АНЖ ПИТУ ПЪРВА ГЛАВА В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ ЩЕ СЕ ЗАПОЗНАЕ С ГЕРОЯ НА ТАЗИ ИСТОРИЯ И С КРАЯ, В КОЙТО СЕ Е РОДИЛ На границата между Пикардия и Соасоне, на онези земи от националната територия, които под името Ил дьо Франс съставляват част от старото наследство на френските крале, насред огромен полумесец, образуван от ширналата се на север и на юг гора от петдесет хиляди арпана, се издига изгубен в сянката на просторен парк, засаден от Франсоа І и Анри ІІ, малкият градец Виле-Котре, известен с това, че е родно място на Шарл-Албер Дьомустие, който по времето, когато започва тази история, пишеше своите Писма до Емили върху митологията, за удоволствие на хубавите жени от тогавашната епоха, а те ги изтръгваха една от друга още с появата им на бял свят. Ще добавим, за да допълним поетичната репутация на малкия град, чиито недоброжелатели упорито отказват, въпреки неговия кралски замък и две хиляди и четиристотинте му жители, да дадат наименованието град, та ще добавим, казваме, за да допълним поетичната му репутация, че е разположен на две левги от Ферте-Милон, където е роден Расин, и на осем левги от Шато-Тиери, където се е родил Лафонтен. Ще отбележим отгоре на това, че майката на автора на Британик и Атали е била от Виле-Котре. Да се върнем към неговия кралски замък и две хиляди и четиристотинте му обитатели. Кралският замък, започнат от Франсоа І, от когото е запазил саламандрите, и завършен от Анри ІІ, чийто знак носи, преплетен с този на Катерина Медичи и обкръжен от трите полумесеца на Диан дьо Поатие, след като бе подслонил любовта на краля рицар с мадам Д’Етамп и тази на Луи Филип д’Орлеан с прелестната мадам Дьо Монтесон, беше почти необитаван подир смъртта на този последен принц от сина му Филип д’Орлеан, наречен Егалите, превърнал го от резиденция на принц в обикновено място за срещи при лов. Знае се, че замъкът и гората на Виле-Котре представляват част от имотите, дадени от Луи ХІV на неговия брат, мосьо, когато вторият син на Ана Австрийска се оженил за сестрата на крал Чарлс ІІ, мадам Хенриета Английска. Колкото до две хиляди и четиристотинте жители, за които обещахме на нашите читатели да кажем нещичко, те бяха, както по всички места, където се намират събрани две хиляди и четиристотин души, ЕДИН СБОР: 1) От няколко благородници, които прекарваха лятото из замъците в околността, а зимата в Париж, и подражавайки на принца, имаха само временни жилища в града. 2) От голям брой буржоа, които, независимо от времето, можеха да бъдат забелязани да излизат от домовете си с чадър в ръка, за да направят своята всекидневна разходка след обяда, неизменно ограничавана от широк ров, отделящ парка от гората, разположен на четвърт левга от града, който наричаха, несъмнено поради възклицанието, което изгледът му изтръгваше от астматичните гърди, удовлетворени, че са изминали толкова дълъг път, без да са останали съвсем без дъх, Хаха! 3) От множество занаятчии, които се трудеха през цялата седмица и единствено в неделя си позволяваха разходката, на която съгражданите им, по-облагодетелствани от съдбата, се радваха всеки ден. 4) И накрая, от неколцина нещастни пролетарии, за които в седмицата нямаше дори неделя и които, след като бяха работили шест дни за надницата си – било при благородниците, било при буржоата, било дори при занаятчиите, на седмия се пръскаха, за да събират изсъхнали или откършени съчки, които бурята, този горски жътвар, за който дъбовете са като житни класове, разхвърляше по тъмната и влажна земя на гората с високи върхари, великолепен имот на принца. Ако Виле-Котре бе имал нещастието да е някое селище, достатъчно значимо за историята, та археолозите да се заемат и да проследят постепенното му развитие от село до градче и от градче до град, като последното, както вече казахме, се оспорва, те сигурно биха отбелязали, че в началото това по същество село е представлявало двоен ред от къщи, построени от двете страни на пътя от Париж за Соасон; после