На Нея Двама с Кристофър Робин идем ръка за ръка тази книга да ти подарим. Каква изненада, а? И казваш, че ти харесва? Че си искала точно това? Така е, защото е само за теб в знак на обич от нас. ПРЕДГОВОР Ако случайно сте чели и друга книжка за Кристофър Робин, може би си спомняте, че някога той си имаше един лебед (или пък лебедът си имаше Кристофър Робин – не знам точно как беше). И този лебед се казваше Пух. Беше много отдавна и когато се сбогувахме с него, си взехме с нас името – мислехме, че той вече не го иска. После, когато Плюшеното Мече каза, че искало да си има интересно име и то да си е само негово, Кристофър Робин веднага, без изобщо да се замисли, каза: “Мечо Пух.” И толкова. А тъй като за Пух вече ви обясних, сега ще ви обясня и останалото. Не може да живееш дълго в Лондон, без да отидеш в зоопарка. Има хора, които, като влязат в началото на зоопарка, което се казва ВХОД, страшно бързо минават покрай всички клетки и стигат до онова, което се нарича ИЗХОД. Най-хубавите хора обаче отиват право при животното, което обичат най-много, и си остават там. Затова Кристофър Робин, когато ходи в зоопарка, отива при полярните мечки, прошепва нещо на третия пазач отляво, вратите се отключват и ние с него се залутваме из тъмни коридори и изкачваме стръмни стълбища, докато най-сетне стигнем до онази, особената клетка. Отключват клетката, от нея изприпква нещо кафяво и рунтаво и с радостен вик “О, Мечо!” Кристофър Робин се втурва в прегръдките му. Това мече се казва Мечо, което показва колко хубаво име си е то за мечка, но смешното е, че не можем да си спомним Мечо ли кръстихме на Пух или Пух на Мечо. Едно време знаехме, но вече сме забравили... Тъкмо стигнах дотук, и Прасчо надникна и рече с пискливия си гласец: - Ами аз? - Мили ми Прасчо – отвърнах му, - цялата книга е за теб! - Ама тя е за Пух! – изквича той. Разбирате значи. Прасчо ревнува, защото си мисли, че Големият предговор ще е само за Пух. Разбира се, Пух е любимецът, няма защо да отричаме, но на Прасчо се падат сума ти неща, които Пух пропуска. Защото не можеш да вземеш Пух в училище, без всички да разберат, но Прасчо е толкова мъничък, че се побира в джоба, и е много успокоително да го пипнеш, когато не си чак дотам сигурен дали две по седем е дванайсет или двайсет и две. Понякога той се измъква и внимателно надниква в мастилницата – по този начин се е сдобил с много по-солидно образование от Пух, но Пух няма нищо против. Някои имат ум, казва той, а други нямат и това е. А сега и всички останали започнаха да питат: “Ами ние?” Така че може би най-добре ще е да спра да пиша Предговори и да се захващам с книгата. А. А. М. ГЛАВА ПЪРВА, В КОЯТО СЕ ЗАПОЗНАВАМЕ С МЕЧО ПУХ И С НЯКОЛКО ПЧЕЛИ, А ПОСЛЕ ЗАПОЧВАТ ИСТОРИИТЕ Ето го Плюшеното Мече – слиза по стълбите – туп-туп-туп – с главата надолу след Кристофър Робин. Доколкото то знае, да се слиза по стълби, може само така, но понякога му хрумва, че вероятно може и другояче. Само да можеше да спре да прави “туп” и да помисли малко. А после му се струва, че май другояче не може. Но както и да е. Вече е слязло и е готово да ви го представя: Мечо Пух. Когато за пръв път му чух името, възкликнах – точно така, както сега ще възкликнете и вие: - Ама аз си мислех, че е момче! - И аз така си мислех – отговори Кристофър Робин. - Значи не може да му казваш Пух! - Аз не му казвам. - Но ти нали каза... - Ама той е Мечо Пух. Не знаеш ли какво означава “Мечо”? - А, да, разбрах – казах бързо. Надявам се, че и вие сте разбрали, защото повече обяснения няма да получите. Понякога, когато слезе долу, Мечо Пух обича да играе на разни игри, а понякога обича да си седи тихо пред камината и да слуша приказки. Тази вечер... - Какво ще кажеш за приказка? – попита Кристофър Робин. - Какво да кажа? - Може ли много любезно да разкажеш една приказка на Мечо Пух? - Сигурно мога – рекох. – Той какви приказки обича? - За него самия. Той е от тези мечета - О, разбирам. - Така че може ли – много любезно? - Ще опитам – рекох. И опитах. Имало едно време... ама това време беше много отдавна – към миналия петък чак, – когато Мечо Пух живееше в една гора сам-самичък под името Сандърс. (- Какво означава “под името”? – попита Кристофър Робин. - Означава, че на вратата му със златни букви било изписано име и той живеел под него. - Мечо Пух не беше съвсем сигурен, че е това – рече Кристофър Робин. - Вече съм – изръмжа глас. - Тогава продължавам – казах.) Един ден, както си се разхождаше, той излезе на една полянка сред