Пролог Съзнанието му жадно поглъщаше появилата се пред него картина – спокойна, мирна и... обикновена. Точно такъв живот бе искал, близо до семейството и приятелите си – макар да разпознаваше единствено скъпата си майчица, той бе сигурен, че останалите са негови роднини и другари. Точно така трябваше да бъде. Топлината, обичта, смехът и спокойните мигове заедно. Точно така си го бе представял, точно за това се бе молил. Топлите подканящи усмивки. Приятните разговори. Нежното потупване по рамото. И най-вече усмивката на обичната му майка: щастлива, освободена от хомота на робството. Той виждаше всичко това изписано в очите й, виждаше колко се гордееше с него, колко радостен бе станал животът й. Приближи се към него с грейнало от щастие лице, протегна ръка да погали нежно страните му. Усмихваше се щастливо. Изведнъж усмивката й като че ли се разшири неимоверно и разкриви цялото й лице. В първия момент си помисли, че хиперболичното разкривяване е знак за надхвърляща обичайните мерки обич, но усмивката продължи да расте, лицето на майка му се разтягаше и разкривяваше зловещо. Тя като че ли се задвижи в забавен каданс. Останалите я последваха, вървяха бавно, крайниците им изведнъж бяха натежали. Не, не бяха натежали, осъзна той и топлината в сърцето му се превърна в изпепеляващ плам. Приятелите и майка му се бяха превърнали в сковани бездушни кукли, вече не бяха живи човешки същества. Той се взираше в карикатурната усмивка на разкривеното лице и съзря скритата зад нея болка и агония. Опита се да извика, да я попита какво трябваше да направи, как би могъл да й помогне. Лицето й се разкриви още повече, от очите й потече кръв. Кожата й стана прозрачна, превърна се в нещо като стъкло. Стъкло! Тя беше направена от стъкло! Светлината блестеше по кристалните й очертания, кръвта се стичаше безпрепятствено по гладката повърхност. Изпълненият с примирение и вина поглед, който ясно казваше, че тя го е подвела и той я е подвел, се заби като нажежено острие в сърцето му. Опита се да я достигне, да я спаси. В стъклото започнаха да се появяват пукнатини. Чу се хрущене, пукнатините се разшириха. Той закрещя, посегна към нея отчаяно. След това си спомни за Силата и мислено се съсредоточи с цялата си мощ, присегна се към нея с цялата си мощ. Но въпреки всичко майка му се пръсна на парчета. Ученикът скочи от койката си в космическия кораб – очите му бяха широко отворени, по челото му се стичаше пот, – дишаше учестено. Това беше просто сън, обикновен кошмар. Повтори си го няколко пъти и се изтегна обратно в койката. Просто сън. Дали? Все пак той притежаваше дарбата да вижда неща, преди те да се случат. – Аншън! – долетя познатият глас на учителя му от предната част на кораба. Той знаеше, че трябва да се опита да прогони съня, да се съсредоточи върху настоящето, върху последната поставена му задача, но не беше в състояние да го стори. Отново виждаше пред себе си майка си, тялото й се вкаменяваше, превръщаше се в стъклена статуя, разпръсваше се на стотици искрящи парченца. Вдигна глава, представи си седналия пред контролното табло джедай, чудеше се дали да му разкаже съня, дали учителят щеше да може да му помогне. Но тази мисъл бързо отлетя. Оби Уан Кеноби не бе в състояние да му помогне. Той бе твърде зает с други неща, с обучението му, с незначителни задачи, като пограничния спор, който ги бе отвел толкова далеч от Корускант. Ученикът гореше от нетърпение да се завърнат на Корускант. Имаше нужда от напътствие, но Оби Уан не можеше да му го даде. Искаше да поговори отново със сенатор Палпатин, да чуе успокоителните му думи. Палпатин бе проявил голям интерес към него през последните десет години, стараеше се да се срещнат всеки път, когато Анакин и Оби Уан бяха на Корускант. Мисълта за Палпатин поуспокои ученика, въпреки че ужасният кошмар все още бе жив в съзнанието му. Канцлерът, мъдрият предводител на Републиката, му