1 глава

Лекотоварният кораб „Ловецът на сделки” се носеше през пространството, сребристосив на черния фон. Отблясъците от далечните звезди се отразяваха в корпуса му. Двигателните светлини бяха приглушени, навигационните фарове – загасени, а повечето люкове изглеждаха тъмни като пространството около тях. 
Двигателят му се форсираше до краен предел. 
— Задръжте! – излая Дубрак Кенто над оглушителния шум на моторите. – Ето, сега пак! 
Като стискаше зъби, за да не тракат, Джори Кардас впи пръстите на едната си ръка в страничната облегалка на креслото си, а с другата трескаво въведе някакви координати в навигационния компютър. И тъкмо навреме. „Ловецът на сделки” сви рязко наляво точно когато чифт яркозелени бластерни изстрели опърлиха външната стена на мостика. 
— Кардас! – извика Кенто. – Действай, хлапе! 
— Действам, действам – извика обратно Кардас и потисна желанието си да подхвърли жлъчно, че цялата тази допотопна навигационна система e не негова, а на Кенто. Също както и отчайващата липса на дипломатичност и здрав разум, която ги бе вкарала в тази каша. – Не може ли просто да преговаряме с тях? 
— Страхотна идея – отсече Кенто. – Не забравяй да му направиш комплимент на Прога за блестящата бизнес етика и търговски усет. Хътяните ги обичат тези неща. 
Последните думи бяха прекъснати от нов залп бластерни изстрели, този път доста по-близо до целта. 
— Рак, двигателите няма да издържат на това темпо безкрайно – предупреди Марис Фераси от креслото на помощник-пилота. Тъмните й коси се осветяваха в красиви зелени оттенъци при всеки следващ изстрел. 
— Няма нужда да е безкрайно – изсумтя Кенто. – Само докато изчислим някои данни. Кардас? 
На плота пред Кардас започна да мига една лампичка. 
— Готово – викна той и въведе числата. – Скокът обаче няма да е много дълъг... – той бе прекъснат от внезапно скърцане някъде откъм кърмата.
Миг по-късно прелитащите бластерни изстрели се сляха с линиите на звездите и „Ловецът на сделки” се стрелна в хиперпространството. 
Кардас си пое дълбоко въздух и след това го изпусна безшумно. 
— Не за това се записах доброволец – промърмори той под нос. 
Едва бяха изминали шест стандартни месеца, откакто се бе включил в екипажа на Кенто и Марис, а ето че вече за втори път им се налагаше да бягат от някого, който се опитваше да ги ликвидира. А този път по петите им беше хътянин. Очевидно Кенто, помисли си Кардас мрачно, притежаваше истински талант да подбира враговете си. 
— Добре ли си, Джори? 
Кардас вдигна поглед и бързо премига, понеже една капка пот някак си успя да влезе в окото му. Марис се беше завъртяла на стола си и го гледаше загрижено. 
— Добре съм – отвърна той и се смръщи заради треперещия си глас. 
— Естествено, че е добре – вметна Кенто и също завъртя стола си към новия член на екипажа. – Изстрелите им дори не ни доближиха. 
Кардас изправи рамене. 
— Виж, Кенто, може би не е моя работа да го казвам, ама... 
— Не е и затова недей – рязко го прекъсна Кенто и се обърна към командното табло. 
— Прога Хътянина не е от тия, които си струва да вбесяваш – все пак продължи Кардас. – А преди това беше и оня родианец... 
— Ето ти един съвет за корабния етикет, хлапе – сряза го Кенто, като се обърна точно толкова, че да успее да го изгледа с крайчеца на окото си. – С капитана не се спори. Никога! Освен ако не държиш това да е последно ти пътуване в нашия екипаж. 
— Добре, че не се оказа последното ми пътуване изобщо – промърмори Кардас. 
— Какво каза? 
Кардас свъси вежди: 
— Нищо. 
— Прога да не те притеснява – каза Марис с утешителен тон. – Той има отвратителен темперамент, ама ще се успокои. 
— Преди или след като ни изтрепе до крак и отмъкне всичките ни кожи? – продължи Кардас, докато с едно око притеснено наблюдаваше показателите на хипердвигателя. Маувинският неутрализатор на нестабилността определено излизаше от строя. 
