Рафаел Сабатини Дневникът на капитан Блъд Превод от английски Александър Хрусанов Въведение Приключенията на капитан Блъд, видели бял свят преди няколко години, бяха почерпани от различни източници, съответно споменати в съчинението. Най-значителен от тези източници е корабният дневник на “Арабела”, воден от младия корабен капитан от Съмърсетшир Джереми Пит. Дневникът представлява хроника за действията на Блъд в Карибско море, както дневникът, оставен ни от Ескемелинг при подобни обстоятелства, за делата на другия прочут пират – сър Хенри Морган. Съставянето на първата книга изчерпа всички други налични допълнителни източници, но съвсем не можа да обхване напълно материалите, оставени от Пит. От неговия дневник бяха взети само епизодите, които имаха повече или по-малко пряка връзка с общото изложение на историята на Блъд, понеже тогава целта беше тя да се предаде и изясни. Подборът беше съпроводен с доста трудности. Пропуските се правеха без желание, но се налагаха от необходимостта да се изгради ясен и последователен разказ. Но след това се сметна, че някои от пропуснатите епизоди могат да се съберат в нова книга, която да хвърли допълнителна светлина върху действията и навиците на пиратското братство изобщо и в частност на капитан Блъд. Тези, които са чели първата книга “Капитан Блъд”, ще си спомнят, а за онези, които не са успели, тук можем да припомним накратко, че Питър Блъд беше син на ирландски лекар и баща му искаше той да поеме неговата благородна и хуманна професия. Подчинявайки се на бащината си воля, Питър Блъд още на двадесет години получи титлата бакалавър по медицина от Тринити колидж[1] в Дъблин. Той обаче не прояви особена склонност да практикува миролюбивата си професия, за която беше така добре квалифициран. Може би за неспокойствието му беше отговорна авантюристичната жилка на майка му, по произход от Съмърсетшир, в чиито вени течеше кръвта на Фробишеровци. Загубил баща си три месеца след като бе получил диплома, той реши да види света и предпочете да създаде кариера със сабята на авантюриста, вместо със скалпела на хирурга. След доста скитания из Европейския континент ние го намираме на служба при холандците, които по това време бяха във война с французите. Отново може би кръвта на Фробишеровци и произтичащото от нея предпочитание към морето го накараха да избере морското поприще. Той имa преимуществото да служи под командването на знаменития Де Ройтер и взе участие в битката в Средиземно море, където прочутият холандски адмирал загуби живота си. От дневника на Пит личи, че онова, което бе научил под негово командване, той приложи по-късно, когато стана най-страхотният пиратски водач в Карибско море. След мира в Нимеген[2], до началото на 1685 година, когато се появява отново в Англия, малко нещо се знае за съдбата му, освен факта, че бе прекарал две години в един испански затвор, където, трябва да предположим, бе научил отлично испански, а това по-късно му служеше често и много добре – и по-късно е бил на френска служба, което от своя страна обяснява познанията му по френски език. През януари 1685 година го намираме на тридесет и две години, най-сетне установен в Бриджуотър да практикува професията, която бе изучил. Ако не беше бунтът на Монмът[3], в чийто водовъртеж Блъд попадна съвсем невинно шест месеца по-късно, може би така щеше да завърши авантюристичната му кариера. И ако това, което го застигна напълно против желанието му, не беше в крайна сметка приемливо за него, ние би трябвало да го смятаме за една от жертвите на злостната ирония на съдбата, подпомагана и поощрявана, както винаги, от човешката глупост и несправедливост. В качеството си на хирург той бе повикан сутринта след битката край Седжмур[4] при един ранен благородник, сражавал се на страната на Монмът. Достойнството на професията не му позволи да преценява юридическите тънкости или положението, в което може да изпадне пред коравия и безжалостен закон. За него имаше значение само фактът, че едно човешко същество се нуждае от медицинските му познания, и той се зае да го спаси. Изненадан при изпълнение на хуманния си дълг от група драгуни, които търсеха бегълци от бойното поле, той беше арестуван заедно с пациента си. Неговият пациент бе осъден за предателство, защото бе вдигнал оръжие против краля, а Питър Блъд получи същата присъда по силата на оная разпоредба, според която всеки, дал помощ или облекчение на предател, е също предател. Блъд бе съден в Тонтън от съдията Джефрис по време на “кървавия процес” и бе осъден на смърт. По-късно присъдата бе заменена с изпращане в робство, но не от чувство за милосърдие, а защото се разбра, че с избиването на хилядите участници в бунта на Монмът щеше да се унищожи ценна човешка стока, която в колониите би могла да се превърне в пари. Плантациите търсеха роби за работа и богатите плантатори отвъд океана, които заплащаха добре за негрите, залавяни в Африка от роботърговци, щяха със същата готовност да закупят бели хора. И така, нещастните бунтовници, осъдени на смърт, бяха дарявани по групи на някой придворен благородник или придворна дама, които да извлекат печалба от тях. Питър Блъд попадна в една от тези групи заедно с Джереми Пит и някои други, които по-късно щяха да се свържат още по-тясно с него, отколкото сега ги свързваше общото им нещастие. Тази група беше изпратена на Барбейдос и продадена там. Тогава най-после съдбата отпусна малко жестоката си хватка върху Питър Блъд. Когато се разбра, че е медик, собственикът му схвана как може да спечели повече от този роб, отколкото, ако го изпрати в захарните плантации. Беше му разрешено да практикува като лекар и понеже това изискваше известна свобода на действие, такава свобода му бе дадена. Той се възползва от нея, за да устрои бягство в заговор с няколко други роби. Заговорът беше почти осуетен, но пристигането на един испански боен кораб в Бриджтаун и последвалите събития внезапно дадоха възможност на умния и решителен Питър Блъд да намери по-добър начин за осъществяване на бягството. Испанците положиха Бриджтаун на бомбардировка, нахлуха в града, завзеха го и поискаха откуп. За тази цел, а и понеже нямаше от какво да се страхуват, те оставиха прекрасния си кораб “Синко лягас”[5] от Кадис на котва в залива, а на борда му останаха да го пазят само десетина души. Но и те не проявяваха особена бдителност. Убедени като съотечествениците си на брега, че няма от какво да се опасяват от страна на победените английски колонисти, тази нощ и те на свой ред се отдадоха на весело пиршество. Това