бе обещал, че мощта му ще постигне непознати висоти, че някой ден Анакин ще се превърне в значима фигура сред мощните джедаи. Може би това бе отговорът на терзанията му. Може би ако станеше най-могъщият джедай, най-великият сред тях, тогава вероятно щеше да успее да предотврати разпръсването на крехката стъклена фигура. – Аншън! – долетя отново викът отпред. – Хайде, Анакин, ела тук! Първа глава Шми Скайуокър-Ларс стоеше на върха на пясъчния вал, който ограждаше фермата за вода, стъпила с единия крак на върха. Подпряла ръка на присвития крак за опора, жената – с посребряла коса и уморено завехнало лице – се взираше в светлите точици на звездите в ясната татуинска нощ. Около нея се простираше гладка равнина, изпъстрена единствено от заоблените пясъчни дюни, които сякаш се простираха до безкрая. Някъде в далечината се чу рев на животно, жален вик, който отекна дълбоко в душата на Шми. Тази нощ бе специална. Тази нощ синът й Анакин, скъпият малък Ани навършваше двайсет години. Шми отбелязваше рождения му ден всяка година, макар че не бе виждала обичното си дете цели десет години. Колко ли се бе променил? Сигурно бе пораснал, бе станал силен и мъдър, бе станал истински джедай! Шми, която през целия си живот не бе излизала от този беден район на Татуин, знаеше, че дори не е в състояние да си представи чудесата, които скъпото й момче бе открило сред звездите и другите планети, където цветовете са по-ярки и водата изпълва цели долини. Замечтана усмивка изгря на все още красивото й лице, спомни си дните, когато тя и синът й все още бяха роби на проклетия Уато. Ани – пакостлив, замечтан, самостоятелен и смел – постоянно вбесяваше тойдарианеца. Въпреки трудния робски живот, двамата се бяха радвали и на хубави моменти. Въпреки недостига на храна и липсата на удобства, въпреки постоянното хокане и крясъците на Уато тя бе с Ани, обичното й дете. – Хайде, прибирай се – долетя тих глас зад нея. Усмивката на Шми не изчезна. Тя се обърна, към нея се приближаваше завареният й син Оуен Ларс: набит и силен младеж на възрастта на Ани, с къса кестенява коса, набола брада и широко лице, на което се изписваше това, което бе в сърцето му. Шми разроши косата му, а в отговор той я прегърна през раменете и я целуна по бузата. – И тази вечер ли няма кораби, мамо? – попита Оуен добродушно. Той знаеше защо бе дошла тук Шми, защо излизаше толкова често навън през нощта. Шми сведе ръка и нежно го погали по лицето. Тя обичаше този млад мъж така, както обичаше и собствения си син. Оуен бе толкова добър към нея, отнасяше се с такова разбиране за празнината в сърцето й. Без ревност, без да я съди, Оуен бе приел болката й и й бе вярна опора през всичките години. – И тази вечер няма кораби – отвърна тя и вдигна глава към звездното небе. – Анакин сигурно е зает, спасява галактиката, преследва контрабандисти и престъпници. Сега това му е работата, нали знаеш. – В такъв случай отсега нататък ще спя по-спокойно – ухили се Оуен. Макар че Шми се шегуваше, тя вярваше, че има нещо вярно в думите й за Анакин. Той бе особено дете, необичайно – дори и за джедай. От малък й се бе струвал по-висок от останалите – не физически, разбира се, тъй като тя го помнеше като ухилено хлапе с искрящи от възбуда очи и сламеноруса коса. Но Анакин можеше да прави разни неща, и то добре. Макар да бе само дете, той пилотираше състезателна шейна и побеждаваше най-добрите състезатели на Татуин. Той бе първият човек, спечелил състезание с шейни, и то когато бе едва на девет години! А при това шейната му, припомни си с усмивка Шми, бе направена от изхвърлени от дюкяна на Уато части. Точно такъв бе Анакин, той не бе като останалите деца, дори не бе и като възрастните. Анакин “виждаше” нещата, преди те да се случат, сякаш бе до такава степен в хармония със заобикалящия го свят, че вътрешно разбираше логичния завършек на всяко събитие. Той можеше да усети очакващите