 — А-а, Прога нямаше да ни избие – ухили се Кенто. – Това удоволствие би го оставил на Дриксо, когато й кажем, че той е отмъкнал нейния товар. Готов ли си вече с новия скок? 
— Довършвам го – каза Кардас, като погледна към компютъра. – Ама хипердвигателите... 
— Вдигнете глави – прекъсна го Кенто. – Пристигаме. 
Дългите линии отново се превърнаха в звезди, а Кардас зададе пълно сензорно сканиране на района. 
И веднага след това замижа от ярката светлина на сноп бластерни лъчи, които преминаха над пилотската кабина. Кенто изруга кратко: 
— Какво става, да го вземат мътните! 
— Успял е да ни проследи – слисано промълви Марис. 
— И е в обхват – озъби се Кенто и започна да лавира с „Ловеца на сделки” в нова поредица главозамайващи маневри. – Кардас, измъкни ни от тук! 
— Мъча се! – извика му Кардас, опитвайки се да разчете компютърните екрани, които подскачаха и се люшкаха пред очите му. Нямаше начин този път машината да успееше да изчисли данните за новия скок, преди късметът да изневери на Кенто и Хътянина зад тях да ги пипне. 
Ала ако нямаше начин да намери къде да отидат, Кардас поне знаеше къде да не отиват... 
Небето пред тях беше пълно със звезди, но между тях имаше предостатъчно свободно пространство. Той избра възможно най-чистия коридор и въведе вектора в компютъра. 
— Пробвай това! – извика той към Кенто и му показа числата. 
— Как така „пробвай”? – запита Марис. 
Корабът тежко се разтърси, след като два последователни изстрела го удариха право в отразяващото поле на кърмата. 
— Няма значение – намеси се Кенто още преди Кардас да успее да отговори. 
После затрака по клавиатурата и след миг звездите отново се превърнаха в познатите дълги линии, които избледняха в многоцветната палитра на хиперпространството. 
Марис изпусна дъх продължително. 
— Това беше твърде близо! 
— Е, добре. Май наистина ни се е ядосал – заключи Кенто. – Така. Сега обясни, както каза Марис, какво имаше предвид с това „пробвай” този вектор? 
— Нямаше време да изчислявам точен скок – обясни Кардас. – Затова просто ни насочих към най-големия коридор без звезди. 
Кенто рязко се завъртя на стола си. 
— Искаш да кажеш най-големия коридор без видими звезди? – застрашително се надигна той. – Коридор без неутронни звезди, без прахови облаци и протозвезди, без неприятни изненади, скрити зад разни планетарни мъглявини? За такова място ли говориш? – Кенто размаха ръка нагоре към илюминаторите. – И при това си избра посока тъкмо към Неопознатите райони?! 
— Така или иначе, в тази посока нямаме достатъчно данни, за да може да направи точно изчисление – неочаквано се обади Марис в подкрепа на Кардас. 
— Не в това е въпросът – настоя Кенто. 
— Въпросът е в това, че той ни измъкна от лапите на Прога – продължи Марис. – Мисля, че за това заслужава най-малкото едно „благодаря”. 
Кенто обели очи. 
— Е, благодаря! – натърти той. – Но от благодарностите ми няма да има полза, ако и когато се случи да се забием в някоя звезда, която не си видял, естествено. 
— Струва ми се, че е по-вероятно хипердвигателят да гръмне преди това – предупреди Кардас. – Помниш ли онзи проблем с неутрализатора, за който ти казах по-рано? Според мен той вече излиза от... 
Думите му бяха пресечени от звука на силен вой някъде от долната част на кораба. Миг по-късно „Ловецът на сделки” сякаш се огъна и се стрелна напред подобно на гиффа по следите на плячка. 
— Прегряваме! – изрева Кенто и се завъртя обратно към пулта си. – Марис, изключвай всичко! 
— Мъча се! – отвърна Марис припряно, като се опитваше да надвика виенето. Пръстите й бързо танцуваха по клавиатурите. – Контролните линии дават на късо. Не мога да изкарам сигнал... 
Ругаейки, Кенто разкопча предпазните ремъци и измъкна масивното си тяло от седалката. После се затича тежко по тесния коридор, като едва не отнесе главата на Кардас с лакът, докато минаваше зад него. На свой ред Кардас, който досега бе тракал безуспешно по своята клавиатура, също се разкопча и понечи да тръгне след него. 
— Кардас, ела тук! – извика Марис и отсечено му махна с ръка. 
