К Н И Г А   П Ъ Р В А

ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ В РУСИЯ ДО 1917 ГОДИНА 


Съществува мнение, че разузнаването е една от най-древните професии на земята. Като доказателство често цитират Стария завет или шумерския епос за Гилгамеш. В това твърдение има много истина. Още в първоначалния си смисъл думата “разузнаване” предполага извършването на някакво тайно изследване със специална цел. Много по-важно обаче е друго: разузнаването е необходим механизъм за решаването на най-важните държавни задачи. Доказва го историята, потвърждава го и съвременността. 
Говорейки за Русия, трябва да се подчертае, че още с образуването на Киевска Рус разузнаването става държавно дело и се води на две равнища – от външнополитическите и от военните ведомства. За събирането на разузнавателни сведения се използват руски поданици: посланици и сътрудници в посолствата, изпращани за преговори, от ХVІІ век – членове на постоянните мисии в чужбина, пратеници, търговци, духовници, жители от граничните области, големи и малки военни отряди, а също и отделни военнослужещи. Разузнаването привлича и чужденци, в това число и живеещи на територията на руската държава (търговци, църковнослужители, сътрудници на чуждестранни представителства, изменници и военнопленници). 
Първите органи на централно управление се появяват в Русия през ХVІ век. Те организират и ръководят разузнаването, благодарение на което нараства осведомеността на държавното ръководство за замислите и намеренията на противника. С увеличаване влиянието на Русия в международния живот нараства и ролята на разузнаването. С указ на цар Алексей Михайлович в 1654 г. е основан Приказ[1] на тайните дела, където се съсредоточава управлението на разузнаването. Във войнския устав от 1716 г. Петър І за първи път поставя разузнавателната дейност на законодателна и правна основа. 
Засилването на военните действия в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век поставя нови задачи пред разузнаването, привлича нови сили и средства в него. Това налага да се създаде специален централен орган на разузнаването, особено военното, който да обедини както събирателните, така и обработващите функции на агентурното стратегическо и на войсковото разузнавание. Кръвопролитните войни, които от 1805 г. Русия води с наполеоновска Франция, дават решаващ тласък да се организира постоянно действащ централен орган на руското военно разузнаване. На този период от историята на руското военно разузнаване ще се спрем по-подробно. 
Поражението на руските войски в кампаниите през 1805 и 1806-1807 г. води до сключването на 25 юни 1807 г. на Тилзитския мир с Франция. Но подписването на мирния договор, който сериозно накърнява руските интереси, за Русия съвсем не означава, че повече няма да има война с френския император. Това добре разбират император Александър І и всички руски държавни дейци. Затова първостепенно значение придобива навременното получаване на информация за политическите и военните планове на Наполеон. И когато генерал М. Барклай дьо Толи в 1810 г. става военен министър и се заема с укрепването на армията, той започва да отделя огромно внимание на организацията на военното стратегическо разузнаване. 
За изграждането на военното разузнаване в Русия голяма роля играе генерал-адютант княз П. М. Волконски, бъдeщият началник на квартирмайстерската част на Главния щаб на руската армия. Като се връща от задгранична командировка (1807-1810 г.), той представя отчет за “Вътрешното устройство на Генералния щаб на френската армия”. Под влиянието на този отчет Барклай дьо Толи поставя пред Александър І въпроса да се създаде постоянен орган на стратегическото военно разузнаване. 
Пръв такъв орган става експедицията на секретните работи при Военното министерство, създадена по инициатива на Барклай дьо Толи през януари 1810 г. През януари 1812 г. я преименуват в Специална канцелария при военния министър.
Според него тя трябва да решава следните задачи: да извършва стратегическо разузнаване (събиране на стратегически важни сведения в чужбина), оперативно-тактическо разузнаване (събиране на данни за войските на противника по границите на Русия) и контраразузнаване (разкриване и неутрализиране на агентурата на противника). Първи ръководители на руското военно разузнаване стават трима души, близки на военния министър: от 29 септември 1810 г. – флигел-адютант А. В. Воейков, от 19 март 1812 г. – полковник А. А. Закревски, от 10 януари 1813 г. – полковник П. А. Чуйкевич. 