бе удобен случай за Блъд. С десетина роби от плантацията, за които никой не държеше сметка в тоя момент, той тихо се качи на борда на “Синко лягас”, надви стражата и го завзе. На сутринта, когато преситените испанци се завръщаха от Барбейдос с лодки, претъпкани от плячка, Питър Блъд насочи към тях собствените им оръдия, разби лодките им и отплава с екипажа от разбунтували се каторжници, за да насочи възвърнатата им свобода по предначертания от съдбата път. Глава І Халосният изстрел Капитан Истърлинг, чийто продължителен двубой с Питър Блъд намира голямо място в дневника, оставен от Джереми Пит, трябва да се смята за инструмент, избран от провидението да определи съдбата на бунтовниците, избягали от Барбейдос в завзетия “Синко лягас”. Животът на хората зависи от най-незначителни случайности. Цяла съдба може да се промени само от посоката на вятъра в даден момент. Така съдбата на Питър Блъд, докато все още беше неустановена, решително се повлия от октомврийския тайфун, който подгони малкия кораб с десет оръдия на капитан Истърлинг към залива Кайона, където “Синко лягас” лениво се поклащаше на котва вече цял месец. Блъд и другарите му бяха отишли в пиратската крепост Тортуга, защото бяха сигурни, че ще намерят убежище там, докато решат какво да правят в бъдеще. Бяха избрали това място, защото беше единственият пристан в Карибско море, където можеха да разчитат, че никой няма да ги безпокои и да им задава въпроси. Нито една английска колония нямаше да ги приеме заради миналото им. Испанците щяха да са против тях, не само защото бяха англичани, а и защото бяха завзели испански кораб. Не можеха да се доверят на никоя обикновена френска колония поради неотдавнашното споразумение между правителствата на Франция и Англия за залавяне и предаване на лица, избягали от каторгите. Оставаха холандците, които бяха неутрални. Но Блъд смяташе неутралитета за най-неустойчивото от всички становища, тъй като дава свобода на действие във всяко направление. Затова избегна холандците и се отправи към Тортуга, която принадлежеше на Френската западноиндийска компания и само на думи беше френско владение. Всъщност колонията нямаше националност, освен ако “Бреговото братство”, както се наричаше общността от пирати, се приеме за нация. Може поне да се каже, че в Тортуга нямаше закони, които да са в противоречие с правилата, ръководещи великото братство. За френското правителство беше изгодно да дава покровителството на своето знаме на тези непризнаващи законите мъже, за да могат те от своя страна да служат на френските интереси и да възпират алчността и дързостта на испанците в Западна Индия. И така, избягалите роби живееха спокойно в Тортуга на борда на “Синко лягас”, докато Истърлинг дойде да наруши това спокойствие, като ги принуди да предприемат нещо и да вземат решение за бъдещето си, което без негова намеса сигурно щяха да отлагат още доста време. Истърлинг – най-противният негодник, плавал някога из Карибско море – носеше под палубата си няколко тона какао, от които беше облекчил един холандски търговски кораб, отправил се от Антилските острови за родината си. Той съзнаваше, че този подвиг не го увенчава със слава, защото за него славата се измерваше с печалбата; а малката печалба в този случай едва ли щеше да засили и без това слабата му популярност сред членовете на “Бреговото братство”. Ако подозираше, че холандският кораб няма по-богат товар, той щеше да го остави спокойно да продължи пътя си. Но след като го спря и завзе с абордаж, той сметна, че е задължен към себе си и към своя екипаж от негодници да прибере товара му. Че холандецът не носеше нищо по-скъпо от какао, беше непредвидена случайност, за която Истърлинг обвини злата участ, която го преследваше напоследък – зла участ, поради която все по-трудно намираше хора, които да плават с неговия кораб. Премисляйки всички тези неща и с мечти за големи начинания, той вкара корабчето си “Бонавантюр” в скалистото пристанище на Тортуга – пристанище, което самата природа бе определила за крепост. Отвесни, възвисяващи се като планини скали го пазеха от двете страни и го оформяха в миниатюрен залив. В него можеше да се проникне само през два тесни канала, които изискваха изкусно маневриране. Те се пазеха от Маунтин форт, солидно укрепление, с което хората бяха довършили делото на природата. Защитени в това пристанище, френските и английските пирати, които го бяха превърнали в свое леговище, можеха да се подиграват с мощта на испанския крал, когото смятаха за естествен враг, защото именно неговите преследвания, докато миролюбиво се бяха занимавали с лов на кози, ги бяха подтикнали към зловещата пиратска професия. Когато влезе в пристанището, Истърлинг пропъди мислите си, за да се вгледа в странната действителност. Тя му се представи под формата на голям кораб с червен корпус, който гордо се поклащаше на котва сред по-малките плавателни съдове като лебед сред стадо гъски. Когато наближи достатъчно, за да прочете името, изписано смело със златни букви на задната част, и под него родното му пристанище Кадис, той разтърка очи, за да може да ги прочете отново. След това се помъчи да си обясни присъствието на този прекрасен испански кораб в пиратското гнездо Тортуга. Беше красив кораб – от позлатения си нос, над който в сутрешното слънце бляскаха месинговите оръдия, до издигнатата надстройка върху задната част. Красив и мощен, както това показваха четиридесетте оръдия, които опитните очи на Истърлинг изчислиха, че носи зад затворените си отверстия. “Бонавантюр” хвърли котва на един кабелт[6] от големия кораб, на дълбочина десет фатома[7], под сянката на Маунтин форт в западната страна на пристанището, а Истърлинг слезе на брега, за да търси обяснение за тази загадка. На пазарния площад, зад вълнолома, той се смеси с разнородната тълпа, която превръщаше кейовете на Кайона в истински Вавилон. Тук имаше суетящи се търговци от много народности, главно англичани, французи и холандци; най-различни плантатори и моряци; буканери, които все още се занимаваха с лов на кози, и буканери, които бяха направо пирати; дървари, лентяи, индианци, метиси, които продават плодове, негри роби и всички други типове на човешкото семейство, които ежедневно се разхождаха безцелно или търгуваха по тия места. Накрая намери двама добре осведомени негодници, които му разказаха с готовност защо този горд кораб от Кадис сега стои така кротко на котва в залива Кайона с екипаж от избягали от плантациите роби. За човек като Истърлинг това бе забавен и дори интригуващ разказ. Той пожела да научи повечко за хората, които бяха предприели подобно рисковано начинание. Научи, че те не са повече от двадесетина и че до един са политически престъпници – бунтовници, които в Англия са били на страната на Монмът, спасени от бесилката поради нуждата от роби в плантациите на Западна Индия. Научи всичко, което се знаеше за водача им Питър Блъд, че по професия е лекар и т.