“Тютюн” – преразказ по глави и анализ Част първа Глава I Съдържанието Гроздоберът отива към края си. В малкото южно градче октомврийското слънце грее меко, а листата на черниците, крушите и дюлите, натежали от плод, вече окапват. Из лозята сноват млади хора, пълнят кошовете с грозде, замерят се закачливо със зърна и се радват на последните топли дни на есента. Ирина, дъщерята на Чакъра, старши стражар в околийското управление, ученичка в последния клас на гимназията, също взема участие във веселието. Тя си позволява свободата да пофлиртува със сина на един народен представител, дошъл на бащиното си лозе не да работи, а да погледа и да разведе кучето си вълча порода, с което ходи навсякъде. В държанието му към нея се усеща високомерието на издигнатите хора. Леко засегната, Ирина решава да си тръгне, без да се обади дори на братовчед си Динко, селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което баща й малко скъпернически дава безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Девойката си тръгва по един стар римски път, за който учителят по история твърди, че е от времето на император Траян. Хълмовете с лозя остават назад. Ирина се унася в мислите си. И тая година за нея е отминала, без да се случи нещо особено. Тя е чужда на еснафската среда в градеца. С дъщерите на съседите си тя не дружи, защото са простовати и груби. Дъщерите на интелигентните семейства пък я оскърбяват с високомерието си. Единственото й развлечение са романите, които чете. От тях си е изработила идеалния тип за мъж. Човекът, в когото ще се влюби, трябва да бъде висок и сух, здрав, с ъглесто лице, по което да личат следи от дълбоки страсти. Досадни са й всички провинциални донжуани, които й изпращат анонимни любовни писма, както и учителят по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажва. Ирина въздъхва. Само веднъж да свърши гимназия и да отиде в София, да се запише студентка в медицинския факултет... Изведнъж остър мъжки глас прекъсва мислите й с искането да му даде един грозд. Това е синът на Редингота, учителя по латински, саможив и неприветлив младеж. Завършил е гимназия и сега е безработен. Момичетата от града го отбягват, но и той не се интересува особено от тях. Ирина го познава бегло. Когато го е срещала досега, го е отминавала, но е продължавала да мисли за него. Решавала е, че не й се харесва особено, защото не се вписва в типа на идеалния мъж, изграден от романите. Младежът я заговаря безцеремонно и решително, а тя му подава грозде малко троснато. Оказва се, че той носи в себе си книга за тютюневата промишленост. Той чете само такива книги. Романите и художествената литература презира. Когато научава, че тя е ученичка на баща му, изразява недвусмислено презрението си към него – и към мъртвия латински език, който преподава, и към характера му, и към пословичната му учителска бедност. Ирина също не е удовлетворена от стражарската професия на баща си и от селските му роднини. Двамата се стесняват от родителите си, сякаш не могат да им простят, че не са станали министри или народни представители. Борис – така се казва синът на Редингота – й предлага среща на другия ден и Ирина приема – на същото място, при бряста, по същото време. После съжалява, че не го е насочила към някоя от малките сладкарнички в града, където обикновено си уреждат срещите почтените младежи и девойки. Любовният й опит досега е нищожен, въпреки многобройните ухажвания на мъжете. Любовните писма тя е унищожавала, но не се е подигравала с тях, защото съзнава, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябва да уважава дори и у глупавите хора. Чакъра, бащата на Ирина, се връща вкъщи в добро настроение. Той е едър петдесетгодишен мъж, с благороден и властен вид, неочакван за провинциален стражар. Произхожда от село, а жена му е от семейството на западнали македонски занаятчии, избягало от Солун след Балканската война. Домът е подреден и чист, от него лъха свежа еснафска простота. По време на обяда бащата задава въпрос на дъщеря си дали познава средния син на Редингота, защото директорът на местния клон на тютюневата фирма “Никотиана” е пожелал да го вземе на работа, след като е бил уволнен от друг тютюнев склад. Ирина се изчервява, но уверява баща си, че той, за разлика от другите си двама братя, не е комунист. Чакъра обаче забелязва вълнението, което я обзема, и това го ядосва. Девойката се прибира в стаята си и чете до късно екзотични романи за южни страни. Малко преди да заспи, въображението й започва да работи. Неусетно нейният “тип” за мъж, изграден от книгите, придобива пълна прилика с чертите на втория син на Редингота. На другия ден Ирина става късно и обмисля как да отиде на срещата незабелязано от родителите си. Нещо неуловимо и силно я тегли към безработния младеж с вехт костюм, с красиво лице и хладни очи. Най-добре е това да стане след обяд, когато баща й е на работа, майка й трябва да стои вкъщи, за да наблюдава разтоварването на гроздето, а Динко помага на работниците в лозето. Когато наближава уреченото място, Борис вече я чака, четейки небрежно книга. Погледнат отстрани, нищо не издава, че е дошъл на любовна среща. След кратка размяна на реплики двамата решават да отидат при параклиса над боровата гора, откъдето има хубав изглед към градеца. Последвалият разговор има характер на първоначално опознаване между двамата. Борис, чийто баща е бедняк и смахнат като всеки даскал, а големият му брат Павел, комунистически функционер, живее в далечна Аржентина, мечтае да забогатее чрез издигане в тютюневия бранш. Ирина пък има намерение да завърши медицина и да отиде на работа в южните страни. Амбициите и на двамата изглеждат осъществими поне в собствените им очи. Ирина, с вродения усет на жена, вярва, че Борис, ще успее. Накрая той я привлича към себе си, сякаш това е повече от естествено, а тя му отговаря с тръпчива неопитна целувка. “Малко любов” – помисля