмеджето плъстената възглавничка, разчеса с гребенче мустаците си и когато вече се канеше да си тръгва, мечтаейки за огнедишащата супа, вратата на канцеларията се отвори широко и на прага се появи майсторът на ковчези Безенчук.
– Чест и почитания на скъпия гост – усмихна се Иполит Матвеевич. – Какво има?
Макар некрасивата физиономия на майстора да сияеше в припадащия здрач, той не можа да каже нищо.
– Е? – запита Иполит Матвеевич по-строго.
– “Нимфа”, ах, нейната верица, нима предлага стока? – подхвана отдалеч майсторът на ковчези. – Нима може да задоволи клиента? Ковчегът колко дървен материал само иска...
– Какво? – запита Иполит Матвеевич.
– “Нимфа”, казах... Три семейства от една дребна търговийка само живеят. И материалът им не е вече същият, и изработката по-лоша, и боята слаба, ах, нейната верица! А аз съм стара фирма. Основана в хиляда деветстотин и седма година. При мене ковчегът е един път, изискана изработка, само за който разбира...
– Ти да не си нещо полудял, а? – кротко го запита Иполит Матвеевич и се отправи към изхода. – Ще се побъркаш между тия ковчези.
Безенчук вежливо дръпна вратата, пусна Иполит Матвеевич напред, а сам се повлече след него, треперейки сякаш от нетърпение.
– Когато още съществуваше “Молим, заповядайте”, е, тогава, вярно! На тяхното гласе нито една фирма, дори в самия Твер, не можеше да устои, ех, тяхната верица! А сега направо ще кажа – по-добра от моята стока няма. И няма защо да търсите.
Иполит Матвеевич се обърна гневно, погледна сърдито Безенчук и закрачи малко по-бързо. Макар че днес не бе имал никакви неприятности в службата, той се почувства зле.
Тримата собственици на “Нимфа” стояха пред своето заведение в същите пози, в каквито ги бе оставил сутринта Иполит Матвеевич. Оттогава те сякаш не бяха си продумали нито дума, но очевидната промяна в лицата, тайнственото задоволство, подозрително блещукащо в очите им, показваше, че знаят нещо важно.
Когато съгледа своите конкуренти, Безенчук махна отчаяно с ръка, спря се и зашепна в гърба на Воробянинов:
– Ще отстъпя на тридесет и две рублички.
Иполит Матвеевич се намръщи и ускори крачка.
– Може и на кредит – добави Безенчук. 
Тримата собственици на “Нимфа” обаче нищо не говореха. Те мълчаливо тръгнаха след Воробянинов, като непрекъснато сваляха шапки и вежливо се кланяха.
Разсърден най-сетне от глупавите досаждания на продавачите на ковчези, Иполит Матвеевич изтича по-бързо от обикновено до вкъщи, изстърга ядосано калта о стъпалото и измъчван от вълчи апетит, влезе в коридора. Срещу него от стаята излезе, пъхтящ от жегата, отец Фьодор, свещеникът от църквата “Флор и Лавър”. Приповдигнал с дясната си ръка расото и без да обръща внимание на Иполит Матвеевич, отец Фьодор се понесе към изхода.
Иполит Матвеевич тутакси забеляза необичайната чистота, дразнещия окото безпорядък на малкото мебели и усети гъделичкане в носа, причинено от силния мирис на лекарства. В първата стая Иполит Матвеевич бе посрещнат от съседката, агрономшата Кузнецова. Тя зашепна и размаха ръце:
– По-зле е, току-що се изповяда. Не тропайте с ботушите.
– Не тропам – покорно отвърна Иполит Матвеевич. – Но какво се е случило?
Мадам Кузнецова поприсви устни и посочи с ръка към вратата на втората стая:
– Много силна сърдечна криза.
И повтаряйки явно чужди думи, харесали й с тежестта си, добави:
– Не е изключена възможността от смъртен изход. Днес целия ден съм на крак. Идвам сутринта за мелничката за месо, гледам – вратата отворена, в кухнята няма никой, в тази стая също; е, мисля си, Клавдия Ивановна е отишла за брашно за козунаци. Тя се канеше да ходи. Брашното сега, нали знаете, ако не го купиш отрано...
Мадам Кузнецова дълго би разказвала за брашното, за скъпотията и за това как е намерила Клавдия Ивановна просната край кахлената печка почти полумъртва, но стонът, долетял от съседната стая, силно порази слуха на Иполит Матвеевич. Той бързо се прекръсти с отмаляла ръка и влезе в стаята на тъща си.