н. Говореше се, че предвид на това и с оглед да се заеме отново с професията си, Блъд искал да вземе кораб за Европа при първия удобен случай и че повечето от неговите хора щели да го придружат. Но неколцина от по-буйните мъже, за които морето е било професия, щели да останат и да се присъединят към “Бреговото братство”. Всичко това Истърлинг научи на пазарния площад зад пристана, откъдето проницателните му, смели очи продължаваха да оглеждат големия червен кораб. С такъв кораб под краката нямаше да има граница за подвизите, които ще може да извърши. Започна да мечтае. Славата на Хенри Морган, с когото бе плавал навремето и под чието командване бе изучил занаята на пиратите, щеше да избледнее пред собствените му дела. Тези бедни избягали каторжници сигурно бяха готови да продадат кораба, който вече им беше послужил, и надали щяха да го оценят прекалено високо. Какаото на борда на “Бонавантюр” вероятно би било предостатъчно, за да плати за него. Капитан Истърлинг се усмихна и погали къдравата си черна брада. Бе необходим неговият остър ум, за да схване веднага тази възможност, за която всички други бяха останали слепи през целия месец, докато корабът е стоял на котва. Трябваше само да оползотвори тези свои способности. Той тръгна през грубо застроения малък град по белия от коралова прах път – толкова бяла под пламтящото слънце, че очите заболяваха от блясъка й и неволно търсеха тъмните места на сенките от безжизнените, редки палми, които се издигаха край него. Вървеше така целеустремено, че не обърна внимание на поздравите, отправени към него откъм вратата на кръчмата “Кралят на Франция”, нито се отби да изпие някоя и друга чаша с развеселените пирати, които изпълваха заведението с шумно веселие. От тази заран капитанът имаше да върши работа с господин Д’Ожерон – изтънчения губернатор на Тортуга, който представляваше Френската западноиндийска компания така, сякаш представлява самата Франция, и ръководеше с вид на държавен министър доста съмнителни сделки, несъмнено твърде доходни за компанията му. В красивата бяла къща със зелени капаци, разположена сред бахарови дървета и други ароматични храсти, капитан Истърлинг беше приет с достойнство и благосклонност от дребния, елегантен французин, донесъл сред този див кът слаб дъх от изяществото на Версай. Когато влезе от белия блясък навън в голямата, хладна стая, където светлината се процеждаше само през пролуките на капаците, капитан Истърлинг попадна почти в пълна тъмнина, докато очите му се пригодят. Губернаторът му предложи стол и се приготви да го изслуша. По въпроса за какаото нямаше никакви трудности. Господин Д’Ожерон не се интересуваше за произхода му. Че не си правеше никакви илюзии в това отношение, пролича от цената на квинтал[8], за която съобщи, че е готов да го купи. Тази цена беше почти наполовина от действителната стойност на стоката. Господин Д’Ожерон беше старателен служител на Френската западноиндийска компания. [8]Квинтал – мярка за тежест = 50,8 кг. – бел. ред. Истърлинг напразно направи опит да се пазари, изпъшка няколко пъти, прие цената и премина към главния въпрос. Искаше да купи испанския кораб в залива. Би ли извършил покупката господин Д’Ожерон за негова сметка от избягалите каторжници, които, както бе разбрал, го притежаваха. Господин Д’Ожерон забави отговора си. – Възможно е – каза той накрая – те да не искат да го продадат – Да не го продадат? За Бога, за какво им е дотрябвал корабът на тези дрипльовци? – Споменавам го само като възможност – отвърна господин Д’Ожерон. – Елате отново тази вечер и ще имате отговор. Когато Истърлинг се завърна, както му бяха казали, господин Д’Ожерон не беше сам. Губернаторът се изправи да приеме посетителя си и заедно с него се изправи един висок, строен мъж на около тридесет и няколко години, от чието гладко избръснато, мургаво като на циганин лице гледаха изненадващо сини, проницателни и спокойни очи. Ако дрехите и държанието на господин Д’Ожерон напомняха за Версай, неговият събеседник също така подчертано напомняше за Аламеда. Беше облечен богато в черно по испанската мода, с изобилни сребърни ширити и бухнала тънка дантела на яката и маншетите. Носеше тежка черна перука, чиито къдри падаха до раменете му. Господин Д’Ожерон го представи: – Ето, капитане, мистър Питър Блъд, готов лично да ви говори. Истърлинг се смути леко, защото видът на този мъж се различаваше напълно от представите му. И ето че този странен избягал каторжник му се поклони с изискаността на придворен, а пиратът се сети, че красивите испански дрехи сигурно са взети от гардероба на “Синко лягас”. Той си спомни и нещо друго. – А, да. Разбира се. Лекарят – каза той и се засмя без причина. Мистър Блъд заговори. Имаше приятен глас, чийто металически тембър се смекчаваше от провлечен ирландски акцент. Но това, което каза, възбуди нетърпението на капитан Истърлинг. Той нямал намерение да продава “Синко лягас”. Пред елегантния мистър Блъд застана нападателно пиратът, огромен, космат мъж с опасна външност, облечен в груба риза и кожени панталони, с ниско подстригана глава, загърната в кърпа на червени и жълти ивици. Той запита дръзко Блъд за причините, които го карат да задържи този безполезен за него и другите каторжници кораб. Блъд му отговори учтиво, а това засили презрението на Истърлинг към него. Капитан Истърлинг разбра, че греши в предположенията си. Било възможно бегълците от Барбейдос да използват кораба, за да се завърнат в Европа и да достигнат Франция или Холандия. – Може би не сме точно такива, за каквито ни смятате, капитане. Един от моите хора е морски капитан, а трима други са служили на различни постове в кралския флот. – Пфу! – избухна презрително Истърлинг. – Самата мисъл е лудост. А опасностите на морето, човече? А рискът да ви заловят? Как ще се справите с тях с вашия малоброен екипаж? Мислили ли сте по този въпрос? Капитан Блъд запази доброто си настроение. – Това, което ни липсва в хора, компенсираме с тежестта на метала. Може би не зная как да управлявам кораба през океана, но ако се наложи, зная много добре как да го водя в бой. Научил съм това под командването на Де Ройтер. Прочутото