биха добавили, че малко по малко неговото разположение в близост до хубава гора е довело до нарастване на обитателите му и други улици са се присъединили към първата, подобно лъчите на звезда, достигайки до местата, с които е било важно да се запазят връзките, събиращи се в една точка, която напълно естествено е станала средоточие, сиреч онова, което в провинцията наричат ПЛОЩАДА, около който се изграждат най-представителните къщи на селото, превърнало се в градче, и в чийто център се издига фонтан, украсен днес с четворен циферблат. Най-накрая биха фиксирали точната дата, когато близо до скромната църква, първа необходимост за населението, са изникнали основите на този обширен замък, сетна приумица на един владетел – замък, който, както споменахме, е бил последователно резиденция на крал и на принц, а днес е тъжен и отвратителен просешки склад, подчинен на префектурата на Сена. Ала по времето, когато започва тази история, кралските работи, макар и поразклатени, изобщо не бяха изпаднали дотам, докъдето са днес, наистина замъкът вече не беше обитаван от принц, но не бе и свърталище на просяци; той беше чисто и просто празен, имайки за обитатели единствено хората, необходими за поддръжката му, между които се забелязваха портиерът, градинарят и капеланът; също така всички прозорци на огромното здание, гледащи едни към парка, други към втори площад, който аристократично наричаха Площада на замъка, бяха затворени и добавяха още тъга и самота на този площад, в дъното на който се намираше малка къща, за която читателят ще ни разреши, надявам се, да му кажем няколко думи. Това беше постройка, от която всъщност се виждаше само гърбът. Но както и при някои хора, този гръб имаше привилегията да бъде най-привлекателната част от индивидуалността. Действително къщата, която се отваряше към улица “Соасон”, една от главните в града, чрез непохватно засводена врата, досадно затворена осемнайсет часа в денонощието, изглеждаше весела и усмихната от другата страна; защото от другата страна беше царството на една градина, над чиито зидове се подаваха върховете на черешови, ябълкови и сливови дървета, а край малката порта, осигуряваща изход към площада и вход към градината, се издигаха две столетни акации, които напролет сякаш протягаха ръце над оградата, за да осеят земята, в целия обхват на листака, с ароматните си цветове. Тази къща беше на капелана на замъка, който, грижейки се за църквата, където въпреки отсъствието на господаря всяка неделя се отслужваше литургия, държеше и малък пансион, а към него по специално благоволение имаше придадени две стипендии – едната за колежа “Плеси”, другата за семинарията в Соасон. Няма защо да казваме, че фамилията Орлеан плащаше разходите по стипендиите – тази за семинарията от сина на регента, а за колежа от бащата на принца, и че тези две стипендии бяха обект на амбициите на родителите и докарваха до отчаяние учениците, за които се явяваха източник на извънредни класни работи, давани всеки четвъртък. В един четвъртък през месец юли 1789 година, твърде начумерен ден, тъй като беше помрачен от буря, преминаваща от запад на изток, под чийто вятър двете великолепни акации, за които вече говорихме, загубвайки целомъдреността на своите пролетни одежди, оставяха да им се изплъзнат няколко листенца, пожълтели от първите горещини на лятото, след едно доста дълго затишие, нарушавано единствено от шумоленето на тези листенца, които се сблъскваха, въртейки се над утъпканата земя на площада, и от чуруликането на врабче, преследващо мушици с бръснещ полет, от островърхата, покрита с плочи градска камбанария, удари единайсет часа. В миг отекна едно “ура” като онова, което надава цял полк улани, придружено от тътен, подобен на онзи, който лавината предизвиква, скачайки от скала на скала: вратата между двете акации се отвори или по-скоро се издъни, отприщвайки порой от деца, който се разля по площада, където почти веднага се образуваха пет-шест радостни и шумни групи, едни