ВЪВЕДЕНИЕ. Името – орис и съдба

Без кое светът не може? Отговорът на тази българска гатанка не е особено труден. Името. За предметите и животните то е понятие за клас, род, вид, при човека е знак личностен, който го “идентифицира, класифицира и обозначава” (Клод Леви-Строс)[*]. Името е първото нещо, което човек среща, и последното, което оставя. Дава му се без негово участие, но трябва да се приеме, да се пази и защитава цял живот. “Водата всичко измива, само лошото име не може” или “Пази, Боже, име да не ти излезе” казва народът ни и се бори през всякакви – смутни и добри, години за честта на своето име.
От древния Рим до нас са стигнали думите Nomen est omen, което означава “Имената са съдба” – имат тайнствената сила да въздействат по невидим начин на своя притежател. Твърди се, че това става още с първите произнасяния на името. То се настанява в съзнанието на своя малък собственик като характерно съчетание на звуци, запечатва се в невероятната памет на подсъзнанието му завинаги, превръща се в нещо само негово и твърде лично. Учените използват термина “идентификационен код на личността”. С всеки изминал ден неговата “вместимост” расте, присвоява си все нови и нови значения, включва все повече характеристики. Първото осъзнаване е и първият стимул да прилича човек на този свой “Аз”, да се настрои към него, да бъде в хармония – първо със звуците, после и със смисъла, който постепенно открива. Може би затова с годините мнозина сякаш започват да приличат на своите имена, неусетно и полека постигат ценностите и пожеланията, които те носят. Казват, че едноименниците, адашите, се привличат, нещо ги сближава. Необяснимо на пръв поглед. Всъщност на подсъзнателно ниво тайно и неотстъпчиво действа техният така наречен общ идентификационен код.
Ако името и личността са безкрайно далече и не намират път един към друг, не са изключени съдбовни разочарования и личностни неудачи. В такива случаи най-добре е да се избере ново име, с което може да се постигне по-голяма близост и хармония. Мнозина го правят, обръщат живота си, съдбата си. Преименуването е нещо като превъплътен хералдичен знак, стъпка към по-пълно идентифициране. Статистиката казва, че всеки месец близо хиляда нашенци сменят името си. Теолозите предупреждават за особено внимание при тази промяна. Астролозите също имат своите резерви и аргументи. Според тях името на всеки човек е филтър, който спира определени негативни сили и въздействия. Колкото по-малко твърди гласни – а, о, у, има в името – казват те – толкова филтърът е по-плътен и сигурен.

На праговете, означили най-важните възрастови и социални промени на живота, често стои в очакване едно различно име. Вече пораснал човек, не е в пасивната роля без право на избор, която му отрежда светото кръщение, може да си “сложи” и заслужи сам своето ново наименуване. Като при всяка взаимност това правят и другите, общността. При всички случаи по-късната номинация посочва нова ценност, социална роля, статус, нова хармония на личността с името є.
Името – това е човекът. Говори за него – за пол, националност, вероизповедание, духовен сан, възраст, семейно положение, професия. Посочва личността с нейната психика и индивидуалност, средата є – семейна и обществена, мястото є в нея. Има имена, които сами по себе си са знак за по-висок социален статус. Носещите фамилията Коен при евреите се смятат за потомци на свещениците в храма, а Леви – на техните служители. При някои народи, тюркските например, името не е едно и веднъж завинаги, а зависи от развитието на всеки, от преходите по стълбицата на живота. В древния Рим назоваването на жената последователно с имената на баща є, мъжа є, сина є означавало нейното обществено непризнаване като личност (В. Никонов). Тъкмо обратното е в случаите, когато мъжът приема името на жената, обичай, който макар и твърде рядко може да се срещне и днес като далечен спомен от времето на матриархата.
Лишаването от име се счита за голямо наказание (в затвора например). Изследователи съобщават за практика, срещана при индианците – когато някой вземе заем, да заложи името си. И вече е безправен, наказанието неумолимо тегне над главата му, докато не си върне дълга.
Движещите се на ръба на закона са познати най-често с прозвища, като Мечката, Лисицата, Чакала, Плъха... и т. н. Така ги срещаме в заглавия на вестници, дори в сводки на полицията. Кръщелните им имена остават неизвестни за обществото. Това е начин да скрият истинската си самоличност, да бъдат други. Това е и техният своеобразен апотропей-закрила, да им се размине лошото, да не застигне името, а с него и човека.
Да се прокълне името, за старите българи била най-тежка клетва, равнозначна на безчестие, край на живота, смърт.
Името е невидима и далечна връзка с предците, с душата на рода, със светците и с техните ценности и морал, с мечтите и пожеланията, които отправяме към новороденото, с грижата да го предпазим и съхраним, да му осигурим най-точния и силен покровител. Навсякъде по света изборът на “правилно” име може да донесе късмет и успех в живота. Всеки народ прави този избор в зависимост от своя именник – наследство от традиции, вяра, култура, история. И той, както общата родина, препредава генетична близост, наследственост от векове, съхранила се в определени народностни граници и територия. Определя дори характера на хората, които го носят, обособява сънародниците в една група, неуловимо цяла, с общи черти на характера, идеали, ценности, със сходни реакции в ситуации – модели. Принадлежността към определена именна система вече е принадлежност и към създалата я общност. Нашият народ също има своето именно богатство, в което са вплетени историческата ни съдба и ценностите на вековна мъдрост. Тази книга има за цел да представи, обясни и направи достъпно за всички това богатство.
Какво е за българина името – магия, орис, съдба? На кого кръщава децата си, какъв закрилник избира за тях – светец, прародител, словесно заклинание? Как е образувана нашата именна система, как се възприемат “чуждите” имена и какво означават те? Какво послание носят имената на езическа Елада и на канонизираните от православната църква светци? Какви символи и магически ритуали съдържа великото тайнство, наречено “кръщение”, и как да ги приложим днес? И не на последно място, как да изберем имен ден за всеки и да го отпразнуваме по достойнство? Много вълшебни народни вярвания и опит са записани в мъдрата книга за живота на старите българи. Настоящото издание се опитва да ги направи достъпни, разбираеми и важни днес. За да ни бъдат подръка, когато кръщаваме децата си, когато се взираме в себе си, когато поглеждаме с надежда към бъдещето.

Д-р Лилия Старева

[*] Клод Леви-Строс (Levi-Strauss) (1908) – Френски етнолог и социолог, член на Френската академия (1973), белгиец по произход. Един от главните представители на френския структурализъм. Трудове: “Митологики”, “Пътят на маските” и др.