Стъписан от внезапното бягството на водача им и от дивите викове на преследвачите му Хейуърд остана вцепенен за миг, но бързо се опомни и си даде сметка колко важно е да се залови беглецът. Затова се хвърли тичешком в гъсталаците, но още преди да успее да измине и стотина ярда, срещна тримата горски обитатели, които вече се връщаха.
– Защо толкова бързо се обезсърчихте и не продължихте да го гоните? – възкликна той. – Негодникът все още може да бъде хванат. Никой от нас няма да бъде в безопасност, докато той е на свобода.
– Ще изпратиш ли облака да гони вятъра? – отвърна скаутът. – Чух как дяволът се стрелна над сухите листа като черна змия, дръпнах спусъка, като насочих пушката по интуиция, като разчитах късметът да ми помогне случайно да попадна на него, но не се получи. Макар че, я виж! Листата на тези клонки са червени.
– Но това е кръвта на Лисицата! Той е ранен и може дори да е убит!
– Не, не е – отвърна скаутът. – Може би съм одраскал крака му, но тази гадна твар ще го преживее.
– Но ние сме четирима здрави, боеспособни и пълноценни мъже срещу един ранен!
– Да не би животът да ти е омръзнал! – прекъсна го скаутът. – Този червенокож дявол ще те примами в обсега на томахавките на своите хора още преди да си се разгрял от напразно тичане. Най-необмислената постъпка беше да стрелям с пушката си и да го предупредя! Мислех, че ще успея и затова се поддадох се на изкушението! – тюхкаше се скаутът. – Хайде, приятели, елате! Време е да се размърдаме. Трябва да се придвижваме по такъв начин, че да насочим хитрото минго по погрешна следа и да го заблудим, защото в противен случай скалповете ни ще бъдат окачени да се сушат пред шатрата на Монкалм още утре призори.
Ужасяващото изявление, което скаутът направи с такава потресаваща студена увереност, припомни на Хейуърд важната задача, с който се бе нагърбил.
– Но какво трябва да се направи в такъв случай? – каза той, чувствайки се в пълна безизходица. – Не ме изоставяй, за Бога! Остани с мен, за да защитаваме тези, които ескортирам, и назови сам своята награда!
След тази молба спътниците му се отделиха и започнаха тихо да се съвещават на езика на индианците. Нетърпелив и притеснен от това забавяне, Хейуърд вече беше тръгнал към групата, за да уточни по-ясно предложението си за награда, но Ястребовото око направи жест, който подсказваше, че отстъпва от водения спор и се обърна към него.
– Ункас е прав! Един истински мъж не може да остави подобни безобидни и кротки създания на произвола на съдбата, дори това да доведе до разрушаването на нашето скривалище. Ако наистина искате да спасите тези нежни цветя от отровата на змията, майоре, нямате време за губене.
– Нима може да има и капка съмнение, че искам да ги спася? – възкликва Хейуърд. – Нима вече не ви предложих...
– Предложи по-добре някоя молитва на Този отгоре, за да ни помогне да надхитрим коварните дяволи, с които са пълни тези гори – с хладен и горд тон го прекъсна скаутът. – Но си спести предложенията за пари, които може и да не доживееш, за да изпълниш, нито пък аз, за да се възползвам от тях. Тези мохикани и аз ще направим това, което мажем, без надежда за някаква отплата, тъй както Бог винаги въздава на праведните. Но можеш – и трябва! – да обещаеш две много важни неща от свое име и от името на приятелите си.
– Назови ги! – пламна Хейуърд.
– Първото е да бъдете тихи и безшумни като тези дървета наоколо, каквото и да се случи, а другото е да пазите в абсолютна тайна мястото, на което ще ви отведем.
– Ще направя всичко, което зависи от мен, за да бъдат изпълнени и двете условия.
– Тогава, последвайте ни, защото губим ценни минути.
Хейуърд запозна накратко разтревожените дами с условията на техния нов водач, те ги приеха и макар да бяха силно уплашени, потиснаха страха си и с негова помощ слязоха от седлата си. След това всички заедно и бързо се спуснаха към брега на реката, където скаутът бе събрал останалата част от групата.