име разколеба презрението на Истърлинг. – Под командването на Де Ройтер? – Преди няколко години служих като офицер под негово командване. Истърлинг беше явно объркан. – Мислех, че сте лекар. – Лекар съм също – отвърна просто ирландецът. Пиратът изрази разочарование и удивление чрез реч, обилно изпъстрена с псувни. И тогава господин Д’Ожерон сложи край на разговора. – И така, виждате, капитан Истърлинг, че няма защо да се говори повече по въпроса. Понеже явно нямаше какво повече да се говори, капитан Истърлинг се сбогува мрачно. Но докато се връщаше недоволен към пристана, мислеше, че ако няма какво повече да се говори, има още доста, което може да се направи. Вече бе сметнал величествения “Синко лягас” за своя собственост и нямаше никакво намерение да се отказва от него. Господин Д’Ожерон, изглежда, също сметна, че може да прибави поне още нещо и го направи след излизането на Истърлинг. – Този човек – каза той – е зъл и опасен. Добре ще е да го имате предвид, господин Блъд. Блъд се отнесе с лекота към въпроса. – Предупреждението едва ли е необходимо. Личността на тоя мъж щеше да ми подскаже, че е мошеник, дори и да не знаех, че е пират. По деликатното лице на губернатора на Тортуга премина сянка, която намекваше за раздразнение. – Ех, не всеки пират е мошеник и професията на пирата не заслужава вашето презрение, господин Блъд. Сред тях има хора, които вършат добра услуга на вашата и на моята страна, като обуздават алчността на Испания – алчност, която е отговорна за съществуванието им. Ако не бяха пиратите в тези води, където нито Франция, нито Англия могат да поддържат флоти, испанското господство щеше да бъде толкова абсолютно, колкото е и безчовечно. Спомнете си, че вашата страна удостои Хенри Морган с благородническа титла и поста заместник-губернатор на Ямайка. А той беше още по-страшен пират, ако това е възможно въобще, от сър Френсис Дрейк, Хоукинс, Фробишер и още неколцина, споменът за които също е на почит във вашата страна. След това господин Д’Ожерон, който извличаше значителни доходи от налагания под формата на пристанищни такси процент върху всяка плячка, донесена в Тортуга, посъветва тържествено мистър Блъд да последва примера на тези герои. В неговото положение на човек извън законите, притежаващ прекрасен кораб и ядката на способен екипаж и освен това доказал съобразителността си, господин Д’Ожерон не се съмняваше, че мистър Блъд може да пожъне големи успехи като пират. Мистър Блъд също не се съмняваше в това. Той никога не се съмняваше в себе си. И все пак тази идея не го привличаше. И вероятно ако не бяха последвалите събития, той никога нямаше да я възприеме, колкото и старателно да го убеждаваха повечето от приятелите му. Сред тях най-настойчиви бяха може би Хагторп, Пит и Волверстон, който бе загубил едното си око при Седжмур. Те му казваха, че за него било много лесно да иска да се върне в Европа. Имал си бил мирна професия, с която могъл да си изкарва прехраната в Холандия или Франция. Но те били моряци и нямали друг занаят. Дайк, който бе морски старшина, преди да се впусне в политика и бунт, поддържаше същото гледище, а Огл, артилеристът, питаше небесата, ада и мистър Блъд да му кажат какви оръдия би поверило британското адмиралтейство в ръцете на човек, който се е бил на страната на Монмът. Нещата бяха стигнали до такъв стадий, в който Питър Блъд не виждаше друга възможност, освен да се раздели с хората, към които се бе привързал сред общото нещастие. Именно в този критичен миг съдбата се възползва от инструмента, създаден в лицето на капитан Истърлинг. Една сутрин, три дни след срещата с мистър Блъд в къщата на губернатора, капитанът се приближи до “Синко лягас” в една малка лодка от своя кораб. Когато прехвърли огромното си тяло на борда, смелите му, тъмни очи огледаха всичко. “Синко лягас” беше не само добре построен, но се и поддържаше безупречно. Палубата му беше излъскана, въжетата – прибрани, и всяко нещо бе на мястото си. Мускетите бяха подредени на поставките си край главната мачта, а месинговите части на бъчонките светеха като злато в ярката слънчева светлина. Значи все пак не бяха толкова непохватни тия избягали роби, които съставяха екипажа на мистър Блъд. А самият мистър Блъд, облечен в черно и сребро и черна шапка с щраусово перо, приличаше на испански благородник, докато се кланяше ниско, краищата на перуката му се срещнаха пред лицето като увиснали уши на ловджийско куче. До него стоеше Натаниел Хагторп, приятен джентълмен на една възраст с мистър Блъд, и по непоколебимия му поглед и ясните черти на лицето личеше, че е човек от добър род. Там бяха и Джереми Пит, младият морски капитан от Съмърсетшир със светложълта коса, и ниският, набит Николас Дайк, бившият морски старшина, служил под командването на крал Джеймс, докато бе още Йоркски херцог. Никак не приличаха на нехранимайковци, каквито капитан Истърлинг така прибързано си ги бе представил. Дори плещестият Волверстон с грубия глас по този случай беше навлякъл мускулестото си тяло в испански одежди. След като ги представи, мистър Блъд покани капитана на “Бонавантюр” в голямата кабина на кърмата, а тя по богатство на мебелировката и по размери надминаваше всички други кабини, в които капитан Истърлинг бе влизал дотогава. Прислужникът – негърче в бяла дреха, – нает от Тортуга – донесе освен обичайните ром, захар и пресни лимони, бутилка златисто вино от Канарските острови, част от запасите на кораба, което мистър Блъд настойчиво препоръча на неканения си гост. Като си спомни предупреждението на господин Д’Ожерон, че капитан Истърлинг е опасен, мистър Блъд сметна за разумно да се отнесе учтиво към него и да го предразположи, та поне да разкрие в какво отношение би могъл да бъде опасен в момента. Седнаха на елегантно облицованите седалки край масата от черен дъб и капитан Истърлинг похвали щедро виното, за да оправдае изобилните количества, които консумираше. След това той заговори по работа и попита мистър Блъд, дали не е размислил и променил решението си да не продава кораба. – Ако е така – прибави той, поглеждайки четиримата приятели на Блъд, – като се вземе предвид на колко души трябва да се делят парите от продажбата, ще се уверите, че съм щедър. Ако с това смяташе да направи впечатление на тези четирима души, безстрастните им изражения го разочароваха. Мистър Блъд поклати глава. – Губите си времето, капитане. Каквото и да решим, ще запазим “Синко лягас”. – Каквото и да решите? – гъстите, черни вежди се повдигнаха към ниското чело. – Значи, все още не сте решили да