ДОБРИ НОВИНИ, ЛОШИ НОВИНИ 2 януари 1942 г. ми донесе една добра и една лоша новина. Първо добрата: разбрах, че съм НГВС и няма да ме пращат да се бия във Втората световна война. Това изобщо не ми се струваше непатриотично, защото си бях отвоювал и за Втората световна още преди пет години в Испания. Имам две-три дупки от куршум в гъза за доказателство. Никога няма да проумея защо ме улучиха точно пък в гъза. Хич не ставаше да го разказваш като история от войната. Кажеш ли на хората, че си прострелян в гъза, не си никакъв герой. Не те вземат насериозно, обаче това вече не беше мой проблем. Войната, която за останалата Америка тепърва започваше, за мен вече беше приключила. А сега и лошата новина: нямах патрони за пистолета. Току-що ми бяха възложили случай и патлакът щеше да ми трябва и ей нa - патроните ми свършиха. Клиентът, с когото щях да се срещна за пръв път днес, искаше да му се явя с пистолет и едва ли имаше наум незареден пистолет. Какво да правя? Нямах кьорав цент, а кредитът ми в "Сан Франциско" никакъв го нямаше. През септември ми се наложи да се откажа от кантората, макар че ми струваше само осем долара на месец, и сега служебно ползвах монетния телефон във фоайето на жилищния блок с евтини квартири на Ноб хил, в който живеех. От два месеца не съм си плащал наема. Не можех да избия и трийсет долара месечно. За мен хазайката беше по-голяма заплаха от японците. Всеки очакваше японците да довтасат в Сан Франциско и да почнат да се разкарват c въжени железници нагоре-надолу по хълмовете, но, повярвайте ми, бих наел цяла японска дивизия, само и само да се отърва от хазайката. - Кога по дяволите ще си платиш наема, хаймана с хаймана! - крещеше ми тя от горната площадка, където беше нейният апартамент. Неизменно бе облечена в размъкнат халат, обгръщащ тяло, достойно за първа награда в конкурс за най-красив циментов блок. - Страната воюва, а ти дори не си плащаш проклетия наем! В сравнение с нейния глас тътенът на Пърл Харбър* би прозвучал като приспивна песенчица. *Залив на о. Оаху, Хаваите, и военна база на САЩ, по която на 7.12.1941 г. японците нанасят внезапен удар. Това е началото на участието на САЩ във Втората световна война - бел. прев. - Утре - лъжех я аз. - Утре, гъзът ти утре! - крещеше ми тя в отговор. Беше шейсетинагодишна, шест пъти се бе женила и шест пъти бе овдовявала. Ега ти късметлиите. Така и сградата станала нейна собственост - един от тях й я оставил в наследство. Господ му направил услуга - един дъждовен ден накарал колата му да закъса на железопътните релси точно след Мърсид. Пътуващ търговец бил човекът, четки продавал. След като влакът минал през колата, не могли да разберат кое е той, кое - четките му. Мисля, че са го погребали с известно количество четки в ковчега - сметнали са ги за част от него. В онази древна, отдавна отминала епоха, когато си плащах наема, хазайката се държеше дружелюбно с мен - канеше ме у дома си на кафе и понички. Обичаше да говори за покойните си съпрузи, особено за един, дето бил водопроводчик. Все разправяше колко сръчно поправял бойлери. Само за него разправяше, останалите й четирима съпрузи винаги бяха извън фокус. Сякаш браковете й бяха съществували затворени в мрачни аквариуми. Не удостояваше с кой знае какви коментари дори прегазения от влака й съпруг, но за оня с бойлерите не можеше да се наприказва. Сигурно и нейния бойлер е оправял доста сръчно. Кафето й винаги беше съвсем рядко, поничките - баяти, защото ги купуваше вчерашни от една пекарна на улица "Калифорния", през няколко преки. Понякога пиех кафе с нея, защото и без това нямах кой знае какво да върша. Работата и тогава вървеше също толкова тегаво, колкото и сега, като изключим току-що възложения ми случай. Но бях турил настрана някоя и друга пара, след като попаднах в автомобилна злополука и уредихме въпроса извън съда, та все още можех да си плащам наема, макар да се бях отказал от кантората няколко месеца преди това. През април 41-ва ми се наложи да пусна и секретарката си. Направих го с най-голямо неудоволствие. Прекарах петте месеца, през които работеше при мен, в опити да я сваля. Държеше се