– Но какво ще правим с тези безсловесни твари? – промърмори той, като гледаше към конете. – Ще загубим много време, ако решим да им прережем гърлата и да ги потопим в реката, а да ги оставим тук, означава сами да подсетим мингосите, че не са далече и от ездачите. Уф! – продължи са се чуди той. – Но какво клати там храстите, Чингачгук?
– Жребче – отвърна кратко младежът.
– Е, най-малкото поне това жребче трябва да умре – промърмори скаутът. – Ункас, стрелите ти!
– Стой! – възкликна псалмопеецът. – Пощадете жребчето ми! То, милото, е потомък на толкова вярна и предана майка и никому нищо лошо не би причинило!
– Когато хората се борят само за едничкия свой живот, даден им от Бога – каза скаутът строго, – не мислят дори за собствените си събратя, камо ли за животните! Вади стрелата, Ункас. Нямаме време за втори удар.
Гласът му все още кънтеше, когато раненото жребче подскочи и падна на коленете си. Бързо като светкавица, индианецът го потопи в реката и то скоро потъна.
Този акт на отявлена жестокост, но същевременно и на крайна необходимост, надвисна над духовете на пътниците и ги разстрои много, още повече, че долавяха в него едно ужасяващо предизвестие за опасността, която ги дебнеше. Докато сестрите, побити от тръпки, се притискаха плътно една в друга, индианците след кратко колебание вкараха конете в реката и ги поведоха по течението. Междувременно скаутът издърпа едно кану от брезова кора иззад близките храсти и мълком даде знак на дамите да влязат в него. После двамата с Хейуърд, без да обръщат внимание на буйната вода, застанаха от двете страни на крехкото корито и го понесоха нагоре срещу течението в сгъстяващия се мрак, следвани от унилия и опечален собственик на пожертваното жребче.
Скаутът избягваше скалите и по-дълбоките вирове на реката с лекота, която подсказваше колко добре познава пътя. От време на време спираше и напрегнато се ослушваше. Едва щом се убедеше, че всичко е тихо и спокойно, решаваше, че може да продължат.
Хейуърд забеляза група от тъмни силуети, струпани на едно място, където високият, надвиснал бряг потъваше в дълбока сянка. Той посочи натам на спътника си.
– А, спокойно! – обясни му скаутът. – Индианците знаят как да скрият конете по техните си местни обичаи. Във водата не остават следи, а и бухал няма да види нищо в тази тъмница.
Скоро след като подминаха мястото, на което конете бяха така сигурно скрити, групата отново се събра в пълен състав. Тук реката бе впримчена между високи и стръмни канари, обрасли с големи дървета, чиито силуети едва-едва се мержелееха под изгряващите звезди. Скаутът нареди на всички пътници да седнат в горния край на кануто, а сам зае позиция в другия му край. Индианците останаха след тях, докато той балансираше с дълъг прът, отблъскваше се от скалите и с мощен тласък избутваше крехката черупка в средата на най-буйното течение.
В продължение на доста минути борбата с пенливите бързеите беше отчаяна и с доста несигурен изход. Пътниците разтревожено гледаха бълбукащата около тях вода, която всеки миг се канеше да ги погълне. Не много надалече пред тях водата сякаш стигаше до небесата, откъдето се сриваше в бездната с грохот, който придаваше на вечерната атмосфера допълнително мрачно напрежение. За кой ли път пътниците мислеха, че водовъртежите и обратните течения ще ги пометат неудържимо и ще ги разбият, но всеки път опитните и уверени ръце на техния кормчия успяваха да удържат лодката срещу течението. Накрая, точно когато Алис вече бе закрила очи в ужас, уверена, че всеки момент ще потънат във въртопа в подножието на водопада, кануто изведнъж спря до една плоска скала.
– Къде сме? – запита Хейуърд.
– В подножието на водопадите Глен – отвърна му водачът като говореше високо, спокоен, че заради бесния рев на водопада никой не може вече да ги чуе. – И следващото нещо е да излезем от водата! Затова, всички вие се качвайте на скалата, а аз ще се върна да взема мохиканите с еленското месо.
Пътниците с радост изпълниха нареждането му и когато и последният от тях стъпи на плоската канара, кануто изчезна в непроницаемия мрак, който вече се бе спуснал над реката. Оставени сами от техния водач, пътниците се страхуваха дори да шавнат, защото само една погрешна стъпка би могла да ги запрати във водата. Безпокойството им все пак скоро утихна, защото кануто се върна обратно до скалата много по-рано, отколкото го очакваха.
