Предговор Тези от верните ни читатели, присъединили се към нас по някакъв начин; тези, които ни следват навсякъде, където ги отведем; тези, на които е интересно и никога не ни изоставят, дори когато се отклоняваме малко; нас, които сме предприели любопитната задача да разкажем лист по лист историята на монархията; те би трябвало да са разбрали, когато са прочели думата край след последната глава на “Анж Питу”, в “Ла прес”[1], и дори на последната страница на същото това произведение, в изданието “Читални”[2], че там има някаква чудовищна грешка, която някой ден ще обясним. Всъщност как можем да допуснем, че един автор, чиято цел е да създаде книга с всички особености на книгата, както архитектът има претенцията, че може да построи къща с всички особености на къщата, или конструктор на плавателни съдове да построи такъв с всичките му особености, ще изостави къщата на третия етаж, плавателния съд с недовършени платна. Все пак, ето какво щеше да се случи с Анж Питу, ако читателят бе приел насериозно думата край, поставена точно на най-интересното място, тоест когато кралят и кралицата се приготвят да напуснат Версай, за да отидат в Париж; когато Шарни започва да усеща, че една очарователна жена, на която пет години не е обърнал и най-малко внимание, се изчервява, щом погледът й срещне очите му, щом ръката му докосне нейната; когато Жилбер и Бийо вперват мрачен и решителен поглед в пропастта на революцията, която се отваря пред тях, прокопана от монархическите ръце на Лафайет и Мирабо, единият представящ известността, а другият – гения на епохата; и когато бедният Анж Питу, скромният герой на тази скромна история, държи на коленете си на пътя от Виле-Котре към Писльо припадналата при последното сбогом на любимия си Катрин. А той пък, галопирайки с коня си през полята, се е отправил със своя прислужник към главния път за Париж. Има също и други персонажи в този роман, второстепенни персонажи наистина, но от които, сигурен съм, читателите се интересуват. А аз пък, то се знае, имам навика, щом като веднъж съм показал нещо на сцената, да го проследявам в най-дълбоки подробности; не само главните герои, но и второстепенните, а също и най-незначителните фигуранти. Например абат Фортие, този непоколебим монархист, който без съмнение не би желал да се превърне в конституционен свещеник[3] и който ще предпочете прогонването пред клетвата. А също и младият Жилбер, изтъкан от две противоборчески в тази епоха природи, от два принципа, които се сливат от десет години – от демократическия принцип по бащина линия и аристократичния по майчина линия. А ето и госпожа Бийо – бедна жена, преди всичко майка, която, заслепена като такава, току-що е оставила дъщеря си на пътя, по който самата тя бе минала, и се прибира във фермата, така самотна след заминаването на Бийо. Също и чичо Клуис в колибата си насред гората, който още не знае дали с пушката, която му даде Питу в замяна на тази, която му отнесе два или три пръста на лявата ръка, ще убива, както и с първата, по сто осемдесет и три диви заека и сто осемдесет и два питомни заека в обикновени години и сто осемдесет и три диви заека и сто осемдесет и три питомни заека във високосни години. И накрая Клод Телие и Дезире Манике, тези селски революционери, които засега вървят по стъпките на парижките революционери, но на които един ден се надяваме, че почтеният Питу, техният капитан, техният учител, техният полковник, техният старши офицер, ще им служи едновременно като водач и като спирачка към крайни действия. Всичко казано дотук може само да усили учудването на читателя при споменаването на думата край, така странно поставена в края на главата. Бихме я оприличили с древния сфинкс, коленичил пред леговището си по пътя към Тебес[4] и представляващ неразрешима загадка за пътуващите беотийци[5]. Сега ще обясним. По едно време вестниците публикуваха едновременно: “Парижките потайности” от Йожен Сю “Главното признание” от Фредерик Сулие “Мопра” от Жорж Санд “Монте Кристо”, “Рицарят на Мезон-Руж” и “Войната на жените” от мен[6]. Това време бе добро време за фейлетона, но лошо време за политиката. Кой по това време се занимаваше с първите градоначалници на Париж – господин Арман Бертен, доктор Верон и на депутата Шамбол? Никой. И то с пълно право, тъй като нищо не беше останало от тези нещастни знатни парижани и не си струваше никой да се занимава с тях. Всичко, което има някаква стойност, изплува винаги и неминуемо достига някой бряг. Има само едно море, което поглъща завинаги всичко, хвърлено в него, и това е Мъртво море. Сякаш в това море бяха запокитени и видните парижани от 1845, 1846, 1847 и 1848 година. Освен това заедно с видните парижани като господин Арман Бертен, господин доктор Верон и депутата Шамбол се хвърляха в безпорядък и брътвежите на господин Тиер и на господин Гизо, на господин Одилон Баро и на господин Берие, на господин Моле и на господин Дюшател. Това отегчаваше колкото господата Дюшател, Моле, Берие, Баро, Гизо и Тиер, толкова и депутата Шамбол, доктор Верон и господин Арман Бертен. В замяна на това обаче истина е, че се разглеждаха най-внимателно главите на “Парижките потайности”, на “Главното признание”, на “Мопра”, на “Монте Кристо”, на “Рицарят на Мезон-Руж” и от “Войната на жените”. След като биваха прочетени сутрин, хората ги оставяха настрана, за да ги прочетат отново вечерта. Истина е, че така вестниците печелеха абонати, а читалните клиенти. Истина е, че това учеше на история историците и народа. Истина е, че това създаваше четири милиона читатели във Франция и петдесет милиона читатели в чужбина. Истина е, че френският език, който през ХVІІ век бе станал езикът на дипломацията, сега през ХІХ век ставаше език на литературата. Истина е, че творецът, който печелеше достатъчно, за да е независим, успяваше да се измъкне от натиска, упражняван върху него дотогава от аристокрацията и кралската власт. Истина е, че в обществото се появиха ново благородство и нова власт: благородството на таланта и властта на гения. Истина е в крайна сметка, че това носеше толкова добри резултати за хората и известност за Франция, че някои сериозно се заеха да спрат този ход на нещата. А той предизвикваше промените, че значимите хора на кралството биваха наистина уважавани и че известността, славата и дори парите на една държава отиваха у тези, които наистина са ги спечелили. Държавните мъже през 1847 година мислеха, както вече казах, да сложат край на този скандал, когато на господин Одилон Баро, който също искаше да се говори за него, му хрумна идеята, вместо да произнася добри и хубави речи, да организира лоши вечери в различни места, където името му още беше на почест. Той трябваше да даде име на тези вечери. Във Франция няма значение дали нещата носят имената, които им подхождат, стига само да носят някакво име. Ето защо нарекоха тези вечери реформистки банкети[7]. Имаше по това време в Париж един мъж, който след като бил принц, станал генерал. След като бил генерал, бил изпратен в изгнание, и след като бил изпратен в изгнание, станал учител по география. След като бил учител по география, той отпътувал за Америка. След пътуването в Америка се установил в Сицилия. След като се омъжил за дъщерята на сицилиански крал, той се върнал във Франция. А след като се върнал във Франция, станал кралско величество благодарение на Шарл Х и в крайна сметка, след като станал кралско величество, накрая станал крал. Е, добре, на този принц, този генерал, този учител, този пътник, този крал, този мъж, чието нещастие и просперитет трябваше да го научат на много неща, а не го бяха научили на нищо, му хрумна идеята да попречи на господин Одилон Баро да дава своите реформистки банкети. Той упорито се зае с тази задача, като не предполагаше, че това е принцип, на който обяви война, и тъй като всеки принцип, който идва свише, е следователно и по-силен от този, който идва отдолу, както всеки ангел трябва да победи човека, с когото се бори, дори този човек да е Якоб, ангелът победи Якоб, а принципът победи човека, и Луи Филип бе свален заедно с цялото си поколение от принцове, заедно със синовете и внуците си. Не казваше ли Светото писание: “За греха на бащите наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят.”