— Може да му потрябвам... – възрази Кардас, но въпреки това смени посоката и тръгна към нея. 
— Сядай! – заповяда тя и кимна към овакантеното пилотско място на Кенто. – Помогни ми да следя тракера. Ако случайно се отклоним от този вектор, преди Рак да успее да дръпне щепсела, аз трябва да знам. 
— Но Кенто... 
— Чуй един съвет, приятелю – прекъсна го тя, без да отмества очи от мониторите. – Този кораб е на Рак. Когато се налагат пипкави поправки, единствено той ще знае къде и как. 
— Дори и ако се случи аз да знам повече за дадена система от него? 
— Особено ако се случи да знаеш повече от него – каза тя сухо. – А и в този случай не знаеш. Гаранция! 
— Хубаво – въздъхна Кардас. – Цялото това доверие ще изчезне, ако и когато се случи да гръмнем някъде по пътя, естествено. 
— Бързо се учиш – отбеляза Марис одобрително. – А сега направи системна проверка на всички скенери, за да видиш дали нестабилността не се е отразила и на тях, а после направи същото и с навигационния компютър. Веднъж да се измъкнем от тук, искам да съм сигурна, че ще съумеем да се оправим обратно до вкъщи. 

На Кенто му бяха нужни над четири часа, за да намери начин да изключи неудържимия хипердвигател, без да го съсипе. Кардас му предложи помощта си три пъти, а Марис – два, но Кенто безцеремонно отхвърли всички предложения. 
По някое време през първия час, доколкото Кардас можеше да разбере от разбърканите показатели на мониторите, напуснаха сравнително познатите граници на Външния ръб и се гмурнаха в плиткия пояс на не толкова добре проучените територии, известни като Дивия Космос. А след четвъртия час излязоха и от него и прекосиха мъгливата граница към Неопознатите райони. 
В този момент никой от тях нямаше представа, къде се намираха или към какво се бяха насочили. 
Накрая все пак воят постепенно отслабна и след няколко минути небето на хиперпространството отново се превърна в познатите дълги линии, а след това и те се свиха до обикновени звезди. 
— Марис? – проехтя гласът на Кенто от високоговорителите. 
— Излязохме – потвърди тя. – Сега пускам проверки на местоположението. 
— Идвам след минута – каза Кенто. 
— Където и да се намираме, сме си доста далеч от дома – промърмори Кардас, като се взираше в някаква малка, но ярка звездна система в далечината пред тях. – Никога не съм виждал нещо подобно на който и да е от световете на Външния ръб. 
— Аз също – кимна Марис със сериозно изражение. – Дано компютърът да успее да го сметне. 
Компютърът все още прецеждаше данните, когато Кенто отново се появи на мостика. Кардас предвидливо се бе върнал на собствения си команден пулт. 
— Хубаво съзвездие – отбеляза внушителният мъж и тежко се отпусна в креслото си. – Някакви системи наблизо? 
— Най-близката е на около четвърт светлинна година право напред – отвърна Марис и посочи натам. 
Кенто изръмжа и натрака нещо на клавиатурата си. 
— Да видим дали ще успеем – измърмори той. – Резервният хипердвигател би трябвало да има още мъничко живот, който да изстискаме за един кратък скок. 
— Не можем ли да опитаме да поправим кораба и тук? – запита Кардас. 
— Не обичам междузвездното пространство – разсеяно отвърна Кенто, докато въвеждаше данните за скока. – Тъмно, студено и самотно. Освен това онази система може и да има някоя и друга хубава малка планета. 
— Което означава възможен източник на провизии, в случай че ни се наложи да отседнем тук по-дълго, отколкото ни се иска – добави Марис. 
— Или възможно местенце, където да се покрием за известно време от шумотевицата и вълненията на Новата република – допълни Кенто. 
Кардас усети как гърлото му се стяга. 
— Да не искаш да кажеш...? 
— Не, не иска – успокои го Марис. – Рак винаги приказва така, когато е настъпил някого по мазола. 
— Сигурно се случва честичко – вметна Кардас. 
— Какво каза? – запита Кенто. 
— А, нищо. 
— Така и си мислех. Ето, готово.
Думите на Кенто бяха последвани от пронизително скърцане, което беше по-меко от обичайния звук в основните хипердвигатели на „Ловеца на сделки”. След това звездите отново се дръпнаха рязко назад. 