отпътувате за Европа? Е, в такъв случай веднага ще ви изложа другото си предложение, щом не искате да продавате. То се състои в това да се присъедините с този кораб към “Бонавантюр” за едно начинание – една добра авантюра – и той се изсмя шумно на собствената си шега и белите му зъби блеснаха зад голямата черна брада. – Правите ни чест. Но не желаем да се занимаваме с пиратство. Истърлинг никак не изглеждаше обиден. Той махна с огромната си като бут шунка ръка, сякаш за да отхвърли подобно предложение. – Не ви предлагам пиратство. – А какво тогава? – Мога ли да ви се доверя? – попита Истърлинг и погледът му обхвана четиримата мъже. – Не сте длъжен. И по всяка вероятност само ще си загубите времето. Това не беше обещаващо, но Истърлинг продължи да говори. Нека знаят, че той е плавал с Морган. Бил е с Морган по времето на големия поход през Панамския провлак. Известно е, че когато започнали да разделят плячката след разграбването на испанския град, тя се оказала много по-малка от очакванията на пиратите. Разнесли се слухове, че Морган е излъгал хората си – че преди подялбата бил отделил значителна част от заграбеното съкровище. Истърлинг можеше да им каже, че тези слухове били съвсем основателни. Имало перли и бижута от Сан Фелипе на огромна стойност, които Морган тайно присвоил. Но когато слуховете се засилили и достигнали до ушите му, той се уплашил от евентуално претърсване, което би доказало обвинението. И така една нощ по средата на пътуването през провлака той заровил присвоеното от него съкровище. – Само един човек знаеше това – каза капитан Истърлинг на внимателните си слушатели, защото подобна история по всяко време би привлякла внимание. – Човекът, който му помогна, понеже не можеше да се справи сам. Аз съм този човек. Той изчака за миг този важен факт да окаже своето въздействие и продължи. Предлагаше бегълците на “Синко лягас” да се присъединят към него в експедицията му до Дариен за намиране на съкровището, като участват в делбата наравно с неговите хора съгласно обичайните правила, възприети от “Бреговото братство”. – Ако ви кажа, че стойността на това, което зарови Морган, възлиза на петстотин хиляди реала[9], ще бъда скромен. Тази сума накара слушателите му да зяпнат. Дори Блъд втренчи поглед, но с малко по-различно изражение от другите. – Е, това е наистина много странно – каза той замислено. – Кое е странно, мистър Блъд? Отговорът на мистър Блъд бе отправен като въпрос. – Колко души сте на борда на “Бонавантюр”? – Към двеста души. – И двайсетината души с мен са от такова значение, че според вас си струва трудът да ни направите предложение? Истърлинг се засмя искрено с дълбок, гърлен смях. – Виждам, че въобще не ме разбирате – гласът му наподобяваше ирландската интонация на мистър Блъд. – Не ми липсват хора, а здрав кораб, на който да се пази съкровището, когато го намерим. С такова корито ще бъдем в безопасност като в крепост и само ще покажа лакът на всеки испански галеон, който би се опитал да ми попречи. – Дявол да го вземе, сега разбирам – каза Волверстон. Пит, Дайк и Хагторп кимнаха заедно с него. Но блестящите сини очи на Питър Блъд продължаваха да се вглеждат невъзмутимо в едрия пират. – Както каза Волверстон, това е разбираемо. Но тогава една десета от плячката, колкото ще се падне по глава на “Синко лягас”, е съвсем недостатъчна. Истърлинг наду бузи и махна добродушно с голямата си ръка. – Каква част ще предложите? – Това трябва да се обсъди. Но няма да бъде по-малко от една пета. Лицето на пирата остана невъзмутимо. Той сведе живописно вързаната си глава. – Доведете тези приятели да обядват утре на борда на “Бонавантюр” и ще съставим договора. За миг Блъд сякаш се поколеба. След това прие поканата с изискани изрази. Но когато пиратът си отиде, той спря задоволството на приятелите си. – Предупредиха ме, че капитан Истърлинг е опасен човек. Това е ласкателно за него. Защото, за да бъде опасен, човек трябва да бъде умен, а капитан Истърлинг не е умен. – Каква муха е бръмнала под перуката ти, Питър? – зачуди се Волверстон. – Мисля за причината, с която оправда желанието си да се присъединим към него. Беше най-добрата, която можа да измисли, когато му зададох въпроса направо. – Не може и да има по-разумна причина – каза Хагторп натъртено. Струваше му се, че Блъд създава излишни трудности. – Разумна! – изсмя се Блъд. – По-скоро благовидна. Благовиден предлог, ако се вгледате добре. Наистина блести. Но не е злато. Кораб, здрав като крепост, в който да се приберат половин милион реала, и този кораб крепост е в наши ръце! Доста доверчив момък е тоя Истърлинг за такъв негодник. Другите се замислиха и погледите им се замъглиха. Пит обаче все още не беше убеден. – Нуждата го принуждава да се довери на нашата чест. Блъд го изгледа с присмех. – Досега не съм видял човек с очи като на Истърлинг да се доверява на друго освен на притежанието. Ако наистина иска да скрие съкровището на борда на тоя кораб, а това съм готов да повярвам, то е, защото има намерение дотогава да притежава и самия кораб. Чест! Пфуй! Може ли такъв човек да повярва, че честта ще ни попречи да му избягаме някоя нощ, след като съкровището е на борда, или дори да обърнем оръдията си към неговата гемия и да я потопим? Глупав ставаш, Джереми, с приказките си за чест. Но нещата все още не бяха ясни за Хагторп. – Тогава според теб защо ни кани да се присъединим към него? – Причината, която сам изтъкна. Иска нашия кораб било за да превози съкровището, ако то наистина съществува, било по други причини. Не пожела ли най-напред да купи “Синко лягас”? Е, да, той, естествено, иска кораба, но можеш да бъдеш сигурен, че не ни иска нас и няма да ни задържи дълго. Въпреки това може би, както каза Блъд, поради блясъка на предложението за дял от съкровището на Морган неговите приятели не искаха да се откажат от идеята. За да постигнат примамливи цели, хората винаги са готови да поемат рискове, готови са да вярват това, в което се надяват. Така беше и сега с Хагторп, Пит и Дайк. Бяха на мнение, че Блъд стига до прибързани заключения поради предупреждението на господин Д’Ожерон, който може би имаше свои собствени цели. Нека поне отидат утре да обядват при Истърлинг и да чуят какъв договор ще им предложи. – Сигурни ли сте, че няма да ни отрови? – каза замислено Блъд. Но по този начин той прояви прекалено предубеждение. Те му се присмяха. Как могат да ги отровят с храна и напитки, които сам Истърлинг ще сподели с тях? И какво ще постигне с това? Как това ще му помогне да завладее “Синко лягас”? – Като нахлуе