доста мило, но успях да стигна едва до първа база. Поцелувахме се в кантората и с това си и останах. След като я оставих да напусне, тя ме разкара. Една нощ й се обадих и накрая тя ми каза горе-долу следното: "... освен дето не се целуваш добре, и като детектив хич те няма. Що не си смениш работата? От теб би излязъл идеален пиколо." ЩРАК. Ох, ами то... Но пък какъв задник имаше. Единствената причина да я взема на работа беше, че се съгласи да работи за най-ниската надница от Китайския квартал насам. През юли си продадох колата. И ей ме сега: нямам патрони за пистолета, няма откъде да взема пари, нямам кредит и не ми е останало нищичко за залагане. Седях си в евтината квартирка на улица "Ливънуърт" в Сан Франциско и си мислех за всичко това... и изведнъж гладът взе да бъхти стомаха ми като Джо Луис*. Три къси прави с дясната в корема и се запътих към хладилника. *Прочут боксьор, световен шампион в тежка категория - бел. прев. Голяма грешка. Надникнах и побързах да затворя вратата - джунглата вътре напираше да излезе навън. Не знам как някой може да живее като мен. Апартаментът ми е толкова мръсен, че неотдавна смених всичките седемдесет и пет ватови крушки с двайсет и пет ватови, та да не ми се налага да гледам мръсотията. Беше лукс, но нямаше начин. За мой късмет квартирата ми няма прозорци - иначе наистина щеше да е много зле. Апартаментът ми беше толкова мрачен, че приличаше на сянка на апартамент. Чудя се винаги ли съм живял така. Искам да кажа, би трябвало да съм имал майка, някого, който да ми е нареждал да чистя, да се грижа за себе си, да си сменям чорапите. Да, имах си, но като дете май не бях много схватлив и така и не съм прихванал нищо. Все трябваше да има някаква причина. Стоях си там до хладилника и се чудех какво ли да направя, когато ме осени страхотна идея. Какво имах да губя? Нямах пари за патрони, пък и бях гладен. Нуждаех се от храна. Качих се горе, до апартамента на хазайката ми. Позвъних. Това бе последното нещо на света, което би очаквала, защото вече повече от месец й се измъквах като мокра връв, но вечно попадах в мрежата на нейните ругатни. Тя отвори и изобщо не можеше да повярва, че стоя там. Сякаш от дръжката на вратата я тресна ток. Думица не можеше да обели. От което аз се възползвах максимално. - Еврика! - креснах в лицето й. - Мога да си платя наема! Целия блок мога да купя! Колко ще му искаш? Двайсет хиляди в брой! Излезе ми късметът! Петрол! Петрол! Тя беше твърде объркана, затова ми кимна да вляза и ми посочи един стол. Все още не беше казала и гък. Какви й ги плещех - сам не си вярвах. Влязох вътре. - Петрол! Петрол! - продължих да крещя, а после заразмахвах ръце, все едно петрол бликаше от земята. Превърнах се в петролен кладенец току пред очите й. Седнах. Тя седна срещу мен. Устата й все още беше запечатана. - Чичо ми откри петрол в Род Айлънд! - изкрещях. - Половината е мой. Аз съм богат! Двайсет хиляди в брой за тая купчина лайна, дето й викаш жилищен блок! Двайсет и пет хиляди! - провикнах се. - Искам да се оженя за тебе и да си имаме една сюрия жилищни блокчета! И да отпечатат брачното ни свидетелство върху табела "НЯМА СВОБОДНИ КВАРТИРИ!". Хвана дикиш. Повярва ми. Пет минути по-късно държах в ръката си чаша много рядко кафе и нагъвах баята поничка, а тя ми обясняваше колко се радвала за мен. Казах й, че ще купя от нея сградата идущата седмица, когато пристигне първият милион от петрола. На излизане от апартамента й - след като залъгах стомаха и си подсигурих покрив над главата за още една седмица - тя раздруса ръката ми и каза: - Добро момче си ти. Петрол в Род Айлънд. - Точно така - рекох й. - Близо до Хартфорд. Щях да я помоля за петарка, за да купя патрони за пистолета, но реших, че е по-добре да се оправя сам. Ха-ха! Схванахте ли майтапа? ВАВИЛОН Ех, взех да мечтая за Вавилон още щом заслизах по стълбището към апартамента. Много беше важно да не се унеса в мечти за Вавилон тъкмо когато някои работи започват да се уреждат. Размечтаех ли се за Вавилон, щяха да изминат часове, без да се усетя. Както си седях в апартамента, изведнъж можеше да се окаже, че е станало полунощ, а аз