Първа глава

Татуин.
Двете слънца на планетата прежуряха от безоблачното синьо небе и обливаха обширната пустиня с ослепителна бяла светлина. Жежката мараня трептеше учестено над равната пясъчна повърхност, изпълваше пролуките между огромните скали и самотно стърчащите планински върхове – единствените природни образувания, които изпъкваха над иначе плоската като паница планета. Устремените към висините острозъби монолити се извисяваха като неподвижни стражи в маранята.
Реактивните шейни се носеха над пясъците, мощните двигатели ревяха, разтърсвани от неутолим глад и там, откъдето минеха, нагорещеният въздух затрептяваше още по силно и дори като че ли самите планини потръпваха. 
Анакин Скайуокър зави рязко и се спусна под каменната арка, която бележеше началото на Каньона на просяците. Бутна напред лоста и увеличи подаваната тяга. Клиновидните двигатели прогърмяха страховито, като звукът от десният май беше малко по-силен. Шейната се наклони на ляво и се плъзна от вътрешната страна на завоя. Анакин светкавично завъртя щурвала, за да изправи курса, увеличи още повече мощността и прелетя през арката. При преминаването му се вдигна облак прах, завихрените от ускорението прашинки и песъчинки затанцуваха в маранята. Шейната вече се носеше в каньона, пръстите на момчето се стрелкаха към копчетата на командното таблото, ръцете му стискаха здраво волана.
Всичко ставаше толкова бързо, всяка секунда беше от значение. И най-дребната грешчица щеше да го изхвърли от състезанието и щеше да е истински късмет, ако не загине в катастрофата. Точно в това беше тръпката. Най-бързата шейна и най-мощните двигатели и никакво място за грешка. Двата огромни двигателя и теглената от тях шейна се носеха над пясъка, заобикаляха острите планински възвишения, спускаха се в сенчести клисури и в поредица от спиращи дъха пропадания и издигания с невъобразима скорост. Двата двигателя бяха свързани чрез електромагнитно поле, а шейната бе прикрепена към тях със специални неразкъсваеми кабели. Ако някоя от тези три части се удареше в нещо твърдо, цялата машина щеше да се взриви и да избухне в пламъци. А ако се откъснеше от останалите, това щеше да е краят на участието в състезанието.
На детското лице на Анакин изгря щастлива усмивка и той подаде още мощност на двигателите.
Пред него каньонът се стесняваше, изведнъж слънцата като че ли залязоха и настана полумрак. Шейната се стрелна към светлата пролука високо горе, където процепът между скалите бе най-широк, защото в противен случай рискът да закачи някой от двигателите в стените бе много голям. Точно това се бе случило с Рега миналия месец и поддържащите дроиди още не бяха успели да съберат всички отломки.
Но Анакин не се страхуваше, че съдбата на Рега може да сполети и него.
Той бутна напред лоста, подаде мощност на двигателите и с грохот прелетя през пролуката.
Седнал в пилотското кресло, стиснал здраво щурвала, Анакин усещаше вибрациите, които се пренасяха по кабелите от двигателите и го изпълваха със своето трептене. Облечен с грубо ушит пилотски костюм, шлем, очила и ръкавици, той така се бе свил в креслото, че усещаше свистенето на вятъра от долната страна на шейната. По време на състезание той беше не просто пилот, нещо отделно от машината, а се сливаше с нея; двигателите, шейната и момчето образуваха едно цяло. Анакин усещаше всяка вибрация, всяко малко трептене, всяко извъртане на носещата конструкция; във всеки един момент той знаеше какво точно е местоположението и състоянието на отделните части. Шейната му говореше на своя си специфичен език, който представляваше смесица от звучи и усещания и макар този език да не се състоеше от думи, Анакин разбираше всичко.
И понякога дори си мечтаеше, че някой ден ще е способен да усети какво му казва машината дори и преди тя да е проговорила.
Вдясно от него прелетя искряща оранжева капсула и пред него се появиха познатите двойни Х-образни двигатели на Себулба, който сега застана начело. Аначин недоволно сви устни, беше си позволил за момент да загуби концентрация и това му бе коствало водачеството. Недоволството му бе подсилено и от ненавистта към другия пилот. Нисък, кривокрак и кривоглед, Себулба бе не само грозен на външен вид, но и грозен по душа. Той беше опасен съперник и често печелеше състезанията, като най-много с радваше, ако успееше да го направи за сметка на другите. Дъгянинът бе причинил повече от дузина катастрофи само през тази година, а когато се хвалеше с подлите си номера по прашните улици на Мос Еспа, в очите му се четеше неподправена наслада. Анакин го познаваше добре и беше готов на всякакви изненади от негова страна.