Барклай дьое Толи през същия януари 1810 г. разговаря с Александър І за организацията на стратегическото военно разузнаване в чужбина и иска разрешение да изпрати в руските посолства специални военни агенти, които да събират сведения “за броя на войските, за организацията, въоръжението и духа им, за състоянието на крепостите и запасите, способностите и достойнствата на най-добрите генерали, а също за благосъстоянието, характера и духа на народа, за месторазположението и плодородието на земята, за вътрешните източници на държавите или средствата при продължаване на войната и за разни изводи, представяни при отбранителни и настъпателни действия”3. Тези военни агенти трябва да се намират към дипломатическите мисии като адютанти при посланиците-генерали или гражданските чиновници и служещите от Министерството на външните работи. 
Александър І приема предложенията на Барклай дьо Толи и изпраща в задгранични командировки за изпълнение на секретни задачи следните офицери: 
- полковник А. И. Чернишов (Париж); полковник Ф. В. Тейл фон Сараскеркен (Виена); 
- полковник Р. Е. Рени (Берлин); 
- поручик Г. Ф. Орлов (Берлин); 
- майор В. А. Прендел (Дрезден); 
- поручик П. Х. Грабе (Мюнхен); 
- поручик П. И. Брозин (Касел, после Мадрид). 
Те са длъжни да изпълняват разузнавателните задачи тайно. Например в инструкцията на майор Прендел се казва: 
“…Настоящото Ваше поръчение трябва да подлежи на непроницаема тайна, затова във всичките Ваши действия сте длъжни да бъдете скромни и предпазливи. Най-главна цел на Вашето тайно поръчение трябва да бъде … да се получат точни статистически и физически познания за състоянието на Саксонското кралство и Варшавското херцогство, като се обърне особено внимание на военното състояние …, а също да се съобщава за достойнствата и качествата на военните генерали” . 
На това поприще особено се отличава полковник А. И. Чернишов, офицер от специалната канцелария на квартирмайстерската част на Главния щаб. За кратко време той успява да създаде във Франция мрежа от информатори в правителствената и военната сфера и да получава от тях, често срещу голямо възнаграждение, сведения, интересуващи Москва. Така на 23 декември 1810 г. той пише, че “Наполеон вече е взел решение за война срещу Русия, но засега изчаква поради незадоволителното положение на работите му в Испания и Португалия”.
Ето още едно донесение на Чернишов до Петербург, в което прави характеристика на маршала на Франция Даву и се разкрива като внимателен и умен наблюдател: 
“Даву, херцог Ауерщадски, княз Екмюлски. Маршал на Империята, главнокомандващ войските на север в Германия. Човек груб и жесток, ненавиждан от цялото обкръжение на Император Наполеон; усърден привърженик на поляците, той е голям враг на Русия. Понастоящем време той е онзи маршал, който има най-голямо влияние върху Императора. Наполеон му се доверява повече, отколкото на другите, и е уверен, че каквито и да са заповедите му, те винаги ще бъдат изпълнени точно и буквално. 
Без да показва особено блестяща храброст в огъня, той е много настойчив и упорит и отгоре на всичко умее да накара всички да му се подчиняват. Този маршал има нещастието да е прекалено късоглед”. 
Един от информаторите на Чернишов е служещият във Военното министерство на Франция М. Мишел. В резултат Чернишов е обвинен в шпионаж и не може да се върне във Франция, а Мишел е осъден на смърт.
