БАРАБАНЧИКЪТ Било привечер. Един млад барабанчик се разхождал сам-самичък из полето. Стигнал до едно езеро, а там на брега намерил три парцалчета от бяло ленено платно. - Я виж ти колко тънко платно! - учудил се той и пъхнал едното парцалче в джоба си. Прибрал се у дома, забравил за своята находка и легнал да спи. Тъкмо притворил очи, счуло му се, че някой го зове по име. Ослушал се и доловил едно тихо гласче: - Барабанчико, барабанчико! Събуди се! Огледал се, ала нощта била безлунна и нищо не се виждало. Взрял се напрегнато и му се сторило, че някаква сянка прелита насам-натам в тъмнината над леглото. - Какво искаш? - троснал се той. - Върни ми ризката, която прибра снощи от брега на езерото - примолило се гласчето. - Ще ти я дам, ако ми кажеш коя си! - Ах, аз съм дъщеря на могъщ цар, но една вещица ме омагьоса. Сега съм нейна пленница на върха на Стъклената планина. Всеки ден аз и двете ми сестри се къпем в езерото, но без ризката си не мога да отлетя. Сестрите ми отдавна се прибраха, а аз останах тук. Моля те, моля те, върни ми ризката. - Не се бой, бедно дете, веднага ще ти я върна! - утешил я барабанчикът. Скочил от леглото, извадил бялото ленено платно от джоба си и протегнал ръка напосоки в тъмнината, да го подаде на принцесата. Тя бързо грабнала ризката и се приготвила да отлети. - Чакай малко - сетил се момъкът - мога ли да ти помогна? - Можеш да ме спасиш само ако се изкачиш на Стъклената планина и ме освободиш от властта на вещицата. Но никога не ще намериш планината, а пък дори да стигнеш до нея, не можеш да я изкачиш. - Щом искам, значи мога! - отсякъл барабанчикът. - Твоята орис ме трогна и искам да те спася. Не се страхувам от нищо, ала как да стигна до Стъклената планина? - Трябва да прекосиш старата гора, където живеят великаните човекоядци. Не мога да ти кажа нищо повече - въздъхнала омагьосаната принцеса и отлетяла. Щом се зазорило, барабанчикът станал, нарамил барабана си и безстрашно се запътил към старата гора. Вървял, вървял, ала не срещнал никакъв великан и си помислил: "Аха, ще трябва сам да стресна ленивите поспаланковци!" Сложил барабана на гърдите си и започнал да го бие с всички сили. Гората заехтяла, сякаш се извила страшна буря, а птиците с писък се разлетели наоколо. Не след дълго срещу барабанчика се изправил един великан, висок колкото стара ела. Той бил полегнал да спи сред високите храсти. - Ей ти, жалък червей - разярил се той, - защо блъскаш по този проклет барабан и ме будиш насред най-сладкия ми сън! - Бия барабана, защото след мен върви хилядна войска, трябва да й покажа пътя! - За какъв дявол ще се довлекат в моята гора? - изревал великанът. - Идват да ти светят маслото и да разчистят гората от такива грозилища като теб! - Ха-ха-ха - избоботил човекоядецът, - ще ги размажа като мравки! - Хайде бе, нима си мислиш, че можеш да се справиш с тях? Та нали щом се наведеш да хванеш някого, той ще избяга и ще се скрие. А щом довечера легнеш и заспиш, цялата войска ще изпълзи изпод храсталаците и ще се покатери върху теб. Всеки войник носи стоманен чук в колана си, ще те нападнат и ще ти строшат главата. Великанът се навъсил и си рекъл: "Мммда-а, май че е опасно да се залавям с такава коварна войска. Лесно е да стиснеш за гушата някой вълк или мечка, ала тези червеи могат и да ме погубят!". И го заусуквал: - Хей, дребосъче, вървете си с добро, обещавам занапред да оставя на мира теб и твоите побратими. Ако пък желаеш още нещо, кажи ми, искам да ти направя добро. Барабанчикът се престорил, че умува дълго и накрая отговорил: - Краката ти са дълги и можеш да вървиш по-бързо от мен. Занеси ме до Стъклената планина, оттам ще бия отбой за нашите, те ще се оттеглят и засега няма да те нападат. - Ела, дребосъко, - зарадвал се великанът, - седни на рамото ми, ще те отнеса навсякъде, където поискаш. Людоедът хванал полекичка барабанчика и го сложил на рамото си. Тръгнали към Стъклената планина. Сърцето на момъка преливало от щастие, той нагласил на гърдите си барабана и го заудрял, колкото му сили