гората. Насред полянката растеше голям дъб, а от короната на дъба се разнасяше силно жужене. Мечо Пух приседна под дъба, обхвана глава с лапи и се замисли. Най-напред си рече: “Това жужене означава нещо. Не може така да се жужи, само да си жужиш ли, жужиш, без да означава нещо. Щом се чува жужене, значи някой жужи, а единствената причина, която знам, да жужиш, е, че си пчела.” Сетне пак се замисли продължително и накрая рече: - А единствената причина, която знам, да си пчела е, че правиш мед. После се изправи и продължи: - А единствената причина да правиш мед е, че аз го ям. И започна да се катери по дървото. И се катери, и се катери, и се катери, и докато се катереше, си тананикаше една песничка. Ето такава: Не е ли смешно – всяка меца обича толкова медеца! Зън-зън-зън и тра-ла-ла, защо ли е така това? А после се изкатери още мъничко нагоре... и още мъничко... и още само мъничко нагоре. Тогава вече се беше сетил за друга песничка: Да бяха мечките пчелички, хей, тогава, ами да, в коренищата дървесни биха вили си гнезда. Ех, да беше то така (пчеличките да бяха Мечки), нямаше да се катерим чак до тия тънки клечки. Вече доста се беше поуморил, затова си пееше Недоволна песничка. Почти се бе изкатерил горе – само да се качи хей на онази клонка... Храс! - Ох, помощ! – възкликна Пух, щом тупна три метра по-надолу върху следващото клонче. - Само да нямах... – започна той и отскочи шест метра по-надолу върху следващото клонче. - Нали разбирате, аз исках да... – заобяснява той, щом се преобърна презглава и се стовари върху трето клонче на десетина метра по-надолу. – Исках да... - Разбира се, беше си доста... – призна той, щом бързо-бързо се плъзна през следващите шест клонки. - Според мен всичко идва – заключи той, когато се сбогува с последната клонка, преметна се три пъти и се пльосна грациозно право в един бодлив храст, – всичко идва от това, че страшно много обичам мед. Ох, помощ! Изпълзя от храста, отръска игличките от носа си и пак се замисли. И първият, за когото се сети, беше Кристофър Робин. (- Това аз ли съм? – благоговейно възкликна Кристофър Робин. Не можеше да повярва. - Ти си. Кристофър Робин не каза нищо, но очите му започнаха да стават все по-големи и по-големи, а лицето му – все по-розово и по-розово.) И така, Мечо Пух намина да види своя приятел Кристофър Робин, който живееше зад една зелена врата в друга част на гората. - Добро утро, Кристофър Робин – поздрави той. - Добро утро, Мечо Пух – отвърна ти. - Чудя се дали не ти се намира нещо като балон. - Балон ли? - Ами да, както си идвах насам, и си рекох: “Чудя се дали на Кристофър Робин няма да му се намери нещо като балон.” Просто тъй си го рекох, щото си мислех за балони, и се чудех. - За какво ти е балон? – попита ти. Мечо Пух се огледа да провери дали някой не може да го чуе, закри уста с лапа и съвсем тихичко прошепна: - За мед! - Но мед не се вади с балони! - Аз вадя – заяви Пух. Е, така се случи, че предния ден ти беше ходил на тържество у твоя приятел Прасчо, а там имаше балони. Ти си избра голям зелен балон. Един от Зайовите роднини си беше избрал голям син балон, но си го беше забравил – зайчето и без това беше прекалено малко, за да ходи на празненства. И затова ти си занесе вкъщи и зеления, и синия. - Кой си избираш? – попита ти Пух. Той обхвана глава с лапи и се замисли много старателно. - Ето как става – каза той. – Ако тръгнеш за мед с балон, номерът е да не дадеш на пчелите да разберат, че идваш. Ако балонът е зелен, те може да те помислят за част от дървото и да не те забележат, а ако е син, ще си помислят, че си част от небето и пак няма да те забележат. И затова въпросът е: кое е по-вероятно? - Няма ли да забележат теб под балона? – попита ти. - Може би да, а може би не – отвърна Мечо Пух. То с пчелите никога не се знае – позамисли се и додаде: – Ще се опитам да заприличам на малко черно облаче. Това ще ги заблуди. - Тогава по-добре вземи синия балон – предложи ти. Така и решихте. Двамата излязохте навън със синия балон, а ти както винаги си взе и пушката – за всеки случай. Мечо Пух отиде до една кална локва, която знаеше, и се търкаля, и се търкаля, докато целият не почерня. А после, като надухте балона и той стана ей такъв голям-голям, двамата с Пух го хванахте за връвчицата и ти изведнъж го пусна, а Мечо Пух литна изящно към небето и увисна там – на височината на дървесната корона и на пет-шест метра от нея. - Ура! – извика ти. - Не е ли чудесно? –отговори ти Мечо Пух отгоре. – На какво ти приличам? - На