Още един ценен руски агент във Франция е, колкото и да изглежда странно, княз Шарл Морис Талейран, бивш министър на външните работи на Наполеон. През септември 1808 г. по време на ерфуртската среща на Александър І и Наполеон той сам предлага услугите си на руския император. Отначало Александър с недоверие се отнася към думите на Талейран, но след поверителна среща подозренията му се разсейват. Срещу огромно за онова време възнаграждение Талейран съобщава за състоянието на френската армия, дава съвети как да се заздрави руската финансова система и т. н. А през декември 1810 г. той пише на Александър І, че Наполеон се готви да нападне Русия, и дори посочва конкретна дата – април 1812 г.
Но въпреки че при кореспонденцията на Талейран с Александър се спазват всички правила на конспирация, от началото на 1809 г. Наполеон започва да подозира Талейран в двойна игра. През януари Наполеон неочаквано възлага на маршалите командването на испанските армии, а той се връща в Париж. На 28 януари 1809 г. се разиграва знаменитата сцена, многократно описвана в мемоарната литература. Императорът буквално се нахвърля срещу Талейран с думите: 
“Вие сте крадец, мерзавец, безчестен човек! Вие не вярвате в бога, през целия си живот сте нарушавали всички ваши задължения, вие всички сте лъгали, всички сте предавали, за вас няма нищо свято, вие бихте продали и собствения си баща!… Защо още не съм ви обесил на площада? Но има, има за това достатъчно време! Вие сте боклук в копринени чорапи! Боклук! Боклук!…”. 
Наполеон обаче не е имал конкретни доказателства за предателството на Талейран, бурята го подминава и Талейран до самото начало на войната предава важна информация в Русия. 
Барклай дьо Толи отделя голямо внимание и на агентурното разузнаване, което извършват със свои сили командващите полеви армии и командирите на корпуси. На 27 януари 1812 г. Александър І подписва три секретни допълнения към “Наредба за управлението на Голямата действаща армия”: “Образуване на висша военна полиция”, “Инструкция за директора на висшата военна полиция” и “Инструкция за началника на Главния щаб по управлението на висшата военна полиция”. Тези документи разкриват представите на Барклай дьо Толи и обкръжението му за подходите при организирането и извършването на военно разузнаване и контраразузнаване в навечерието и по време на бойни действия. Особено внимание в тях се обръща на агентурното разузнаване. Така, в допълнението за “Образуване на висша военна полиция” се говори за постоянното използване на агентура (т. 13 “За разузнавачите”): 
“1. Разузнавачи на постоянна заплата. Те … се разпращат в необходимите случаи под различен вид и в различни одежди. Те трябва да са хора обиграни, хитри и опитни. Задължението им е да донасят сведенията, за които са изпратени, и да вербуват шпиони втора ръка и преносвачи на поща.
2. Шпионите втора ръка е за предпочитане да обитават неутрални и неприятелски земи в разни състояния, в това число и като дезертьори. Те изпращат сведения при поискване и в по-голямата част местни. Те получават особено заплащане за всяко известие според неговата важност” . 
Там се прави класификация на агентите, чиято задача се състои в “събиране на сведения за неприятелската армия и заеманата от нея земя: 
- в земя съюзна; 
- в земя неутрална; 
- в земя неприятелска”.
Правят се и следните разяснения:
“- Агентите в съюзна земя могат да бъдат чиновници граждански и военни от тая земя или изпратени от армията.
- Агентите в неутрална земя могат да бъдат неутрални поданици, имащи познанства и връзки, посредством тях или за пари, снабдявани с препоръки, паспорти и маршрути, необходими при пътуване от едно място до друго. Те могат да бъдат бургмистри, митнически инспектори и пр.
- Агентите в неприятелска земя могат да бъдат разузнавачи, изпращани там и постоянно установили се, или монаси, продавачи, уличници, лекари и писари, или дребни чиновници, намиращи се на служба при неприятеля”.  
А в допълнението към “Инструкция за Началника на Главния щаб по управлението на висшата военна полиция” има и такова положение: 
“В случай на абсолютна невъзможност да се получи известие за неприятеля при важни и решителни обстоятелства трябва да се прибегне към принудително шпионство. То се състои в това да се склонят чрез обещавани награди и дори със заплахи местни жители за преминаване през места, заемани от неприятеля” . 