държат. А глупавият великан го слушал и мислел: "Аха, бие отбой, та войската да се оттегли!". Скоро срещнали втори великан. Той взел барабанчика, пъхнал го в един илик и на свой ред го понесъл нататък. Момъкът стиснал с ръце копчето, голямо колкото паница, заловил се здраво и весело заоглеждал наоколо. Ето, че стигнали до трети човекоядец. Той пък сложил барабанчика на периферията на шапката си. Смелчагата започнал да се разхожда напред-назад. От високото виждал надалеч, чак зад дърветата на старата гора. Скоро в синята далечина се появили високи планински върхове и той си рекъл: "Това ще да е Стъклената планина!" И наистина било така. Великанът направил още няколко крачки и стигнали подножието на планината. Людоедът свалил момъка на земята. Барабанчикът се възпротивил: - Хей, какво правиш? Искам да ме занесеш до върха на Стъклената планина! Ала великанът поклатил глава, промърморил нещо под носа си и бързо поел обратно към гората. Бедният барабанчик останал сам-самичък пред планината. А тя била гладка като стъкло и висока колкото три планини една връз друга. Зачудил се юнакът какво да прави. Опитал да се покатери, ала напразно - всеки път се плъзгал и падал на земята. "Ех, ако бях птичка!", въздъхнал той. Но само да желаеш нещо не е достатъчно - никакви криле не пораснали на раменете му. Докато стоял така угрижен и се чудел какво да стори, съгледал недалеч двама мъже, които люто се карали. Щом доближил, разбрал, че спорят за едно седло, което лежало на земята пред нозете им. Всеки от тях искал да го вземе, никой не отстъпвал и се вдигала страшна врява. - Ама че сте смешни! - намесил се барабанчикът. - Препирате се за седло, пък нямате кон! - Как да не спорим! Това седло е безценно! - отговорил единият. - Ако седнеш на него и си пожелаеш да отидеш някъде, за миг ще се озовеш там, та дори да е накрай света. Седлото е на двамата, сега е мой ред да го яздя, ала ортакът ми не иска да отстъпи. - Това ли било? Ей-сега ще разреша спора ви - казал момъкът. Отдалечил се и забил в земята една пръчка. После се върнал и предложил: - Щом дам знак, тичайте натам. Който пръв стигне пръчката, той ще язди седлото. Двамата се съгласили и хукнали към пръчката. Едва-що направили няколко крачки, барабанчикът се метнал на седлото, пожелал да стигне върха на Стъклената планина и преди да мигне, се озовал горе. Там се простирало широко поле, а насред него се издигала стара каменна къща. Пред нея блестяло голямо езеро с рибки, а отзад започвала гъста, тъмна гора. Нямало ни звяр, ни човек и наоколо царяла мъртва тишина, само вятърът шумолял в листата на дърветата, а облаците се носели току над главата на барабанчика. Той пристъпил и почукал на вратата. Един, дваж... На третия път вратата се отворила. На прага застанала една старица. Лицето й било кафяво като пръст, очите - червени като кръв, а на дългия си нос имала очила. Тя впила в барабанчика острия си поглед и го запитала какво иска. - Диря подслон и храна - отвърнал той. - Добре, ще те пусна вътре, ала в замяна трябва да свършиш три работи. - Бива, - съгласил се момъкът, - не се боя от работа, та дори и да е тежка. Старицата го пуснала да влезе, нахранила го и му приготвила удобна постеля. На сутринта, щом барабанчикът се наспал, старицата свалила от костеливия си пръст един напръстник и му го подала: - Време е да се залавяш за работа. Преди да залезе слънцето, трябва да изгребеш езерото пред къщата с този напръстник, а рибите да подредиш на тревата според вида и големината им. - Що за работа е това? - учудил се барабанчикът, но начаса отишъл при езерото и започнал да гребе. Не спрял цял предиобед, ала какво може да направи човек с един напръстник, та дори да работи хиляда години? По пладне се отчаял и си рекъл: "Всичко е нахалост, дали работя или не - все тая!". Спрял и седнал на земята с клюмнала глава. Не след дълго от къщата излязла една девойка, занесла му кошничка с храна и го запитала: - Защо си толкова тъжен, момко? Какво те измъчва? Барабанчикът погледнал нагоре и съзрял пред себе