си Борис, когато се разделят. Той е навикнал да измерва всичко в количество. Пренебрежителен към жените, мисълта му е заета със златния мираж на тютюна. Досега е получавал други предложения за работа, които на са го удовлетворили. Той съзнава, че само в тютюневия бранш неговият ум и презрение към хората могат да му дадат желания резултат, за да има разкошен дом, американска кола, печалби и могъщество. Тютюнът е за него огнена мечта, която изгаря въображението му. В склада, където е работил, е бил уволнен, защото майсторът е усетил амбициите му да го измести. В голямото кафене на площада запасният генерал Марков, който му е обещал работа в “Никотиана”, играе табла с директора на “Родопски тютюн”. Честолюбивият генерал е погълнат от играта. Борис усеща, че сега не е време да го безпокои, и си тръгва. Малка паянтова къща на края на града е неговият дом. Там живее бедното учителско семейство на Редингота. Анализ Романът “Тютюн” се вписва в голямата епическа вълна на българската литература от 50-те години на XX век. В продължение на няколко десетилетия през първата половина на века, отличаващи се с разцвет на лириката и късия разказ, кризата на романа е очевидна. Тя засяга дори такива писатели като Елин Пелин и Йордан Йовков. Тук не се вземат предвид камерните романи на Антон Страшимиров (“Хоро”) или отделни сполуки като тези на Георги Караславов (“Снаха”, “Татул”). И същевременно “Тютюн” е третият роман на Димитър Димов след “Поручик Бенц” (1938) и “Осъдени души” (1945). Първите две творби на писателя обаче, в различна степен, носят белега на ограниченост, на камерност, макар действието в тях да се развива в откритите пространства на България и Испания, в ситуации на военна и историческа разруха. Кризата на романа се дължи на бързоподвижната и бързопроменяща се българска действителност, на ускорените социално-политически трансформации. Създаването на роман изисква по-продължителни наблюдения върху трайни форми на обществения и битовия живот. А у нас те липсват. Неслучайно най-популярният герой на българската литература – Бай Ганьо на Алеко Константинов, е герой на преходна епоха. В своя статия, озаглавена “Името на розата и тютюна”, литературният изследовател Никола Георгиев, сравнявайки творбите на двамата писатели, нарича книгата на Алеко “най-неромановото произведение в нашата литература”, а “Тютюн” определя като “най-направения български роман”. И наистина, тази книга има забележителна епическа конструкция, изключителна широта на изображението в своя сравнително неголям обем от около 600 страници според последното автентично издание на оригинала от 1951 г. на книгоиздателска къща “Труд”, 1992 г. Задачата на писателя е да осмисли възхода и падението на българската буржоазия между двете световни войни, да разкрие нейния морален упадък и историческата й обреченост. Димитър Димов се насочва към тютюневия бранш по различни причини. Първата е лична – той го познава добре благодарение на втория си баща, който в продължение на двадесет години е бил тютюнев експерт. Освен това тютюневата промишленост концентрира в себе си големи маси от хора и изостря до крайност социалните контрасти. Тук бързото преуспяване (и забогатяване) е възможно както в никоя друга сфера. Тоест тютюневият бранш е напълно подходящ за прилагане на познатата схема на успеха, известна от западноевропейската реалистична литература на XIX век, и най-вече от романите на Балзак: млад човек от провинцията с дарби и амбиции, с малко късмет и с помощта на жена, с един удар или поне за кратко време се изкачва от социалните низини до социалните върхове (за справка Йожен дьо Растиняк от романа “Дядо Горио”). Така Димитър Димов създава образа на Борис – амбициозния мъж, човека победител, изстрадал бедността и изпълнен с омраза към нея, решен да печели, да преуспява, да налага волята си над околните. И понеже зад всеки преуспял мъж стои по една амбициозна жена, подходящата му спътница е Ирина. Двамата си приличат по желанието си да напуснат ограничения провинциален свят и да попаднат във висшите сфери на софийското общество. Срещата им в есента на гроздобера е завръзка на романовото действие. “Тютюн” е сага за живота на Ирина и Борис, за сложното развитие на техните отношения, за капана на социалния регламент, в който са поставени те. Изчерпването на връзката изчерпва романа, а ходът на човешката драма върви паралелно с хода на историческата драма. Промислен хронологично, сюжетът на романа започва в края на 20-те години. Една година трае първоначалната връзка между Ирина и Борис. Две години след венчавката на младия човек с Мария Спиридонов умира и Борис го наследява като генерален директор на “Никотиана”. Дванадесет години той е на върха на парите и могъществото си, за да умре накрая в Гърция. При последния търговски удар на Борис в Солун – сделката с Кондоянис, съветските войски вече навлизат в България. Годината е 1944. През април следващата година генерал-лейтенант Павел Морев получава писмото на подполковник Данкин с вестта за самоубийството на Ирина. Втората световна война свършва, символичната есен, с която започва романът, се заменя от една символична пролет. Така е поне в първия, идеологическия пласт на внушение. Метафората на Гео Милев: “Септември ще бъде май”, която обозначава разместването на социалните и историческите пластове, тук се буквализира леко променена – октомври става април... Още в помагалото: Двата случая (вместо предговор) Творчеството на Димитър Димов Личността, творчеството, стилът „Тютюн” – съдържанието накратко Показалец на имената “Тютюн” – преразказ по глави и анализ Част първа, Глава I Глава II Глава III Глави IV и V Глави VI, VII и VIII Глави IX, X и XI Глави XII и XIII Глави XIV и XV Част втора, Глави I и II Глави III и IV Глави V и VI Глави VII, VIII и IX Глави X, XI и XII Глави XIII и XIV Въпроси и задачи. Примерни теми за съчинение и есе Библиография