Бутна напред лостовете, подаде тяга на двигателите и се стрелна напред.
Това, че Анакин беше човек, изобщо не беше в негова полза. Още по-лошото бе, че е единственото човешко същество, което някога бе дръзвало да вземе участие в състезанията с реактивни шейни - най-голямото изпитание на уменията и смелостта и любимия спорт за жителите на Мос Еспа. Но на Татуин се смяташе, че то надхвърля способностите на човешките същества, тъй като другите раси притежаваха различни предимства: множество ръце, гъвкави стави, няколко чифта очи, въртящи се на 180 градуса глави, гъвкави тела без кости. Най-известните и успешни състезатели бяха изключително странни от гледна точка на физиологията и анатомията създания, но всичките се отличаваха със склонност към поемане на рискове, граничещи с лудост.
Макар Анакин Скайуокър изобщо да не бе като тях, той сякаш интуитивно усещаше във всеки един момент какво точно трябва да направи и го вършеше с такова спокойствие, че всички останали преимущества като че ли не бяха от значение. Това бе причина за почуда у всички и повод за отвращение и нарастващо раздразнение у Себулба в частност.
По време на състезанието миналия месец подлият дъгянин за малко не го бе накарал да се разбие в една скала. Себулба се бе приближил към шейната на момчето и се бе опитал да пререже кабела към десния двигател, но Анакин го бе усетил и се бе издигнал нагоре, преди острието да го докосне. Внезапната маневра го бе изхвърлила от трасето и му бе струвала победата, но спаси живота му. Той все още се гневеше, че е бил принуден да прави такъв труден избор.
Шейните профучаха покрай колоните с древни статуи на арената на хребета над Мос Еспа, гмурнаха се под Победната арка се стрелнаха край претъпканите трибуни, покрай дроидите, стоянките за ремонт и луксозните ложи на хътяните, извисяващи се над обикновените простосмъртни. От наблюдателницата в кулата на арката двуглавият троиг щеше да съобщи имената на пилотите и мястото им в класирането. Анакин си позволи за момент да хвърли поглед към размазаните фигури, които прелетяха край него толкова бързо, че образите им се сляха в неразличим мираж. Майка му, Шми, трябваше да е там и сигурно, както винаги, щеше да се тревожи. Тя не обичаше да го гледа как рискува живота си, но не можеше да се удържи и винаги идваше на арената, сякаш вярваше, че със самото си присъствие там го предпазва от най-лошото. До този момент суеверието й бе вършело работа. Анакин бе катастрофирал два пъти, като веднъж за малко не завърши наравно със Себулба, но след близо десет състезания все още бе без драскотина. Но на него му харесваше. Даваше му някаква самоувереност, за която много-много не му се искаше да се замисля.
Освен това, какъв избор имаха? Той се състезаваше, защото се справяше добре и Уато знаеше, че може да победи, а той бе длъжен да изпълнява всички прищевки на господаря си. Това бе цената да си роб, а Анакин Скайуокър бе роб по рождение.
Стигна до тесния каньон, който водеше до Зъбатото гърло – плетеница от подземни проходи, които извеждаха горе на високото плато. Себулба бе точно пред него, летеше ниско над земята, опитваше се да увеличи разстоянието между себе си и Анакин. Зад тях се носеха един до друг още трима състезатели. Анакин се извърна за миг – това бяха Махоник, Газгано и Римкар, чиято шейна си личеше отдалеч, тъй като бе във формата на сфера. Анакин понечи да бутне напред лостовете и да подаде още тяга на двигателите, но в последния момент се отказа. Бяха твърде близо до Зъбатото гърло. Ако се движеше с твърде висока скорост, можеше да загази. В тунела времето за реакция бе сведено почти до нула. По-добре беше да изчака.
Вероятно същата мисъл мина през главите на Махоник и Газгано, тъй като щом приближиха до каньона те се подредиха кротко зад шейната на момчето, но очевидно Римкар не желаеше да чака и прелетя покрай Анакин секунда, преди той да навлезе в тунела.
Анакин се издигна леко над скалистия под и остави управлението на машината почти изцяло в ръцете на инстинктите и паметта си. Когато беше в шейната, всичко наоколо като че ли започваше да се движи по-бавно от обикновено. Беше по-различно, отколкото очакваше. Скали, пясък, сенки прелитаха край него в безумна въртележка и въпреки това той виждаше ясно и най-дребните детайли, те изскачаха пред очите му, извадени на показ точно от това, което би трябвало да ги скрива. Момчето беше сигурно, че ако се наложи, може да пилотира и със затворени очи – до такава степен бе в хармония с всичко наоколо и съзнаваше къде точно се намира.