Кардас започна да брои наум изминаващите секунди, очаквайки резервният хипердвигател да излезе от строя всеки миг. Ала това не стана и след няколко напрегнати минути звездните линии отново се свиха, а непосредствено пред очите им се разкри малко жълто слънце. 
— Готови сме – каза Кенто одобрително. – Всички удобства на дома. Успя ли да изчислиш вече къде се намираме, Марис? 
— Компютърът още смята – отвърна Марис. – Но, изглежда, сме навлезли на най-малко двеста и петдесет светлинни години в Неопознатите райони – тя повдигна вежди към Кенто. – Струва ми се, че ни очаква дебел пакет квитанции за закъсняла доставка, когато се домъкнем до Комра. 
— О, твърде много му мислиш – смъмри я Кенто. – Едва ли ще ни отнеме повече от ден-два да оправим хипердвигателя. И ако после го натиснем малко повечко, ще закъснеем с не повече от седмица. 
Кардас потисна една напираща гримаса. Ако не го лъжеше паметта, именно натискането на хипердвигателя беше причината да се озоват тук и сега. 
Приемателят изпиука. 
— Приветстват ни! – възкликна Кардас и съсредоточено натисна няколко клавиша. После хвърли поглед към мониторите да види кой е неидентифицираният глас... 
И целият изтръпна. 
— Кенто! – извика той. – Това е... 
Думите му бяха прекъснати от басов смях, който идваше от всички високоговорители. 
— Е, Дубрак Кенто – изръмжа на хътянски добре познатият глас. – Да не смяташе, че ще ми се отскубнеш така лесно? 
— На това ли му викаш „лесно”? – промърмори Кенто, докато въвеждаше нещо в предавателя си. – Привет, Прога. Виж, както вече ти казах по-рано, не мога да ти дам тези кожи. Вече съм сключил договор с Дриксо... 
— Забрави кожите – сряза го Прога. – Покажи ми истинското съкровище. 
Кенто се намръщи към Марис: 
— Истинското какво? 
— Не се прави на глупак – предупреди Прога, а тембърът му слезе с още една октава надолу. – Знам ги тия като тебе. Ти не само бягаш от нещо, но и бягаш към нещо. А това е единствената звезда система по този вектор. И не видиш ли, ето те теб тук. Към какво друго би могъл да бягаш така трескаво освен към някакво тайно убежище и скрито съкровище? 
Кенто заглуши за миг предавателя. 
— Кардас, къде е той? 
— На около стотина километра от десния борд – ръцете на Кардас трепереха, докато въвеждаше пълно сканиране на далечния хътянски кораб. – И се приближава доста бързо. 
— Марис? 
— Каквото и да си направил, когато спря хипердвигателят, явно добре си се справил – каза тя със стиснати устни. – Сега е напълно изключен. Все още разполагаме с резервния, ама ако пробваме да се измъкнем и той отново ни проследи... 
— А той ще го направи – изръмжа Кенто. После си пое дълбоко дъх и наново включи предавателя. – Нещата не са такива, каквито изглеждат, Прога – започна успокоително. – Просто се мъчехме да се отскубнем от теб... 
— Стига! – изрева Хътянина. – Моментално ме заведи в тази база! Веднага! 
— Ама тук няма никаква база – настоя Кенто. – Това са Неопознатите райони. Защо ми е да си правя база на такова място? 
Една светлинка започна да примигва на сензорното табло пред Кардас. 
— Обстрел! – отсече той, докато очите му трескаво скачаха напред-назад по мониторите, търсейки източника на неочакваното нападение. 
— Къде? – сприхаво запита Кенто. 
Кардас вече бе успял да го засече. Изстрелът идваше някъде изпод кърмата на „Ловеца на сделки”. Беше дълго и мрачно торпедо, насочено право към техния кораб. 
— От там – каза той, като гледаше в монитора и сочеше с пръст право надолу. 
Едва в този миг съзнанието му успя да осмисли факта, че не това е векторът, по който би дошло торпедо откъм хътянския кораб. Преди още да успее да отвори уста, за да отбележи това прозрение, ракетата внезапно се разцепи, а от носа й се пръсна сноп от някаква странна материя. Снопът мигновено започна да се разгъва в пространството, освобождавайки се от остатъците на доскорошния си носител. Приличаше на бързо разцъфващо цвете, което енергично нарасна до просторна мъглява стена в диаметър повече от един километър. 