си чудна красавица. - Ох, не мога да свърша първата работа, - отвърнал той, - как ли ще се справя с другите две? Дойдох да търся една принцеса, която уж живеела тук, ала не ми провървя. Май е по-добре да си вървя. - Остани! - замолила тя. - Аз ще ти помогна. Ти си изморен, легни да поспиш в скута ми. А когато се събудиш, работата ще бъде свършена. Момъкът бил останал съвсем без сили и затова не чакал да го подканят втори път. Щом затворил очи, девойката завъртяла чародейния си пръстен и казала: - Вода на небето, рибки на полето! И о, чудо! В същия миг водата от езерото се превърнала в нежна бяла мъгла. Тя се издигнала във висините и се понесла заедно с другите облаци. Рибите запляскали с опашки и перки, скочили на брега и се подредили една до друга според вида и големината си. Барабанчикът се събудил, видял, че работата е свършена точно така, както заповядала старицата и се смаял. А девойката му подшушнала: - Една от рибите не е на мястото си, а лежи сама отстрани. Когато довечера старата се прибере, ще огледа дали си свършил всичко, както трябва и ще попита: "Защо тази риба не лежи при другите?" Тогава ти ще вземеш рибата, ще я хвърлиш в лицето й и ще извикаш: "Тя е за теб, стара вещице!". Щом се свечерило, старицата си дошла. Попитала момъка за рибата, а той без да му мисли, я хвърлил в лицето й. Вещицата се престорила, че нищо не е станало и замълчала, но изгледала злобно младия храбрец. На другата сутрин рекла: - Вчерашната работа беше твърде лесна за теб, трябва да измисля по-трудна. Искам днес да изсечеш цялата гора, да нацепиш дървата и да ги подредиш на равни купчини. И гледай да свършиш всичко преди залез. Дала му брадва, чук и два клинеца. Ала брадвата била от олово, а чукът и клинците - от тенекия. Захванал се юнакът за работа. Но още при първия удар секирата се изметнала, а чукът и клинците се огънали. Барабанчикът се отчаял и заумувал какво да прави. По пладне девойката отново му донесла ядене и го утешила: - Сложи глава в скута ми и поспи. Когато се събудиш, работата ще е свършена. После завъртяла своя чародеен пръстен и в същия миг гъстата гора се сгромолясала с грохот, а дървата сами се нацепили и подредили на равни купчини, сякаш цялата работа била свършена от невидими великани. Когато момъкът се събудил, красавицата го посъветвала: - Виждаш ли, дървата са нацепени и подредени. Само един-единствен клон е захвърлен настрани от купчината. Щом старата се прибере довечера и попита защо клонът лежи настрани, ти я удари с него и кажи: "Той е за теб, зла вещице!" Така и станало. След залез старицата се прибрала у дома. Огледала какво е свършил барабанчикът и процедила през зъби: - Е, видя ли колко лесна беше задачата? Ами за кого си оставил онзи клон там? - За теб, зла вещице! - извикал храбрецът, грабнал клона и я халосал. Ала старицата и този път се престорила, че нищо не се е случило. После се подсмихнала злъчно и заповядала: - Утре сутрин ще натрупаш всички дърва на куп да ги изгориш. Щом се зазорило, барабанчикът започнал да трупа дървата на куп, ала работата не му споряла. Но пък и де се е чуло и видяло сам-саменичък човек да събере и подреди цяла гора? За късмет хубавата девойка и този път не го изоставила в бедата. По пладне тя отново дошла с кошничката, момъкът се нахранил, а после положил глава в скута й и заспал. Когато се събудил, всички дърва били струпани на огромна купчина и горели с пламък, висок до небесата. - Сега слушай добре! - заръчала хубавицата. - Щом вещицата се прибере, ще ти заръча да свършиш какво ли не. Ако сториш всичко без да се страхуваш, тя не ще може да ти навреди. Но ако се изплашиш, пламъците ще те погълнат и ще изгориш. Накрая, щом свършиш всичко, здраво грабни вещицата с две ръце и я хвърли насред огъня. Девойката си отишла. Стъмнило се и ето, че вещицата се домъкнала: - Бррр! Умирам от студ! Но ти си стъкнал хубав огън - добре ще натопля старите си кокали и ще се сгрея. Ами защо онзи пън там не гори? Я го извади от огъня! Ако свършиш тази работа, ще ти даря свободата и