– Сега сме укрепени, настанени и пълни с провизии – Пошегува се бодро и весело Хейуърд. – Е, а сега, като наш бдителен страж, можеш ли да ми кажеш дали забелязахте някакви следи от ирокези на сушата?
– Индианецът е мъртъв, ако допусне да бъде усетен, преди да бъде видян – отвърна му загадъчно скаутът, като се покачи от лодката на скалата и хвърли на земята елена, убит от Ункас. – Но сега вече със сигурност е дошъл моментът, в който ще си отрежем по няколко вкусни пържолки.
След това скаутът и мохиканите, въоръжени с необходимите сечива, направиха две-три крачки и изведнъж сякаш потънаха в тъмното лице на една дупка в скалата, която се издигаше почти отвесно близо до водата.
Чуваха се приглушените им гласове, като че ли идваха дълбоко от земните недра. След това внезапно бликна светлина и пред погледите на всички се разкриха много от тайните на непознатото място.
Вътре в една дълбока пещера в скалата седеше скаутът и държеше в ръка факел от пламтяща борина*. Огнените езици падаха пряко върху суровото му, обветрено лице и осветяваха горската му премяна, което придаваше дива романтичност на този мъж, който бе спечелил уважението на всички с бдителната си проницателност, съчетана с естествената простота на обноските му. Недалеч от него бе застанал Ункас. Гъвкавата му и грациозна фигура беше скрита от украсената с дълги ресни ловна риза, но нищо не бе в състояние да скрие неговите тъмни и безстрашни очи, нито пък храброто доблестно и гордо изражение на лицето, както и фините пропорции на благородната му глава, обръсната гладко чак до теменния кичур.

* Къс смолисто борово дърво – бел. прев.

Това беше първата възможност, която нашите герои имаха, за да разгледат отблизо двамата си индиански спътници, и всеки един от тях се почувства освободен от бремето на съмнението, тъй като гордото, честно и решително изражение на младия войн спечели доверието и уважението им. Дори Хейуърд открито изрази своето възхищение от младежа.
– Ще мога да заспя спокойно – прошепна Алис в отговор на неговите похвали за момчето, – с такъв безстрашен пазител като този младеж. Виж само колко благородно изглежда!
Бяха прекъснати от скаутът, който ги повика да влязат навътре в пещерата.
– Този огън започва да хвърля прекалено много светлина – каза той, когато влязоха, – и мингосите лесно могат да ни забележат. Ункас, спусни одеялото на входа. Е, това не е вечеря, каквато един майор от Кралски войски има правото да очаква, но поне имаме сол в изобилие и можем бързо да си приготвим печено месо. А ето тук има и свежи клонки от сасафра*, на които дамите могат да се настанят удобно.

* Sassafras officinalis – американско лаврово дърво – бел. прев.

– Дали вече сме на сигурно място? – запита Хейуърд. – Няма ли опасност от изненади?
Една фигура излезе като привидение от тъмнината в дъното на пещерата и хвана една светеща главня от огъня. Алис изпищя плахо и дори много по-уравновесената и зряла Кора се изправи на крака, но това бе просто Чингачгук. Той се придвижи към отдалечения край на пещерата, вдигна едно друго одеяло и в светлината на главнята им показа, че пещерата има и друг изход. Ястребово око им обясни, че този изход отвежда през един тесен и подобен на коридор проход към друга пещера.
– Такива стари лисици като Чингачгук и мен не могат да се оставят току тъй да бъдат изловени в дупка само с един изход – със смях каза той. – Намираме се близо до мястото, където Провидението най-напред е поставило водопадите, но те явно са се оказали твърде буйни и немирни, за да останат тук завинаги. Скалата от двете ни страни е по-мека. Падащите води тръгнали и напуснали средата на реката, като оставили центъра й гол и сух, за да създадат това островче. После първата им работа била да издълбаят в меките скали тези дупки, за да има къде да се крием.
– Значи, в такъв случай сме на остров?
– А-ха! А от двете ни страни има водопади и реката е над нас и под нас.
Докато говореше, скаутът не бе прекратил и за миг кулинарната си дейност и след малко вниманието на цялата група бе обсебено от вечерята.