— Изключете всичко! – сприхаво заповяда Кенто и чевръсто се пресегна през пулта си към основния източник на захранване. – Бързо! 
— Какво е това? – запита Кардас. 
— Конърска мрежа или нещо такова – изскърца със зъби Кенто. 
— Да, бе! С такива размери?! – оцъкли се Кардас. 
— Просто действай! – изръмжа Кенто припряно. 
Една по една светлинките по различните уреди премигваха в червено и после угасваха, докато тримата се мъчеха да изпреварят приближаващата мрежа. 
Ала мрежата спечели състезанието. Кардас не бе успял да прекъсне и две трети от изключвателите си, когато вълнистите краища на мрежата видимо обвиха корпуса от всички страни. После се огънаха навътре, накъдриха се в посока на мостика и... 
— Затворете очи! – предупреди Марис. 
Кардас замижа с всички сили. Ала дори и през клепачите усети ослепителния блясък, който последва, след като мрежата изхвърли високоволтовия си заряд върху кораба, изпращайки мимолетно повърхностно усещане за бодеж по цялата му кожа. 
А когато след малко внимателно разтвори очи, всяка една светлинка, която допреди малко беше мигала някъде на мостика, бе угаснала. 
„Ловецът на сделки” бе мъртъв. 
Минута по-късно през илюминаторните прозорци на пилотската кабина видяха как корабът на хътяните на свой ред блесна в ярка светлина. 
— Изглежда, пипнаха и Прога – каза Кардас, като гласът му прокънтя неестествено силно във внезапно настъпилата се тишина. 
— Силно се съмнявам – избоботи Кенто. – Неговият кораб е достатъчно голям, за да си има електродренажни приспособления и други подобни защити срещу такива номера. 
— Десет към едно, че ще им отговори – промърмори Марис със стегнат глас. 
— Да, бе, ще отговори – натърти Кенто. – Той е толкова глупав и няма да се сети, че щом някой може да създаде такава огромна конърска мрежа, сигурно ще да е скрил и други номера в ръкава си! 
 В този миг от хътянския кораб изригна яростен залп със зелен бластерен огън. В отговор от три различни посоки към него потекоха няколко яркосини лъча. Корабите, които ги изстрелваха, бяха или твърде малки, или твърде тъмни, но от мостика на „Ловеца на сделки” определено не можеха да се видят. 
— Мислиш ли, че който и да е, ще се увлече толкова много по Прога, че да забрави за нас? – запита Марис обнадеждено. 
— Съмнявам се – каза Кардас и посочи през прозрачната стомана към един малък сив съд, който бе заел позиция в близост до тях, а носът му гледаше право към техния бакборд. Беше с размерите на совалка или изтребител с меки и дъгообразни форми. Кардас никога не бе виждал нещо подобно. – Явно са ни оставили часови. 
— Да му се не види – измърмори Кенто, като хвърли поглед към чуждия кораб и после насочи отново вниманието си към синьо-зелената престрелка. – Залагам петдесет, че Прога ще издържи поне четвърт час и ще успее да свали най-малко един от тримата нападатели. 
Никой обаче не прие облога му. Кардас съсредоточено наблюдаваше битката със стиснати зъби. Искаше му се да можеше отново да използва сензорите. Беше чел малко за тактиката на междузвездните битки в училище, но методологията на тези атаки не отговаряше на никоя позната стратегия. Преди да успее да разгадае каквото и да е от техните маневри, с един последен ярък син залп всичко внезапно приключи. 
— Шест минути – отбеляза Кенто с мрачен тон. – Каквито и да са, явно са добри. 
— И ти ли не можеш да ги разпознаеш? – запита Марис, впила поглед в техния притихнал пазач. 
— Непознат ми е дори дизайнът на кораба – изръмжа Кенто и като разкопча предпазните си ремъци, се изправи тежко. – Да видим сега какви са пораженията и дали ще можем поне да се приготвим за малко компания. Кардас, ти остани тук да пазиш имуществото. 
— Аз? – удиви се Кардас и усети как стомахът му се присвива. – Ама какво да правя, ако те... сещаш се... ако ни подадат сигнал? 
— Ами как смяташ? – изръмжа Кенто, докато се отдалечаваха с Марис. – Ще им отговориш.