вече не съм толкова нахъсен да вкарам отново в релси живота си, чиято най-непосредствена нужда в момента бяха патрони за пистолет. Последното нещо на света, което ми трябваше сега, беше да се размечтая за Вавилон. Налагаше се временно да удържам Вавилон настрана, поне докато намеря патрони. Докато слизах по стълбището на мухлясалия, западнал, вонящ на гробища блок, полагах героични усилия да държа Вавилон на една ръка разстояние. Няколко секунди положението беше критично, после Вавилон отново потъна в мрака, далеч от мен. Стана ми малко тъжно. Не исках Вавилон да си отива. ОКЛАХОМА Влязох в апартамента и извадих пистолета. Трябва да го почистя някой ден, помислих си, щом го пуснах в джоба на сакото. Освен това може би трябва да се снабдя с кобур за под мишница. Това би ми придало автентичност, която може би ще помогне да ми възлагат повече случаи. Когато излязох от апартамента си, за да пообиколя Сан Франциско и да гепя отнякъде малко патрони, хазайката стоеше на горната площадка и ме чакаше. О, Боже, помислих си. Тая се е освестила. Очаквах мощна тирада от ругатни да плисне в ушите ми и отново да вкара живота ми в земния ад, обаче нищо подобно. Тя просто стоеше и ме гледаше как излизам от сградата, със застинала усмивка на уста. Тъкмо когато отварях входната врата, тя проговори. Гласът й беше почти детински. - Защо да не са петролни кладенци в Оклахома? - попита тя. - В Оклахома има много петрол. - Много е близо до Тексас - отвърнах. - Под магистралата тече солена вода. Това я довърши. Отговор не последва. Приличаше на Алиса в страната на чудесата. КАКТУСОВА МЪГЛА Нямаше откъде да взема пари за патрони и затова реших да отида там, където винаги има патрони: в полицейския участък. Тръгнах към Съдебната палата на улица "Киърни" да се видя с един познат детектив, с когото някога бяхме много добри приятели, и да проверя дали не мога да взема от него някой куршум на заем. Може би ще ми даде на заем шест броя, та да си се срещна с клиента и да получа аванс. Срещата ми беше пред една радиостанция надолу по улица "Пауъл". Беше два часа следобед. Имах четири часа, за да намеря патрони. Нямах и най-малка представа, кой е клиентът ми и какво ще иска от мен - знаех само, че трябва да се срещна с него пред радиостанцията в шест. Тогава щеше да ми каже какво иска, а аз щях да се опитам да получа аванс. После ще дам на хазайката някой долар и ще й кажа, че бронираната кола, с която са ми карали милиона, се е изгубила в кактусова мъгла край Финикс, Аризона, но тя да не се притеснява, защото мъглата ще се вдигне всеки момент, гарантирано, и парите ще тръгнат насам. Ако ме попита какво е това кактусова мъгла, ще й обясня, че от тази мъгла по-лоша няма, защото е с остри шипове и превръща всяко придвижване в твърде опасно начинание. Най-добре е да не мърдаш от мястото си и да чакаш да се вдигне. Милионът чака мъглата да се разкара. МОЯТА ПРИЯТЕЛКА Съдебната палата беше на един хвърлей място. Бях свикнал да се движа пеша из Сан Франциско и развивах доста добра скорост. Посрещнах 1941 година с кола - и ето нa, година по-късно разчитам изцяло на краката си. Животът си има своите възходи и падения. Оттук насетне моят живот можеше да тръгне само нагоре. По-долу от мен бяха само мъртъвците. Денят в Сан Франциско беше студен и ветровит, но разходката от Ноб хил до Съдебната палата ми беше приятна. Щом приближих Китайския квартал, се замислих за Вавилон, но успях тъкмо навреме да прелистя наум страницата. Видях няколко китайчета да играят на улицата. Опитах се да позная на какво точно си играят. Съсредоточих се върху тях и успях да избегна Вавилон, който ме връхлиташе като товарен влак. Винаги когато се опитвах да свърша нещо и Вавилон ме връхлетеше, се мъчех да се съсредоточа върху всичко онова, което би го удържало настрани. Винаги ми беше много трудно, защото много обичам да мечтая за Вавилон и там имам прекрасна приятелка. Не ми е лесно да ви го призная, но я харесвам повече от истинските момичета. Винаги съм искал да срещна момиче, което да предизвика интереса ми толкова, колкото вавилонското ми гадже. Не зная. Може би някога... Може би никога.