І. ЩО Е ЕСЕ

За определението на есето


Никога двама души не са имали
 еднакво мнение за едно и също нещо;
 и е невъзможно да срещнеш две съвършено
 еднакви мнения не само у различни хора, 
но и у един и същ човек в различно време.
Мишел дьо Монтен, За опита

Есето е жанр с дълга история и изключителна популярност днес – всеки ден по света се пишат, публикуват и дори се четат хиляди есета. Те са посветени на различни теми, като немалка част от тях се занимават, често самовлюбено, със собственото си родословие, в опит да отговорят на въпроса: “Какво съм аз – есето, от знатен книжовен род ли произхождам или съм от низко потекло, какво ми е мястото сред представителите на другите родове на словесността, отвисоко ли мога да гледам към тях или трябва да се отнасям с по-голяма почтителност?” Към старанията на есеистите да си изяснят същността на своята дейност се присъединяват изследователите на литературата и преподавателите, които в множество книги, статии и учебни помагала са предложили десетки определения на есето, от рода на:
 - “писмена интерпретация на личен опит и информация”;
 --“опит за предаване на идеи, мнения, информация или чувства”;
 - “упражнение, което дава възможност на студента да проучи и да си изясни някаква тема”; 
--“сравнително кратко нефикционално произведение, което се опитва да наложи някакво схващане по интересен начин”; 
--“литературно съчинение, посветено на представянето на идеите на автора си по някаква тема и обичайно насочено към определена страна на предмета, кратко по обхват и разговорно по стил”; 
--“задълбочено изследване на определен предмет, в което вашите собствени идеи могат да бъдат подкрепени от цитати, примери, аргументи, диаграми и т. н. и последвани, ако е необходимо, от библиография”;
--“жанр на философската, литературно-критическата, историко-биографичната, публицистичната проза, съчетаващ подчертано индивидуалната позиция на автора с непринудено, често парадоксално изложение, ориентирано към разговорна реч”;
 - “съчинение, обикновено в проза, което може да обема само няколкостотин думи или да бъде с дължината на книга и което обсъжда, при спазване на формални изисквания или неформално, някаква тема или множество от теми. То е една от най-гъвкавите и пригодни за различни цели литературни форми”.
 Почти всяко от тези определения вярно улавя някаква отличителна или пък не дотам съществена черта (и често преувеличава нейната значимост) на есето, но така и не успява да разкрие и да представи цялостно неговото своеобразие като жанр. Затова не се чудете, че при изобилието от дефиниции, ако разгърнете някой специализиран речник на литературните термини, ще се сблъскате с обезсърчаващи констатации: “Какво е есе никога не е било точно определено” или “Есето не може да бъде уловено в някаква дефиниция”. Дори и да захвърлите речниците и да се обърнете към най-авторитетни източници като Енциклопедия Британика, пак няма да научите нещо повече. Там можете да прочетете, че есето е “литературно съчинение с умерена дължина, което третира по лек, повърхностен начин отделна тема и обичайно представя личния опит и възгледи на писателя.” Ако тази дефиниция ви се струва стегната и съдържателна, опитайте се да отговорите поне на няколко от множеството въпроси, които повдига тя. Първо, какво означава умерена дължина. Умерено е нещо, което се намира по средата между две крайности, но не е посочено кои са те в случая –  може би анекдотът и романът, афоризмът и трактатът? Но и да бяха уточнени точките на измерване, дефиницията не би станала по-добра, защото в добрите определения характерните черти на обекта се извличат пряко от наблюдения върху неговата същност, а не чрез съотнасяне с други обекти, които на свой ред са неясни и изискват уточняване. Иначе можем да определяме разказа като съчинение, по-кратко от романа, а пък него да определим като литературно произведение, което е по-дълго от разказа. После да кажем, че повестта е нещо средно между разказа и романа и в крайна сметка да не разберем нищо и за трите. Освен това, признакът “умерена дължина” не съответства на реалността – има есета по една страница, други са по пет и по сто, а някои са се разположили удобно в цели два тома. Същото може да се каже, второ, и за признака “леко, повърхностно третиране”. Достатъчно е да прочетем само едно есе от Хосе Ортега-и-Гасет, примерно, за да се убедим, че есетата могат да третират темата много по-задълбочено от трактата или дисертацията. Просто защото задълбочеността зависи по-скоро от качествата на автора, а не от жанра, в който той е избрал да представи своите идеи. Форматът на трактата в никакъв случай не го прави по-умен и не му гарантира автоматично дълбочината на третирането, нито пък есето го принуждава или изкушава да бъде повърхностен и да пише под възможностите си. И на трето място, нима есето е единственият жанр, в който можем да представим личните си възгледи, та това да бъде негова жанровоопределяща, уникална черта. А ако пишем литературнокритическа статия или рецензия, мемоари или дневник и пр., чий опит и възгледи ще представим в тях? Впрочем твърдението, че най-характерната черта на есето е опирането върху личен опит и изразяването на лични възгледи, е само една утвърдила се заблуда (на нея ще се спрем малко по-късно). Така при малко по-внимателно, макар и повърхностно вглеждане се разбира, че и трите черти, посочени в дефиницията като характерни и открояващи, не обособяват есето от останалите жанрове на словесността – нито поотделно, нито в своята съвкупност.
 Липсата на приемливо определение на есето, която се констатира в началото на всяка нова книга, посветена на неговата история и теория, е наистина учудваща при толкова положени усилия и заслужава поне малко внимание.