Продължи умело напред, в мрака пред него просветваха червеникавите отблясъци от двигателите на Римкар. Високо над тях се виждаше небето - тясна яркосиня ивица през средата на планината, процеждащата се през процепа светлина избледняваше с всеки метър и докато стигнеше до състезателите напълно се разсейваше в сумрака. И въпреки това Анакин бе спокоен, вглъбен дълбоко в себе си, слят с шейната и двигателите, отдаден напълно на звуците и вибрациите на шейната и на мекия кадифен мрак около него.
Изскочиха обратно на дневна светлина и той бутна напред лостовете, подаде тяга на двигателите и се спусна напред. Махоник и Газгано го следваха по петите. Римкар бе настигнал Себулба и се опитваше да го изпревари. Елегантната шейна на дъгянина се издигна леко и блокира трасето, но Римкар не се отказа и застана точно под нея. Двете шейни се движеха една под друга в посока към Голямото спускане. Анакин успя да се откъсне от Махоник и Газгано, засега беше трети в класирането. Хората говореха какво ли не за Уато – а повечето лоши неща по негов адрес бяха съвсем верни – но не можеше да се отрече, че той има набито око и нюх за добри пилоти. Големите двигатели послушно ускориха, щом Анакин бутна напред лостовете и в следващия миг той се озова успоредно на шейната на Себулба.
Така стигнаха до Голямото спускане и се гмурнаха надолу.
Всички състезатели знаеха, че номерът при спускането е да набереш скорост и да изпревариш съперника, като навреме извъртиш шейната водоравно, за да не се разбиеш на дъното. Така че Анакин искрено се изненада, когато Себулба изправи носа на шейната по-рано от необходимото. В следващия миг обаче той усети как нещо го тласка надолу. Подлият дъгянин се бе издигнал по-рано, за да може да остане над Анакин и Римкар и със силата на тягата на двигателите си да ги накара да се разбият на дъното.
Римкар бе хванат напълно неподготвен, той реагира автоматично, бутна напред лостовете на двигателя и това го изпрати право в скалите. Наоколо се разлетя огнен порой от метални отломки, а на каменната повърхността се появи голямо черно петно.
Същата участ очакваше и Анакин, ако не бяха инстинктите му. Още преди да осъзнае какво прави, в мига, в който усети напора на тягата от двигателите на Себулба, той издигна своята шейна и зави настрани, като едва не се сблъска с изненадания дъгянин, който бе принуден също да завие. Рязкото издигане на носа на шейната обаче за миг замая Анакин и той загуби контрол, но бързо се окопити, стисна здраво щурвала и се опита да убие ускорението.
При удара в земята двата двигателя се разлетяха в противоположни посоки, а шейната се претърколи първо наляво, после надясно и накрая през глава. На Анакин не му оставаше нищо друго, освен да се свие и да се надява да не се разбие в някоя издатина. Металният корпус скърцаше пронизително, вдигна се облак прахоляк, десният двигател избухна в пламъци. Момчето разпери ръце, все едно бе в пилотски тренажор или се въртеше в центрофуга. 
Най-накрая шейната спря, наклонена на една страна. След секунда Анакин свали предпазните колани и изпълзя навън. Пустинната жега го удари в лицето, ослепителната светлина прониза очите му. Над него профучаха последните шейни, устремени към линията на финиша. Грохотът на двигателите заглъхна и настъпи оглушителна тишина.
Анакин плъзна поглед по останките от двигателите, опитваше се да прецени щетите и колко време ще му трябва, за да ги поправи. Накрая погледът му се спря върху шейната. Той се намръщи. Уато нямаше да остане доволен.
Но пък той рядко биваше доволен.
Анакин Скайуокър се облегна на разбитата шейна, която му предлагаше някаква минимална закрила от жарките лъчи на двете безжалостни татуински слънца. След няколко минути щеше да дойде да го прибере землеход. След това Уато щеше да му се накрещи. Майка му щеше да го прегърне и да го отведе у дома. Не беше доволен от развоя на нещата, но и не беше обезкуражен. Можеше да спечели състезанието, ако Себулба бе играл по правилата. Спокойно можеше да спечели.
Въздъхна и бутна назад шлема.
Някой ден щеше да спечели много състезания. Може би дори още следващата година, когато щеше да навърши десет.