можеш да отидеш, където ти сърце иска. А сега бързо скачай вътре! Момъкът не умувал дълго, а безстрашно се хвърлил сред пламъците, но те не му сторили нищо - дори косата му не опърлили. Извадил той големия пън и го пуснал долу. И станало чудо - щом пънът докоснал земята, той се преобразил и пред барабанчика се появила чудната красавица, която три пъти спасила от беда нашия храбрец. Копринената й рокля блестяла като злато и смаяният момък се досетил, че това е омагьосаната царска дъщеря. - Хи-хи-хи! - злобно се изкикотила вещицата. - Ако мислиш, че принцесата вече е твоя, знай, че се лъжеш! Старата злодейка понечила да грабне девойката и да я отмъкне, ала в същия миг юнакът скочил, здраво сграбчил с две ръце вещицата, вдигнал я над главата си и с всички сили я метнал в огромния огън. Пламъците начаса се нахвърлили върху й, сякаш се радвали, че могат да я погълнат. Принцесата вдигнала поглед към барабанчика. "Той е толкова красив и млад, а заложи живота си, за да ме избави!", помислила трогната тя и му подала ръката си: - Заради мен ти рискува всичко и се хвърли дори в огъня. За да ти се отплатя, и аз ще направя всичко за теб. Ако се вречеш да ми бъдеш верен, ще се омъжа за теб и ще живеем богато и пребогато със съкровищата на вещицата. Красивата принцеса хванала за ръка барабанчика и го въвела в каменната къща, където имало безброй сандъци и ковчежета, пълни със съкровища. Двамата подминали златото и среброто, взели само скъпоценните камъни. Девойката не искала да остане нито миг повече на Стъклената планина, затова барабанчикът й предложил: - Ще яхнем моето вълшебно седло и ще полетим като птици. Ала царската дъщеря се възпротивила: - Старото протрито седло не ми харесва. По-добре да завъртя вълшебния си пръстен и в миг ще бъдем у дома. - Добре, - съгласил се момъкът, - нека да се озовем пред градската порта. За миг се намерили пред портата и барабанчикът рекъл: - Искам най-напред да посетя родителите си. Почакай ме тук, скоро ще се върна. Принцесата се разтревожила: - Ах, моля те, много внимавай да не целунеш родителите си по дясната буза, защото в миг ще забравиш всичко и аз ще остана сам-самичка тук, на полето. Момъкът нежно я утешил: - Как мога да те забравя? Обещавам да не се бавя. Щом прекрачил прага на бащиния си дом, никой не го познал. Той бил много променен, защото трите дни, които прекарал на омагьосаната Стъклена планина, били всъщност три дълги години. Когато разкрил на родителите си кой е, те се просълзили от радост и се хвърлили да го прегърнат. Барабанчикът така се развълнувал, че забравил думите на принцесата и нацелувал майка си и баща си по двете страни. И щом докоснал с устни дясната им буза, той в миг забравил за царската дъщеря. Момъкът бръкнал в джобовете си и изсипал върху масата пълни шепи скъпоценни камъни. Бедните старци просто не знаели какво да правят с толкова голямо богатство. Бащата построил един великолепен дворец, обграден от прекрасни градини, гори и ливади, сякаш в него щял да живее знатен княз. Щом палатът бил готов, майката се усмихнала на барабанчика и му признала: - Намерила съм ти невеста за чудо и приказ, след три дни ще вдигнем сватбата. Момъкът се съгласявал с всичко, което искали родителите му. А бедната принцеса дълго стояла пред градската порта и чакала своя любим да се завърне. Настъпила вечерта. Красавицата се досетила, че барабанчикът е целунал родителите си по дясната буза и завинаги я е забравил. Сърцето й се изпълнило с печал. Завъртяла пръстена си и вместо в бащиния дворец, пожелала да заживее в самотна къщичка насред гората. Всеки ден царската дъщеря отивала в града и обикаляла около дома на своя барабанчик. Отвреме-навреме той я поглеждал, ала не можел да я познае. Накрая дочула, че на другия ден нейният любим ще вдига сватба и решила: "Ще опитам отново да събудя сърцето му за мен!" Настъпил първият ден на сватбеното тържество. Девойката завъртяла вълшебния пръстен и пожелала: - Искам премяна, златна като слънцето. В същия миг пред нея грейнала прекрасна рокля, сякаш