на борда му с петдесетина от негодниците си и завари хората неподготвени в момент, когато няма кой да ги ръководи. – Какво? – извика Хагторп. – Тук, в Тортуга? В рая на пиратите? Хайде, хайде, Питър! И сред крадците съществува някакво чувство за чест. – Вярвай, щом искаш. Аз предпочитам да не вярвам в подобно нещо. Надявам се, че никой няма да ме нарече страхливец, но предпочитам да ме нарекат такъв, отколкото да действам прибързано. Мнението на другите обаче бе против него и то надделя. Целият екипаж на бунтовниците прояви толкова голямо желание да се включи в това начинание, когато им бе разяснено, колкото и тримата водачи. И така, на другия ден в дванадесет часа, въпреки становището си, капитан Блъд отиде с Хагторп, Пит и Дайк да обядва на борда на “Бонавантюр”. Волверстон остана да командва “Синко лягас”. Истърлинг заедно с целия си екипаж негодници ги посрещна шумно. Към сто и петдесет души изпълваха средната палуба, бака и дори кърмата на кораба и всички бяха въоръжени. Не стана нужда мистър Блъд да изтъква на приятелите си колко странно е, че всички тези мъже са повикани за случая от кръчмите по брега, които обикновено посещаваха. Присъствието им и подигравателните изражения по разбойническите им лица накараха тримата помощници на Блъд да се запитат най-после, дали неговите опасения не са били основателни и заедно с него да подозират, че са попаднали в клопка. Беше твърде късно да се оттеглят. До входа на коридора при кърмовата надстройка, който водеше към кабината, стоеше капитан Истърлинг и чакаше да ги отведе. Блъд се спря там за миг и погледна нагоре към чистото небе над мачтите, около които кръжаха чайки. Погледна встрани и нагоре към сивата крепост върху скалистото възвишение, цялата заляна в ярка слънчева светлина. Погледна към пристана, безлюден в обедната горещина, и през кристалните, блестящи води към големия, червен “Синко лягас”, който се полюшваше величествен и мощен. На обезпокоените му помощници им се стори, че мисли откъде би могла да дойде помощ, ако е необходима. После в отговор на подканящия жест на Истърлинг той премина в полумрака на коридора, а другите го последваха. Още от пръв поглед навред по кораба личеше, че е неподреден и непочистен, а и кабината по нищо не можеше да се сравнява с кабината на величествения “Синко лягас”. Беше толкова ниска, че едва имаше място в нея за високи мъже като Блъд и Хагторп. Беше зле мебелирана и в нея нямаше почти нищо друго освен няколко покрити с възглавници сандъка около зацапана и надълбана чамова маса. Въпреки отворените към кърмата прозорци, въздухът в кабината беше душен, изпълнен от някаква парлива смесица неприятни миризми, в която преобладаваше дъх на трюмна вода и въжета. Обядът се оказа на висотата на обстановката. Прясното свинско и свежите зеленчуци бяха развалени при приготвянето и когато започна да се храни, мистър Блъд трябваше с усилие да задържи храната във взискателния си стомах. Хората на Истърлинг подхождаха на обстановката. Пет-шест от тях стояха на почетна стража край него. Той съобщи, че били избрани от екипажа, за да постигнат съгласие по споразумението от негово име. Към тях се беше присъединил един млад французин на име Жоанвил, секретар на господин Д’Ожерон, който бе дошъл като представител на губернатора, за да придаде известна законност на събитието. Присъствието на този доста глупав джентълмен с бледи очи успокои донякъде мистър Блъд, но в същото време го заинтригува още повече. Всички тези хора изпълваха тясната кабина, а негодниците на Истърлинг бяха така разположени от двете страни на масата, че членовете от екипажа на “Синко лягас” седяха разделени. Блъд и капитанът на “Бонавантюр” седяха един срещу друг. Не говориха по работа, докато свърши обядът, и негърът, който прислужваше, се оттегли. Междувременно моряците от “Бонавантюр” поддържаха весел разговор със солени шеги, които между тях минаваха за остроумия. Най-после масата беше разчистена от всичко, освен от бутилките, донесоха пера и мастило заедно с по лист хартия за Истърлинг и Блъд. Тогава капитанът на “Бонавантюр” заговори за условията, а Блъд за първи път чу да го наричат капитан. С първите си думи Истърлинг го уведоми накратко, че екипажът на “Бонавантюр” смята искането му за една пета част за прекалено. За миг у Питър Блъд се появи надежда. – Да говорим ли открито, капитане? Значи ли това, че хората ви не са съгласни с тези условия? – Че какво друго може да означава? – В такъв случай, капитане, не ни остава нищо, освен да се сбогуваме и да ви останем задължени за богатото угощение и за по-доброто ни опознаване. Изисканата учтивост на тези крайно неверни твърдения, изглежда, не достигна до мудния Истърлинг. Нахалните му, лукави очи гледаха с празен поглед от голямото, червено лице. Преди да отговори, той изтри потта от челото си. – Искате да се сбогувате? – в гърления му глас се промъкна подигравателна нотка. – На свой ред ще ви подканя да говорите по-просто. Обичам простите хора и простите думи. Да не искате да се откажете от предложението? Двама-трима от хората му изръмжаха заплашително като ехо на въпроса. Капитан Блъд – да му дадем титлата, с която Истърлинг го нарече – си даде вид, че е уплашен. Поколеба се, огледа хората си, сякаш търсеше помощ, а те му отвърнаха с неспокойни погледи. – Ако намирате – поде най-после той – условията ни за неприемливи, трябва да предположа, че не желаете да продължаваме, и остава само да се оттеглим. Говореше с неувереност, която смая другарите му, защото знаеха, че той проявява храброст при всякакви обстоятелства. Това накара Истърлинг да се усмихне презрително, понеже намери точно каквото бе очаквал от някакъв си лекар, превърнат от обстоятелствата в авантюрист. – Наистина, докторе – каза той, – най-добре ще е да се върнете при вашите вендузи и кръвопускания и да оставите корабите на хора, които могат да се справят с тях. В сините очи на Блъд се появи светкавичен, ярък и кратък блясък. Но мургавото му лице не загуби нито за миг израза си на неувереност. Междувременно Истърлинг се беше обърнал към представителя на губернатора, който седеше от дясната му страна. – Какво мислите за това, господин Жоанвил? Русият, отпуснат млад французин се усмихна любезно на неувереността на Блъд. – Би било разумно и подходящо, сър, да чуем какви условия предлага капитан Истърлинг сега? – Аз ще ги чуя, но... – Оставете “но”-то за после, докторе – прекъсна го Истърлинг. – Условията, които предлагаме, са същите, които ви казах. Вашите хора ще делят наравно с моите. – Но това означава не