Това положение се появява неслучайно. Обяснение за него може да се намери в писмо от 6 декември 1811 г. на Дьо Лезер, който изгражда агентурно разузнаване на западната граница, до Барклай дьо Толи:
“Крайната предпазливост – пише Дьо Лезер, - която проявяват жителите на Херцогството (Варшавското княжество – авт.) към пътешествениците, ни създават големи трудности да вербуваме агенти и шпиони, способни да допринесат полза”.  
Но въпреки всички трудности, агентурното разузнаване във войските преди началото на войната е доста активно и носи много информация. Свидетелство за това е докладната записка на командващия 2-ра Западна армия княз Багратион до Барклай дьо Толи. Ето откъс от нея:
“А тъй като имам намерение в съмнителни места за тайно разузнаване да изпращам под някакъв друг предлог достойни доверени и сигурни хора, то за свободното преминаване през границата няма ли да е угодно на Ваше Високопревъзходителство да ми изпрати няколко бланки на паспорти с подписа на господин канцлера, та да … се отхвърли подозрението, което може да падне”. 
Войсковото разузнаване на практика почти не се променя. То се прави главно по старому – с малки конни разузнавателни отреди. “Инструкцията на началника на Главния щаб по управлението на висшата военна полиция” предписва войсковото разузнаване да се извършва така: 
“Въоръженото шпионство става по следния начин. Командващият определя различни части казаци …, възлага да ги командват най-смелите офицери и на всеки дава разтропан шпионин, който да знае местното положение…” .  
Трябва да се кажат няколко думи и за контраразузнавателните операции, извършвани в Русия в навечерието на войната от 1812 г. В архивните документи има сведения, че в периода от 1810 до 1812 г. на територията на Руската империя са задържани и обезвредени 39 военни и граждански лица, работещи за чужди спецслужби.   
В резултат на мерките, предприети от руското разузнаване към лятото на 1812 г., въпреки сложните оперативни условия то постига добри резултати. Успява да научи точното време на предполагаемото настъпление на френските войски, тяхната численост, местата за дислокация на основните поделения, а също да установи командирите на армейските подразделения и да им даде характеристики. Освен това то създава агентурни връзки на териториите, контролирани от неприятеля. Но трябва специално да се отбележи, че данните, получени от разузнаването, за съжаление не оказват съществено влияние при планирането на военните действия. Отбранителният план на Фул, по който стратегическата инициатива се отстъпва на противника, не само не отговаря на реалната обстановка, но и изцяло игнорира данните от разузнаването. 
Това, разбира се, се отразява на първия етап от бойните действия и води дотам, че началото на военните действия в оперативно-тактически план се оказва за руското командване внезапно. Във Вилно, където се намира Александър І, научават за преминаването на Наполеон през Неман чак след денонощие от генерал В. В. Орлов-Денисов, чийто полк е на самата граница. Внезапността на френското настъпление дезорганизира до известна степен руското командване и повлиява на ръководството на разузнаването. В дневника на Н. Д. Дурново, който в началото на 1812 г. е в свитата на началника на квартирмайстерската част на Главния щаб П. М. Волконски, има следните записи, датирани от 27 и 28 юни: 
“27. ...Главната квартира на Негово величество остана в Янчини, Барклай дьо Толи – в Дворчани, на две версти от нашата. Нямаше никакви вести за движението на неприятеля. Някои предполагат, че се е насочил към Рига, други – към Минск; аз се придържам към последното мнение … 
28. Целият ден премина в работа. Няма никакви сведения за французите. Нашите аванпостове изминаха двайсет версти от своите позиции, без да срещнат нито един неприятел. Евреите предполагат, че Минск е завзет от самия Наполеон”. 

[1]Приказ (ист.) – учреждение, ведомство в Московска рус – бел. ред.