[8] Това вдигна достатъчно шум във Франция, така че повече не се занимаваха с него за известно време, нито с “Парижките потайности”, нито с “Главното признание”, нито с “Мопра”, нито с “Монте Кристо”, нито с “Рицарят на Мезон-Руж”, нито с “Войната на жените”, нито дори, трябва да признаем това, с техните автори. Не, започнаха да се занимават с Ламартин, с Ледрю-Ролен, с Кавеняк и с принц Луи Наполеон. Но тъй като в крайна сметка се бе възцарило известно спокойствие, хората си дадоха сметка, че тези господа са безкрайно по-скучни от господин Йожен Сю, от господин Фредерик Сулие, от госпожа Жорж Санд и дори от мен, който скромно се подрежда накрая. Призна се, че тяхната проза, като изключим тази на Ламартин – на всекиму дължимото, – не струва колкото “Парижките потайности”, “Главното признание”, “Мопра”, “Монте Кристо”, “Рицарят на Мезон-Руж” и “Войната на жените”. Господин Ламартин бе приканен да пише проза, стига да не е политическа, а останалите господа, включително и аз, да пишем литературна проза. Ето с какво се заехме веднага, повярвайте ми, без да има нужда да бъдем приканвани отново. Тогава отново се появиха фейлетоните, тогава отново изчезнаха видните парижани, тогава продължиха да дрънкат същите бездарни оратори, които бяха говорили и преди революцията и които говореха след революцията, и които още говорят. Измежду всички тези оратори имаше само един, който по навик говореше много малко. Уважаваха го за това и го поздравяваха, когато минаваше с лентичката си на депутат. Един ден той се качи на трибуната... Господи! Наистина бих искал да ви кажа името му, но го забравих[9]. Един ден той се качи на трибуната… А! Трябва да знаете, че Камарата беше в твърде лошо настроение този ден. Париж бе избрал за свой представител един от тези, които пишеха фейлетони. Името на този човек например си спомням. Казваше се Йожен Сю. Камерата беше в лошо настроение, че е избран Йожен Сю. Върху банките вече имаха четири или пет литературни субекта, които не можеха да понасят: Ламартин, Юго, Феликс Пиа, Кине, Ескиро и т. н. Този депутат, чието име не си спомням, се качи на трибуната, като умело се възползва от лошото настроение на Камарата. Всички зашъткаха, всеки слушаше. Той каза, че именно фейлетонът е виновен, че Равайак е убил Анри ІV; че Луи ХІІІ е убил маршал Д`Анкр; че Луи ХІV е убил Фуке; че Дамиен е убил Луи ХV; че Лувел е убил херцог Дьо Бери; че Фиеши е убил Луи Филип; и накрая, че господин Дьо Праслен е убил жена си. Той прибави: че за всички изневери, злоупотреби и кражби, които се извършваха, е виновен фейлетонът; че единственото, което трябва да се направи, е да се премахне и забрани. Светът веднага щеше да си отдъхне и вместо да продължи пътя си към пропастта, ще се върне към златната епоха, до която неминуемо ще стигне някой ден, стига да направи толкова крачки назад, колкото и напред. Един ден генерал Фоай извика: “Във Франция кънти ехо, когато се произнасят честни и патриотични думи.” Да, това е вярно! По времето на генерал Фоай го имаше този отзвук, чували сме го, ние, които говорим, и сме доволни, че сме го чули. – Къде е това ехо? – ще ни запитат. – То е там, където е поетът Вийон[10]. Може би един ден ще го открием, да се надяваме! Така се случи, че този ден – не денят на генерал Фоай – на трибуната отекна едно друго ехо. Това беше странно ехо, което казваше: “Крайно време е да заличим това, на което Европа се възхищава, и да продадем възможно най-скъпо това, което всяко друго правителство, ако имаше щастието да го има, щеше да раздава даром – геният.” Трябва да кажем, че това не бе казано от собствено име, а само повтаряше думите на оратора. Камарата, с малки изключения, заигра ролята на ехо на ехото. Уви! Такава беше от тридесет и пет или четиридесет години ролята на мнозинствата. А в Камарата, както и в