край кръга, предназначен да удържа в плен пумпалите, други около игра на дама, начертана с бял тебешир, и най-накрая трети пред множеството правилно издълбани дупки, в които топчето се спираше, носейки печалба на този, който го бе търкулнал. В същото време, докато учениците играчи, отличени от съседите, чиито редки прозорци гледаха към площада, със званието негодници и които, общо взето, бяха с панталони, скъсани на коленете, и дрешки, пробити на лактите, се спираха на площада, човек можеше да види онези, които наричаха разумни ученици и по думите на клюкарките трябвало да бъдат гордост и радост за своите родители, да се отделят от масата и по различни пътища с бавна крачка, издаваща съжалението им, да пристигат с кошница в ръка в бащината къща, където ги очакваше филия с масло или с конфитюр, предназначена да ги обезщети за игрите, от които току-що се бяха отказали. Те съответно носеха жакети в твърде добро състояние и безупречни панталони, което ги правеше, редом с толкова хваленото им послушание, обект на подигравки и дори на омраза от страна на техните не така спретнати и най-вече по-малко дисциплинирани другари. Освен тези две класи, които определихме като ученици играчи и разумни ученици, съществуваше и трета, която ще обозначим с името мързеливи ученици – тя не излизаше почти никога заедно с другите, било за да играе на площада пред замъка, било за да се прибере в бащината къща, защото тази злочеста класа едва ли не постоянно бе задържана подир часовете; което ще рече, че докато останалите, приключили със своите преводи и съчинения, играеха на пумпал или ядяха филии, мързеливите биваха приковавани пред пюпитрите, за да се преборят с преводите и съчиненията, които не бяха направили по време на часовете, когато при това тежестта на прегрешението им не добавяше към задържането по-голямото наказание – удари с камшик, с пръчки или с многожилен камшик. Ако тръгнехме, за да влезем отново в клас, обратно по посока на пътя, който учениците току-що бяха извървели, за да излязат, щяхме, кривайки по уличка, която благоразумно минаваше близо до овощната градина и извеждаше в просторния двор, служещ за прекарване на междучасията, та щяхме, казваме, влизайки в този двор, да чуем силен и тежко наблягащ глас да отеква от височината на стълба, докато един ученик, когото нашата безпристрастност на историк ни кара да причислим към третата класа, сиреч към мързеливите, слизаше стремително по стъпалата, правейки с раменете движения, каквито използват магаретата, за да хвърлят своите ездачи, а учениците, получили удар с многожилен камшик, за да намалят болката. – Ах, невернико! Ах, малък афореснико! – редеше гласът. – Ах, змийче! Махни се, върви си! Vade, vade! Спомни си, че бях търпелив три години, но че се намират безобразници, които ще изкарат от кожата и самия Всевишен отец. Вече е свършено, наистина е свършено. Вземай си катериците, вземай си жабите, вземай си гущерите, вземай си копринените буби, вземай си майските бръмбари и върви при леля си, върви при чичо си, ако го имаш, върви по дяволите, където щеш в края на краищата, само и само да не те виждам повече! Vade, vade! – О, добри ми господин Фортие, простете ми – неизменно отговаряше по стълбите един умоляващ глас, – нима си струва да изпадате в подобен гняв от една злощастна малка езикова грешка и няколко неправилни израза, както вие наричате това! – Три варваризма и седем солецизма в съчинение от двайсет и пет реда! – отвръщаше, повишавайки се отново, разяреният глас. – Така е днес, господин абат. Съгласен съм, четвъртък ми е лош ден. Но ако утре случайно съчинението ми е добро, няма ли да ми простите днешния лош късмет? Кажете, господин абат. – Три години вече в дните за съчинения ти ми повтаряш едно и също, мързеливецо! А изпитът е определен за първи ноември и аз, който по молба на твоята леля Анжелик, допуснах слабостта да приема да те направя кандидат за свободната в този момент стипендия за семинарията в Соасон, ще бера срама да видя