Мече, увиснало на балон – рече му ти. - Не... – притесни се Пух - ... не ти ли приличам на малко черно облаче сред синьо небе? - Не много. - Ами такова... може би тук отгоре изглежда по-другояче. Пък и нали ти казах: с пчелите никога не се знае. Нямаше вятър, който да го издуха по-близо до дървото, и затова Мечо така си висеше там. Виждаше меда, подушваше меда, ала не можеше да го докопа. След малко той ти подвикна. - Кристофър Робин! – прошепна силно той. - Ехо! - Според мен пчелите подозират нещо! - Какво? - Не знам. Но нещо ми подсказва, че са подозрителни! - Може би си мислят, че искаш да им докопаш меда? - Може и така да е. С пчелите никога не се знае. Пак кратко мълчание, а после Мечо пак ти подвикна: - Кристофър Робин! - Да? - Имаш ли вкъщи чадър? - Май че да. - Ще ми се да го донесеш тук, да почнеш да се разхождаш насам-натам с него, а сегиз-тогиз да ме поглеждаш и да казваш: “Бре-бре, май че ще вали.” Мисля, че ако го направиш, това ще помогне да преметнем тия пчели. Е, ти се засмя наум и си рече: “Глупавото ми мече!”, но не го каза на глас, защото много го обичаш, и отиде да вземеш чадъра. - О, ето те и теб! – провикна се Мечо Пух веднага щом ти се върна под дървото. – Тъкмо бях почнал да се нервирам. Открих, че пчелите вече определено са Подозрителни. - Да разтворя ли чадъра? – предложи ти. - Да, но чакай малко. Трябва да сме практични. Най-важната пчела, която трябва да измамим, е Царицата. Там отдолу можеш ли да познаеш коя е Царицата? - Не. - Жалко. Е, ако сега почнеш да се разхождаш насам-натам с чадъра и да казваш: “Бре-бре, май че ще вали”, аз пък ще направя каквото мога, като изпея Песничката на Облачето, каквито песнички сигурно пеят облачетата... Давай! И така, докато ти се разхождаше насам-натам и се чудеше дали ще вали, Мечо Пух пееше следната песничка: Как е хубаво и леко да си облаче в небето. Всяко облаче сред нас вечно пее си на глас. Как е хубаво и леко да си облаче в небето! То е гордо и напето, че е облаче в небето. Пчелите продължаваха да жужат все така подозрително. Даже няколко излетяха от гнездото и взеха да кръжат около облачето, когато то подхвана втория куплет на песничката. Една от тях кацна на носа му за малко, после пак полетя. - Кристофър – оу! – Робин! – провикна се облачето. - Да? - Тъкмо си мислех и стигнах до много важно заключение. Тия пчели не са в ред. - Така ли? - Съвсем не са. Значи според мен и медът им е нередовен, нали така? - Така ли? - Да. Така че според мен трябва да сляза долу. - Как? – попита ти. За това Мечо Пух не беше помислил. Ако пуснеше връвчицата, щеше да падне – бум!, – а тази идея никак не му харесваше. Така че той мисли дълго и накрая рече: - Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона с пушката. Нали си носиш пушката? - Разбира се – отговори ти. – Ала ако го направя, ще повредя балона. - Но ако не го направиш – възрази Пух, - ще трябва да го пусна, а това ще повреди мен. След като Мечо го каза така, ти разбра каква е работата, прицели се много внимателно в балона и стреля. - Оууу! – рече Пух. - Да не би да не улучих? – попита ти. - Не точ Много съжалявам – извини се ти и стреля отново. Този път уцели балона. Въздухът бавно заизлиза навън и Мечо Пух лекичко се заспуска към земята. Но лапите му бяха така изтръпнали от толкова продължителното стискане на връвчицата, че стърчаха прави във въздуха повече от седмица и кацнеше ли муха на носа му, се налагаше да я издухва. И мисля – ала не съм сигурен, - че точно заради това открай време си му викаха “Пух!”. - Това краят на приказката ли е? – попита Кристофър Робин. - Краят на тази приказка. Има и други. - За Пух и за Мен? - И за Прасчо, и за Зайо – за всички вас. Не помниш ли? - Помня, ама като се опитам да си спомня, и забравям... - Онзи ден, когато Пух и Прасчо се опитаха да хванат Слонбалона... - И не го хванаха, нали? - Не. - Пух не можа, защото няма ум. Аз хванах ли го? - Е, това вече е от приказката. Кристофър Робин кимна. - Аз си спомням – каза той, - само че Пух не си спомня много добре и затова обича пак да му разказват историите. Защото тогава стават истински истории, а не само спомени. - Точно така мисля и аз – рекох. Кристофър Робин въздъхна тежко, хвана мечето за крака и повлякъл Пух подире си, се отправи към вратата. На вратата се обърна. - Ще дойдеш ли да видиш как се къпя? - Може – отвърнах. - Него нали не го заболя, когато го улучих? - Ни най-малко. Той кимна и излезе, а само след миг чух как Мечо Пух – туп-туп-туп – изкачва стълбите след него.