го по трасето на шейната опасности много преди те да доведат до неизбежната катастрофа. Веднъж й бе казал, че може да съзре всяко препятствие дълго преди да стигне до него. Дошлите на Татуин джедаи бяха съзрели уникалните дарби на момчето, бяха го откупили от Уато и го бяха взели под крилото си. Точно такъв бе Анакин. – Трябваше да го пусна да замине – каза тихо Шми. – Не можех да го задържа, тъй като това щеше да означава цял живот да бъде роб. – Знам – кимна Оуен. – Не можех да го задържа, дори и да не бяхме роби – продължи тя и изненадана от собствените си думи, вдигна глава към Оуен. – Ани може да даде толкова много на галактиката. Дарбите му не биваше да останат затворени на Татуин. Той принадлежи на всички, мисията му е да лети сред звездите, да спасява планети. На него му бе писано да стане джедай, да донесе щастие на мнозина. – И точно затова ще спя спокойно нощем – повтори Оуен. Шми се извърна към него, усмивката му бе по-широка от всякога. – О, ти ми се подиграваш! – възкликна тя и го тупна по гърба. Завареният й син вдигна рамене. Лицето й отново стана сериозно. – Ани искаше да замине – продължи тя обичайната си реч, която Оуен бе слушал толкова много пъти и която тя повтаряше всяка вечер през последните десет години. – Мечтата му бе да лети сред звездите, да обиколи всички планети в галактиката, да преживее величави приключения. Той бе роден като роб, но не бе роден за живот на роб. Такъв бе моят Ани... Оуен я прегърна през раменете. – Правилно си постъпила. Ако бях на мястото на Анакин, щях да съм ти благодарен за това. Щях да разбера, че си направила най-доброто за мен. Това показва обичта ти, мамо. Шми отново го погали по лицето и дори успя да се усмихне замечтано. – Хайде, мамо, да се прибираме – подкани я той. – Навън е опасно. Шми кимна и пое покорно след него. Изведнъж обаче се спря и се взря напрегнато в заварения си син, който сепнато се извърна към нея. – Там горе е още по-опасно – прошепна тя, поемайки си дъх на пресекулки, гласът й трепереше. С очевидна тревога вдигна глава към безбрежното звездно небе. – Ами ако му се случи нещо, Оуен? Ако загине? – По-добре човек да загине, преследвайки мечтите си, отколкото да живее без надежда – измърмори неубедително той. Шми сведе поглед към него и на лицето й пак изгря усмивка. Също както баща си, Оуен бе прагматичен до мозъка на костите си. Тя разбираше, че той бе казал това само заради нея, и това правеше думите му толкова специални. Шми пое отново след него към скромния дом на Клиг Ларс, неин съпруг и баща на Оуен. При всяка стъпка си повтаряше, че е взела правилното решение за бъдещето на сина си. Бяха роби, не можеха да се надяват да извоюват свободата си по друг начин, ако не бяха приели предложението на джедаите. Как би могла да задържи Анакин на Татуин, след като рицарите джедаи му предлагаха да изпълнят всичките му мечти? Разбира се, в онзи момент Шми нямаше откъде да знае, че ще срещне Клиг Ларс в онзи съдбовен ден в Мос Еспа и че фермерът ще се влюби в нея, ще я купи от Уато, ще я освободи и едва след това, след като я направи свободна жена, ще й предложи да се омъжи за него. Дали щеше да пусне Анакин да замине, ако знаеше какви промени ще настъпят в живота й толкова скоро след заминаването му? Дали сега животът й щеше да е по-щастлив и по-пълен, ако Анакин бе до нея? Тя се усмихна. Не, въпреки всичко тя пак щеше да позволи на Ани да замине, дори и да бе знаела за драматичните промени, които щяха да се случат в живота й. Щеше да го направи не заради себе си, а заради Анакин. Мястото му не бе тук, тя го знаеше. Шми поклати глава, размишлявайки за множеството резки завои и криволичещи извивки в пътя на живота й, в живота на Анакин. Дори и като обърнеше поглед назад, нямаше как да бъде сигурна дали настоящето положение не бе най-добрият възможен вариант и за двама им. Но въпреки всичко усещаше голяма празнота в сърцето си.