как връщат мой ученик и да чуя да разгласяват навсякъде: “Анж Питу е магаре, Angelus Pitovius asinus est.” Бързаме да поясним, за да може благосклонният читател да му отдаде вниманието и интереса, които заслужава, че Анж Питу, чието име абат Фортие току-що така живописно латинизира, е героят на тази история. – О, добри ми господин Фортие! Скъпи учителю! – мълвеше ученикът в отчаяние. – Аз твой учител! – извика абатът, дълбоко унизен от обръщението. – Благодаря на Бога! Повече не съм твой учител, а ти не си ми ученик. Отричам се от теб, не те познавам. Бих искал никога да не съм те виждал. Забранявам ти да ме наричаш по име и дори да ме поздравяваш. Retro, нещастнико, retro! – Господин абат – настоя нещастният Питу, за когото, изглежда, бе особено важно да не се кара със своя учител, – умолявам ви, не преставайте да се интересувате от мен заради едно осакатено съчинение. – А! – възкликна абатът, изкаран извън себе си от тази молба, слизайки по първите четири стъпала, докато със също такова движение Анж Питу се спусна по последните четири и излезе на двора. – О! Ти се мъчиш да проявяваш здрав разум, а не можеш да направиш едно съчинение. Пресмяташ силата на търпението ми, а не умееш да различиш именителен падеж от допълнение! – Господин абат, вие бяхте толкова добър към мен – отговори употребяващият варваризми, – че трябва да кажете само една дума на монсеньор епископа, който ни изпитва. – Да излъжа против съвестта си, клетнико! – Ако е за да извършите едно благородно дело, господин абат, милозливият Бог ще ви прости. – Никога! Никога! – И после кой знае? Изпитващите може би няма да бъдат прекалено строги с мен, както не бяха спрямо Себастиен Жилбер, моя млечен брат, миналата година, когато се състезаваше за стипендията в Париж. Все пак, ей Богу, той допускаше езикови грешки, макар че беше само тринайсетгодишен, а аз съм на седемнайсет. – А, ето кое например е глупаво – рече абатът, изминавайки последните стъпала и излизайки на свой ред с камшика си в ръка, докато Питу поддържаше между себе си и своя учител първоначалната дистанция. – Да, казвам глупаво – добави той, като скръсти ръце и се взря с възмущение в ученика си. – Ето колко струват уроците ми по диалектика! Трикратно животно! Значи добре си запомнил, няма що, максимата: Noli minora, loqui majora volens. Та точно защото Жилбер е по-млад от тебе, са били по-снизходителни към него, едно дете на четиринайсет години, отколкото ще бъдат към един голям тъпак на осемнайсет. – Да, а също така защото е син на господин Оноре Жилбер, който има осемнайсет хиляди ливри рента от хубави земи само в землището на Писльо – отвърна с плачевна нотка логикът. Абат Фортие изгледа Питу със стиснати устни и смръщени вежди. – Това е по-малко глупаво – изръмжа той след миг на мълчание и размисъл… – Въпреки че е само привидно правдоподобно и необосновано. Species, non autem corpus. – О! Ако бях син на човек, който има рента от десет хиляди ливри! – въздъхна Анж Питу, който бе решил, че неговият отговор е направил известно впечатление на преподавателя му. – Да, но не си. В замяна на това ти си невежа, както глупакът, за когото говори Ювенал. Кощунствен цитат – абатът се прекръсти, – ала не по-малко подходящ. Arcadius juvenis. Обзалагам се, че дори не знаеш, какво ще рече Arcadius? – Проклятие, аркадец – отвърна Анж Питу, възправяйки се с величието на гордостта. – А след това? – След кое? – Аркадия е била страната на магаретата и при древните, както и при нас, asinus е било синоним на stultus. – Не бих искал това да се разбира така – възпротиви се Питу, – най-вече е било далеч от мисълта ми, че строгият ум на моя достоен учител би могъл да се принизи чак до сатирата. Абат Фортие го изгледа за втори път с не по-слабо внимание от първия. – Честна дума! – прошепна той, поомекнал от ласкателния подход на ученика си. – Има моменти, когато можеш да се закълнеш, че този тъпак е по-малко глупав, отколкото изглежда. – Хайде, господин абат – каза Питу, който, и