изтъкана от ярки слънчеви лъчи. Когато гостите се събрали, принцесата пристъпила в празничната зала. Всички се възхитили на прекрасната рокля, ала най-удивена била булката. Нямало за нея по-голяма радост от красивите дрехи и не знаела насита. Отишла тя при непознатата и я попитала колко струва слънчевата рокля. - Не искам за нея пари, - отговорила чужденката, - но ако ми разрешиш да пренощувам пред стаята на младоженеца, ще ти я дам на драго сърце. Невестата не могла да устои на желанието и се съгласила. Ала преди женихът да си легне, тя сложила във виното му биле приспивниче и той потънал в дълбок сън. Дошла нощ. Когато целият дворец утихнал, принцесата се сгушила пред вратата на спалнята, открехнала я и тихичко извикала: Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Ах, какво със теб се случи, та за мене ти забрави? Кой ти носеше храна навръх Стъклената планина? Кой, любими, те научи с вещицата да се справиш? Над живота ти кой бдеше и в любов по теб трептеше? Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Ала напразно - момъкът не се събудил. Настъпило утрото и царската дъщеря си тръгнала с тъжно сърце. На втората вечер тя поискала от чародейния пръстен премяна, сребърна като луната. Отишла на сватбеното празненство, а одеждите й светели с такова нежно сияние, че невестата мигом изтичала при нея и поискала да купи лунната рокля. Непознатата помолила да прекара и втората нощ пред спалнята на жениха. Невестата се съгласила без да му мисли и получила драгоценната рокля. Щом дворецът потънал в тишина, принцесата открехнала вратата и отново извикала: Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Ах, какво със теб се случи, та за мене ти забрави? Кой ти носеше храна навръх Стъклената планина? Кой, любими, те научи с вещицата да се справиш? Над живота ти кой бдеше и в любов по теб трептеше? Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Ала барабанчикът спял като мъртъв, упоен от билката приспивниче и нищо на света не можело да го събуди. Щом се развиделило, принцесата с натежало сърце поела към горската къщичка. Но през нощта придворните дочули риданието на непознатата девойка. Отишли при жениха и му разказали всичко. Разкрили му също, че невестата слага във виното му билки, за да го приспи дълбоко. На третата вечер принцесата пак завъртяла вълшебния пръстен, пожелала рокля, блестяща като звездите и отишла с нея на веселбата. Щом я съзряла, невестата направо загубила дъха си - звездната рокля била трижди по-прелестна от предишните две. Начаса дотърчала при царската дъщеря и извикала: - Искам тази рокля! Тя трябва да бъде моя, каквото и да ми струва това! Както и преди, позволила на принцесата да пренощува пред спалнята на жениха и получила звездната премяна. Ала тази вечер младоженецът не изпил виното, а тайно го излял зад леглото. Скоро над двореца се спуснала нощната тишина. Изведнъж момъкът чул един нежен глас, който го зовял: Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Ах, какво със теб се случи, та за мене ти забрави? Кой ти носеше храна навръх Стъклената планина? Кой, любими, те научи с вещицата да се справиш? Над живота ти кой бдеше и в любов по теб трептеше? Чуй ме, барабанчик, чуй ме! Момъкът изведнъж си спомнил всичко и извикал: - Ах, как можах да изменя на любимата си! Но какво да правя - щом видях майка и татко, ме обзе толкова силна радост, не се сдържах и ги целунах по двете бузи. Тази целувка е виновна, тя ме замая! Барабанчикът скочил, хванал за ръка красивата девойка и я завел в спалнята на родителите си. -Това е моята истинска невеста! Ако се оженя за другата, ще сторя голям грях! - извикал момъкът и разказал какво се е случило. Родителите го изслушали и му дали благословия да се ожени за красивата принцесата. Слугите отново запалили светлините в празничната зала, донесли тимпани и тромпети. Скоро надошли и гостите, поканени наново. Отпразнували истинската сватба с голяма веселба. А пък първата невеста получила за утеха трите драгоценни рокли и си отишла доволна-предоволна.