Приготвената трапеза бе не само питателна, но и много ободряваща и стимулираща за изморената група. Ункас се изявяваше като обслужващ персонал на дамите и проявяваше учудваща кавалерска грижовност, придружена с достойнство и вродена изтънченост. Това забавляваше и от друга страна озадачаваше Хейуърд, който бе добре запознат с индианските обичаи, забраняващи на войните всякакви там лакейски, раболепни или домакински дейности, особено пък и най-вече – в услуга на техните жени. Но тъй като гостоприемството се считаше за свещено сред местните племена, това отстъпление от достойнството на индианската мъжественост не предизвика никакъв коментар дори от страна на баща му.
По-внимателният наблюдател обаче щеше да забележи нещо много любопитно – услугите на младия вожд не бяха напълно безпристрастни, нито по равно разпределени между двете дами. Той поднасяше на Алис кратуната с водата и еленското върху отрязан комат хляб с подобаващо уважение и вежливост, но когато правеше същата услуга на сестра й, тъмните му очи се задържаха дълго и с някаква особена мекота върху нейната пищна й жизнена красота. Един-два пъти му се наложи да използва заваления си английски, който звучеше така меко и музикално от неговия гърлен глас, че и двете дами го гледаха с възхищение. Въобще добрите обноски на младежа определено допринесоха за установяването на дружески отношения в групата.
Накрая Ястребово око извади една бъчонка изпод покривка от листа.
– Ела, друже! – каза той на все още опечаления и унил псалмопеец. – Опитай малко спрус*. Това ще отмие тъгата по малкото ти жребче. Пия за нашето добро приятелство, като се надявам, че малкото конско жертвоприношение няма да остави лоши чувства помежду ни. Как те наричат?

* Питие, подобно на бира, приготвено от борови клонки и иглички – бел. прев.

– Гамът. Дейвид Гамът – отговори маестрото, като опъна яка глътка от питието на горския обитател.
– Много хубаво име – каза му скаутът. – Аз съм голям почитател на имената, макар християните да са доста изостанали от индианските обичаи в това отношение. Най-големият страхливец, когото изобщо някога съм срещал сред белите, се казваше Лъв. Виж, подходът на индианците при избора на имената е коренно различен. Например, Чингачгук значи Голямата змия, но това не означава, че той наистина е змия. Това име той е получил, защото разбира дълбоко същността на човешката природа, а освен това е удивително тих и напада враговете си в момент, в който те най-малко го очакват. Питам се, какво ли би могло да е твоето призвание, за да ти измислим прозвище?
– Аз съм само един скромен учител по псалмопеене. Обучавам младите новобранци от Кънектикът – уча ги да пеят.
– Би могъл да си намериш и по-свястна работа. Младите негодници и бездруго непрекъснато пеят и се смеят. Я ми кажи ти, можеш ли да използваш малокалибрена или Дълга карабина?
– Благодарение на Бога, никога не ми се е налагало да се забърквам с подобни убийствени приспособления.
– Но ти имаш чифт крака, който би могъл да направи всеки дълъг път доста по-къс. Чудя се, дали някога си тичал с вести за генерала?
– Никога. Винаги съм следвал единствено моето призвание, което е обучение по свещена музика!
– Странно призвание! – промърмори Ястребово око. – Но предполагам, че точно в това се крие твоята дарба!. Нека тогава чуем какво можеш. Това ще бъде един приятен начин да си кажем лека нощ, защото е време дамите да посъберат силици за трудния преход, който ни чака на заранта.
– С радост и удоволствие се съгласявам – каза Дейвид, извади любимото си томче и незабавно го подаде на Алис.
Девойката се усмихна и поруменя, а книгата бе отворена на един от химните. Кора отстъпи пред настояването на сестра си да се включи в хора им и след като Дейвид се нагласи и даде тон с онзи свой вече описан от нас инструмент, който използваше за камертон, свещената песен започна.
Мелодията бе тържествена и бавна. Индианците слушаха с внимание, което сякаш ги бе превърнало в камъни. Лицето на скаутът, който бе подпрял брадичката си с изражение на подчертано студено безразличие, постепенно се отпусна, докато, стих след стих, куплет след куплет, спомените му го отведоха в неговото детство в селището на колонията, където ушите му често бяха слушали подобни звуци. Очите му се навлажниха и едри сълзи се затъркаляха по бузите му, които бяха по-привикнали на бурите небесни, отколкото на подобни свидетелства за слабост.