да не беше чул думите на учителя, бе доловил завръщането на израза на опрощение на лицето му, – простете ми и ще видите какво хубаво съчинение ще направя утре. – Е, добре, съгласих се – рече абатът, като затъкна в знак на примирие камшика в пояса си и се приближи до Питу, който, благодарение на тази демонстрация на миролюбивост, реши да остане на мястото си. – О, благодаря! Благодаря! – извика ученикът. – Ама почакай и не ми благодари толкова бързо. Да, прощавам ти, но при едно условие. Питу наведе глава и тъй като беше в ръцете на достопочтения абат, зачака със смирение. – Ако отговориш без грешка на един мой въпрос, ще ти простя. – На латински ли? – измънка Питу с безпокойство. – Latine – отвърна учителят. Ученикът изпусна дълбока въздишка. После настъпи моментен промеждутък, през който радостните викове на момчетата, играещи на площада пред замъка, стигнаха до неговите уши. Изплъзна му се въздишка, още по-дълбока от първата. – Quid virtus? Quid religio? – попита абатът. Тези думи, произнесени със самоувереността на педагог, отекнаха в ушите на бедния Питу като тръбата на ангела на Страшния съд. Притъмня му пред очите и интелектът му направи за миг такова усилие, че той осъзна възможността да полудее. При все това този умствен труд, колкото и жесток да беше, не водеше до никакъв резултат и поисканият отговор трябваше да бъде чакан безкрайно. Тогава се чу продължителният шум от поемането на щипка тютюн, смръкнат бавно от ужасния следовател. Питу виждаше ясно, че не може повече да мълчи. – Nescio – изрече той, надявайки се, че като признае незнанието си, невежеството му ще бъде извинено. – Ти не знаеш какво е добродетел! – изкрещя абатът, задушавайки се от гняв. – Ти не знаеш какво е религия! – Знам го добре на френски – отговори Анж, – но не на латински. – Тогава върви в Аркадия, juvenis! Всичко е свършено, нещастнико! Питу бе така смазан, че не направи и крачка, за да избяга, макар абат Фортие да бе извадил камшика от пояса си с такова достойнство, с каквото един армейски генерал би измъкнал сабята си от ножницата в момента на битката. – Но какъв ще стана аз? – проплака бедното дете, отпускайки ръце в отчаяние. – Какъв ще стана аз, ако загубя надеждата да вляза в семинарията? – Стани какъвто можеш, Бога ми! Все ми е едно. Горкият абат бе толкова разярен, че почти ругаеше. – Ама вие не знаете, че леля ми ме мисли вече едва ли не за абат. – Е, какво пък! Ще разбере, че не си достатъчно годен дори за клисар. – Но, господин Фортие… – Казвам ти да си вървиш – limina lingu?. – Така да бъде! – каза Питу като човек, който взема мъчително решение, ала в края на краищата го взема. – Бихте ли ме оставили да си прибера пюпитъра24? – попита той, надявайки се, че в този миг на отсрочка сърцето на абат Фортие ще се изпълни с по-милостиви чувства. – Разбира се – отвърна учителят, – пюпитъра и всичко, което съдържа. Питу се изкачи вяло обратно по стълбите, тъй като класната стая беше на първия етаж. Той влезе вътре, където, събрани около голяма маса, четирийсетина ученици се правеха, че работят, отвори предпазливо своя пюпитър, за да провери дали всички обитатели бяха на мястото си, и като го повдигна внимателно, което доказваше неговата загриженост за съдържимото, пое с бавна и отмерена крачка по коридора. На най-горното стъпало стоеше абат Фортие с протегната ръка, сочеща стълбите с края на камшика. Трябваше да мине под раздвоените краища на това оръдие на унижението. Анж Питу се направи на толкова смирен и толкова малък, колкото можа. Което не попречи да получи едно сетно шибване с инструмента, на който абатът дължеше най-добрите си ученици и чието използване, макар и по-често и продължително върху Питу, отколкото върху когото и да било друг, бе имало, както се вижда, един така посредствен резултат. Докато Анж Питу, избърсвайки последната си сълза, се отправя, с пюпитъра на главата си, към Пльо – квартал на града, където живее леля му, нека кажем няколко думи за неговата физика и за миналото му.