повече от една десета за “Синко лягас” – и сега Блъд се обърна на свой ред към господин Жоанвил. – Смятате ли, сър, че това е справедливо? Аз вече обясних на капитан Истърлинг, че което ни липсват хора, компенсираме с оръдия, а нашите оръдия се ръководят от артилерист, за когото мога да се закълна, че няма равен на себе си в Карибско море. Един момък, на име Огл, Нед Огл. Нед Огл е забележителен артилерист. Самият тартор на артилеристите, както сам бихте се убедили, ако го бяхте видели как обръщаше във водата ония испански лодки в пристанището на Бриджтаун. Той щеше да продължи да говори за Нед Огл, ако Истърлинг не го беше прекъснал. – Дявол да го вземе, човече! Какво е един артилерист в повече или по-малко? – Ех, ако става въпрос за обикновен артилерист, може би. Но той не е обикновен артилерист. Има око. Артилеристите като Огл са като поетите, те се раждат такива. Огл съвсем леко ще улучи под ватерлинията, също както вие си чистите зъбите с клечка. Истърлинг удари по масата. – Какво общо има това с работата? – Би могло и да има. А междувременно това ви показва какъв ценен съюзник ще придобиете – и той отново се разприказва за своя артилерист. – Нед Огл е бил обучен в кралския флот и за тоя флот е бил нещастен денят, когато Огл се е заел с политика и последвал в Седжмур водача на протестантите. – Оставете това – изръмжа един от офицерите на “Бонавантюр”, негодник на име Чард. – Престанете, казвам, защото ще загубим целия ден в приказки. Истърлинг потвърди това с груба псувня. Капитан Блъд забеляза, че нямат намерение да пестят нападките си, и от това предположенията му за техните цели взеха нова насока. Жоанвил се намеси: – Не можете ли да постигнете компромис с капитан Блъд? Все пак и той има известно право. Ако поиска, може да качи стотина души на борда си и тогава, естествено, ще вземе по-голям дял. – В такъв случай може би ще го заслужава – беше резкият отговор. – Заслужавам по-голям дял и при това положение – настоя Блъд. – Хайде де! – рекоха и щракнаха пръсти под носа му. Блъд започна да подозира, че Истърлинг иска да го предизвика към необмислена постъпка, в отговор на която вероятно той и неговите хора ще бъдат изклани на местата им, а след това господин Жоанвил ще бъде принуден да свидетелства пред губернатора, че гостите са предизвикали сбиването. Блъд разбра най-после вероятната причина за присъствието на французина. Но в момента Жоанвил протестира: – Хайде, хайде, капитан Истърлинг! Така никога няма да постигнете споразумение. Корабът на капитан Блъд ще бъде от полза за вас, а винаги трябва да плащаме за това, което е изгодно за нас. Не можете ли да му предложите една осма или дори една седма част? Истърлинг накара да млъкне несъгласното изръмжаване на Чард и тонът му стана почти любезен. – Какво ще каже капитан Блъд на това? Капитан Блъд се замисли доста дълго. После повдигна рамене. – Ще кажа това, което знаете, че трябва да кажа – не мога нищо да реша, докато не чуя мнението на моите хора. Ще подновим преговорите, когато това стане – някой друг ден. – По дяволите! – изрева Истърлинг. – Играете ли си с нас? Не доведохте ли офицерите си и не са ли те упълномощени да говорят за хората ви, както моите? Моите хора ще се подчинят на всичко, което уредим тук. Такива са обичаите на “Бреговото братство”. Очаквам същото и от вас. Имам право да го очаквам, както можете да му кажете, господин Жоанвил. Французинът кимна мрачно, а Истърлинг продължи да крещи: – Не сме деца, по дяволите! И не сме се събрали тук да си играем, а да постигнем споразумение. И кълна се, че ще го постигнем, преди да си отидете. – А може би няма да го постигнем – каза спокойно Блъд. Трябва да се отбележи, че вече бе загубил неувереността си. – Да не постигнем споразумение? Какво, по дяволите, искате да кажете с това? – Истърлинг скочи на крака разпалено и Питър Блъд сметна, че тази разпаленост е нарочно възприета като подходящ тон в този етап на комедията, която онзи играеше. – Съвсем просто. Искам да кажа, че може и да не се споразумеем – Блъд реши, че е дошло време да накара пиратите да покажат истинските си намерения. – Ако не постигнем съгласие, какво – това слага край на цялата работа. – Охо! Край на цялата работа, а? Гръм да ме убие, но това може да стане и нейното начало. Блъд се усмихна насреща и съвсем хладнокръвно заяви: – Точно така предполагах. Но начало на какво, ако обичате, капитан Истърлинг? – Е, е, капитане! – извика Жоанвил. – Какво искате да кажете? – Какво искам да кажа ли? – капитан Истърлинг погледна гневно французина. Изглеждаше разярен. – Какво искам да кажа ли? – повтори той. – Вижте какво, господине, тоя тип тук, тоя Блъд, тоя доктор, тоя избягал каторжник се престори, че ще сключва споразумение с нас, за да ми измъкне тайната на съкровището на Морган. Сега, след като я научи, създава трудности по условията. Вече не иска да се присъедини към нас, както изглежда. Иска да се оттегли. На вас, господин Жоанвил, ви е ясно защо иска да се оттегли. Както ви е ясно защо не мога да позволя това! – Ето ти дребнави измислици! – рече презрително Блъд. – Какво зная за тайната освен приказките му, че някъде било заровено съкровище? – Не някъде. Знаете къде. Защото бях достатъчно глупав да ви кажа. Блъд се изсмя и със смеха си изплаши своите приятели, които сега схващаха напълно ясно в какво опасно положение се намират. – Някъде из Дариенския провлак! Колко точно! С тези сведения мога да отида на самото място и да сложа ръка върху съкровището! А освен това, господин Жоанвил, моля ви да забележите, че не аз създавам затруднения за споразумението. За една пета част, каквато поисках отначало, може би щях да се присъединя към капитан Истърлинг. Но сега, когато се потвърдиха всичките ми подозрения към него и дори нещо повече, няма да се присъединя и за половината съкровище, ако въобще предположим, че то съществува – нещо, което аз лично не вярвам. При тези думи всички мъже от екипажа на “Бонавантюр” наскачаха, сякаш бяха някакъв сигнал, и заприказваха шумно, докато Истърлинг ги усмири с ръка. Сред настъпилата тишина се разнесе тънкият глас на Жоанвил: – Вие сте крайно прибързан човек, капитан Блъд. – Може би, може би – отвърна нехайно Блъд. – Времето ще покаже. Последната дума още не е казана. – Тогава ще я кажа – заяви Истърлинг, внезапно добил спокойно-зловещ израз. – Тъкмо се готвех да ви предупредя, че няма да позволя да напуснете кораба със сведенията, които притежавате, докато не се подпише споразумението. Но тъй като ясно показахте намеренията си, предупрежденията вече