Певците точно бяха задържали на един нисък, затихващ акорд, когато някакъв крясък, който не би могъл да принадлежи нито на човек, нито на звяр, се надигна навън и проникна не само в нишата на пещерата, а направо в сърцата на всички, които го чуха. Последва дълбока тишина.
– Какво е това? – промърмори Алис, след няколко мига на ужасяващо безпокойство.
– Какво е това? – повтори Хейуърд по-високо.
Нито Ястребово око, нито индианците дадоха някакъв отговор. Те се ослушваха в очакване звукът да се повтори отново по същия начин, който бе предизвикал изумлението им. Накрая, след като поговориха помежду си, Ункас напусна пещерата през вътрешния й отвор. Скаутът заговори:
– Какво е това ли? Никой не е в състояние да каже, макар двама от нас да бродят из тези гори повече от тридесет години. До този момент вярвах, че няма вик или звук, който да бъде издаден от индианец или от звяр и аз да не мога да го разпозная.
– Значи това не е вик на войни, които искат да сплашат враговете си? – попита Кора.
– Не, не е. Това беше някакъв нечовешки звук. Е, Ункас – заговори той на индианското наречие на младия вожд, когато той влезе обратно, – какво видя?
Отговорът бе кратък и звучеше много категорично.
– Отвън нищо не се забелязва! – продължи Ястребово око, като недоволно поклати глава. – Но да не губим повече време в предположения. Преминете в другата пещера и поспете. Трябва да бъдем на крак преди слънцето да се е показало.
Кора даде пример като първа тръгна към прохода и по-боязливата Алис побърза да се присъедини към нея. Дънкан също ги последва, като взе със себе си една пламтяща главня, която хвърляше мъждива светлина в новото жилище на двете сестри. Той внимателно обследва сигурността на пещерата и отиде до по-отдалечения й край, към другия изход, който както и първият, бе прикрит с одеяло вместо врата или завеса. Отметна го и като надникна навън, видя, че отдолу под скалата се пени единият от речните ръкави.
– Природата е създала непробиваема бариера от тази страна – каза той, – и с тези свестни мъже, които ни охраняват отпред, не виждам причина да не послушаме съвета на нашия домакин. Сигурен съм, че Кора ще се присъедини към моето настояване, че сънят е нужен и на двете ви.
– Кора може да се присъедини към твоето мнение, макар и да не може да го приложи в практиката – отвърна му по-възрастната сестра, докато се настаняваше до Алис върху постелята от сасафра. – Има твърде много причини да не мога да заспя. Запитал ли си се вече, Хейуърд, как биха могли дъщерите да забравят за безпокойството и тревогата, които баща им ще изпита при мисълта, че не знае къде са замръкнали децата му в този ужасен пущинак?
– Полковникът е добър войник и умее да преценява докъде се простират рисковете и докъде шансовете на гората.
– Той е просто добър баща и няма да може да надмогне бащината си природа! – каза Кора.
– Колко добър е бил винаги с нас! – изхлипа Алис. – А ние се показахме като ужасни егоистки с нашите упорити настоявания да предприемем това пътуване на всяка цена, с такъв огромен риск.
– Когато чу за вашето пристигане във форт Едуард – каза Хейуърд, – баща ви ми каза следното: “Това е то! Духът на моята благородна и достойна Кора. Той ги води насам, Дънкан, и аз няма да преча на това”.
– А нищо ли не каза за мен, Хейуърд? – запита Алис с ревниви нотки в гласа. – Сигурно все пак не е забравил неговата малка Елси!
– Това би било невъзможно – отвърна младият мъж. – Той ви нарече с хиляди галени имена. Всъщност, каза...
Дънкан спря да говори. За миг очите му се задържаха върху тези на Алис, която се взираше с нетърпение и настойчивост в него, но в този момент същият онзи ужасен и противен крясък, който бяха чули и преди малко, огласи въздуха и ги накара да занемеят. След това се възцари се дълга, напрегната и спираща дъха тишина. Накрая скаутът влезе в пещерата, а изражението на лицето му издаваше, че твърдостта му леко се бе огънала и бе дала път на непознатата опасност, срещу която неговата хитрост, умения и опит бяха напълно безполезни.