са излишни. От мястото, където седеше, капитан Блъд изгледа зловещото туловище на капитана на “Бонавантюр”, а тримата моряци от “Синко лягас” забелязаха смаяни, че той се усмихва. Отначало Блъд беше толкова необичайно неуверен и страхлив, а сега – така нарочно и дръзко предизвикателен. Не можеха да го разберат. Хагторп заговори от името на тримата. – Какво искате да кажете, капитане? Какви са намеренията ви спрямо нас? – Ще ви окова във вериги и ще ви затворя под палубата, където не ще можете да сторите пакост. – Господин, сър... – започна Хагторп, но Блъд го прекъсна с ясния си, приятен глас: – И вие, господин Жоанвил, ще допуснете това, без да протестирате? Жоанвил разпери ръце, издаде долната си устна и повдигна рамене. – Сам си го заслужихте, капитан Блъд. – Значи сте тук, за да докладвате именно това на господин Д’Ожерон! Добре, добре! – той се изсмя с горчива нотка в гласа. Тогава навън, сред смълчаното пладне, ненадейно отекна оръдеен изстрел и всички трепнаха. Разнесоха се крясъци на уплашените чайки, настъпи пауза, в която хората се спогледаха, а после Истърлинг отправи малко неспокойно въпроса си, без да се обръща към някого: – Какво е това, по дяволите? Блъд му отговори учтиво: – Не се тревожете, скъпи капитане. Това е само салют във ваша чест, изстрелян от Огл, артилериста – опитния артилерист на “Синко лягас”. Разказах ли ви за него вече? – погледът му включи във въпроса всички присъстващи. – Салют ли? – запита Истърлинг. – Какво, по дяволите, искате да кажете? Салют ли? – Обикновена учтивост, напомняне за нас и предупреждение за вас. Да ни напомни, че сме отнели цял час от времето ви и че не трябва да злоупотребяваме повече с гостоприемството ви – той се изправи на крака и застана спокойно в елегантния си черен испански костюм, украсен със сребро. – Ще ви пожелаем всичко най-добро, капитане. Истърлинг измъкна пистолета от пояса си с пламнало лице. – Ах ти, преструващ се палячо! Няма да напуснеш кораба! Но капитан Блъд продължи да се усмихва. – Наистина, това ще бъде много зле за кораба и за всички на борда му, включително и за този чистосърдечен господин Жоанвил, който е уверен, че ще му платите обещания дял от измисленото съкровище, за да лъжесвидетелства против мен и да ви оправдае пред губернатора за завземането на “Синко лягас”. Както виждате, не си правя никакви илюзии за вас, драги капитане. За такъв мошеник сте малко прекалено прозрачен. Истърлинг се разрази в буря от заплашителни псувни и размаха пистолета. Въздържа се да го използва само поради неясното безпокойство, породено от шеговитото държане на госта му. – Губим си времето – прекъсна го Блъд – и, повярвайте ми, миговете стават все по-ценни. Най-добре е да знаете в какво положение се намирате. Заповедите ми за Огл бяха, че ако до десет минути след салюта аз и приятелите ми не напуснем “Бонавантюр”, той трябва да пробие с изстрел предната част на кораба ви до ватерлинията и да стреля, докато ви потопи. Не вярвам, че ще са необходими много изстрели. Огл е изключително добър стрелец. В кралския флот е служил с отличие. Струва ми се, че ви разказах за него. Жоанвил наруши краткото мълчание, което последва. – Господи! – изблея той и скочи на крака. – Пуснете ме да си вървя! – О, престани да квичиш, френски плъх такъв! – изръмжа разгневеният Истърлинг. След това се нахвърли ядно върху Блъд, като размахваше заканително пистолета. – Ах ти, подло докторче! Университетска мърша! Както ти казах, най-добре щеше да сториш, ако беше останал при вендузите си, да пускаш кръв. Кръвожадните му намерения бяха очевидни. Но Блъд се оказа твърде бърз. Преди някой да успее дори да отгатне какво смята да направи, той хвана за гърлото шишето канарско вино, което стоеше пред него, и го строши в лявото слепоочие на капитан Истърлинг. Когато капитанът на “Бонавантюр” залитна към стената на кабината, Питър Блъд му се поклони леко. – Съжалявам – подзе той, – че нямам вендузи, но, както виждате, мога да извърша флеботомия[10] и с бутилка. Истърлинг се свлече безжизнен в подножието на стената. Тази гледка раздвижи офицерите му. Втурнаха се към капитан Блъд, надигна се шум от дрезгави гласове и някой посегна към него. Но резкият му глас надви врявата: – Не забравяйте! Секундите текат. Десетте минути почти минаха и или аз и приятелите ми ще си отидем, или всички заедно ще потънем в това корито. – За Бога, опомнете се! – извика Жоанвил и се втурна към вратата. Един от пиратите, който се опомни и беше по-практичен, го хвана през тялото и го отхвърли назад. – Ей, вие! – извика той на капитан Блъд. – Вие с хората си вървете напред. И побързайте! Нямаме намерение да се удавим като плъхове. Тръгнаха, както им казаха, преследвани от псувни и закани за разплата. Или негодниците, които изпълваха палубата, не знаеха тайните намерения на Истърлинг, или в противен случай някой властен глас им забрани да попречат на капитан Блъд и приятелите му да напуснат кораба. В лодката, на средата между двата кораба, Хагторп най-сетне можа да продума: – Господ ми е свидетел, Питър, имаше време, когато реших, че нашата е свършена. – Аха – потвърди Пит. – А и наистина можеше да е така – той се обърна към Питър Блъд, който седеше на кърмата. – Ами ако по една или друга причина не бяхме излезли в тези десет минути и Огл беше започнал да стреля не на шега? А? – Ах! – въздъхна Блъд. – Истинската опасност за нас се криеше в това, че нямаше никаква вероятност той да стреля. – Но, щом си му заповядал? – Не, точно това забравих да направя. Казах му само да даде халосен изстрел един час след тръгването ни. Помислих, че както и да се развият нещата, такъв изстрел може да се окаже от полза. И наистина, струва ми се, че беше полезен. Господи! – той свали шапка и изтри потта от челото си под втренчените погледи на приятелите си. – Чудя се дали от горещината се потя толкова. [1]Тринити колидж – университет, известен с медицинския си факултет – бел. прев. [2]Нимеген – град в Холандия, където в 1678/1679 г. са били подписани мирните договори, прекратили войната на Франция с Холандия, Испания, Австрия, Швеция и Дания – бел. ред. [3]Джеймс Монмът – най-старият от незаконородените синове на Чарлз ІІ (1649-1685) – бел. ред. [4]Седжмур – местност, където през 1685 г. Джеймс ІІ разбива войската на Монмът – бел. ред. [5]“Синко лягас” (исп.) – “Петте рани” (на Христос) – бел. ред. [6]Кабелт – мярка за дължина = 183 м – бел. прев. [7]Фатом – мярка за дълбочина = 182 см – бел. прев. [9]Реал – стара испанска монета – бел. прев. [10]Флеботомия – пускане на кръв – бел. прев.