театъра, има много фатални традиции! Впрочем мнозинството беше на мнение, че всички кражби, които се извършват, всички злоупотреби и изневери, които се допускат, са причинени от фейлетона; че ако господин Дьо Праслен бе убил жена си, че ако Фиеши бе убил Луи Филип, че ако Лувел бе убил херцог Дьо Бери, че ако Дамиен бе убил Луи ХV, че ако Луи ХІV бе убил Фуке, че ако Луи ХІІІ бе убил маршал Д`Анкр, че ако в крайна сметка Равайак е убил Анри ІV, то всички тези убийства очевидно бяха по вина на фейлетона, дори и преди да е бил създаден. Мнозинството прие налога[11]. Може би читателят не се е замислял точно какво е налогът и се пита как този налог, тоест един сантим на фейлетон, може да убие фейлетона? Скъпи читателю, един сантим на фейлетон. Ако вашият вестник е издаден в четиридесет хиляди екземпляра, знаете ли колко прави това? Четиристотин франка на фейлетон! Това е два пъти повече, отколкото той се заплаща, когато авторът се казва Йожен Сю, Мери, Жорж Санд или Александър Дюма. Това е три пъти повече, четири пъти повече, когато авторът носи доста почтено име, но не толкова модерно като тези, които изброихме. Кажете ми, впрочем, морално ли е едно правителство да наложи върху някаква стока четири пъти по-голям данък от себестойността на стоката? Най-вече ако тази стока е стока, чиято собственост ни оспорват – разумът. Оказва се, че няма достатъчно богат вестник, за да купува романи фейлетони. Оказва се, че всички вестници публикуват фейлетон историйки. Скъпи читателю, какво ще кажеш за историите на “Конститюсионел”? – Пфу!... Е, добре, точно така! Ето какво искаха политическите мъже, за да не се говори повече за хората на литературата. Без да броим, че това тласка фейлетона в един доста особен от гледна точка на морала коловоз. Ето например на мен ми предложиха, на мен, който съм написал “Монте Кристо”, “Мускетарите”, “Кралица Марго” и т. н., на мен ми предложиха да напиша “Историята на Пале Роаял”. Много интересна двустранна задача: от една страна, историята на игралните домове; от друга страна, историята на публичните домове! Предложиха ми на мен, истински религиозния човек: “Историята на папските престъпления!” Предложиха ми... Не смея да ви кажа всичко, което ми предложиха. Ако само ми предлагаха какво да правя, щеше да е добре. Но ми предложиха да не правя нищо. И така една сутрин получих това писмо от Емил дьо Жирарден[12]: “Скъпи приятелю, искам “Анж Питу” да бъде само в половин том вместо в шест тома; да има само десет глави вместо сто. Оправяйте се както искате и режете, ако не искате да режа аз.” Иска ли питане, разбрах го отлично! Емил дьо Жирарден притежаваше моите “Спомени” в архивите си. Той предпочиташе да публикува спомените ми, върху които не се плащаше налог, вместо “Анж Питу”, върху която се плащаше. Ето защо пренебрегнаха шесттомен роман, за да публикуват двадесет тома от “Спомени”[13]. Ето защо, скъпи и много обичан читателю, думата край бе сложена преди края. Как Анж Питу бе удушен като император Павел І[14], не през врата, а през средата на тялото. Но както знаете от “Мускетарите”, които вие два пъти сметнахте, че са мъртви, и които два пъти възкръснаха, моите герои не могат да бъдат задушени толкова лесно като императорите. Същото, което се случи с “Мускетарите”, се случи и с “Анж Питу”. Питу изобщо не е умирал, а само изчезна и ще се появи отново. А аз ви моля в тези времена на смут и революции, които палят толкова факли и гасят толкова свещи, да не считате героите ми за мъртви, освен ако не сте получили уведомително писмо, подписано от собствената ми ръка. Все още!... [1] Първото издание на романа е на 26 юни 1851 г. в “Ла Прес”, La Presse – бел. ред. [2] Анж Питу, Париж, А. Кадо, 1851, 8 том във формат осмина, в Cabinets de lecture – бел. фр. изд. [3] През 1970 г. революционното правителство постановява свещениците да се заклеват във вярност в Конституцията. Заклелите се свещеници били наричани “конституционни”, а останалите “отцепници” – бел. прев. [4] Столица на Древен Египет по времето на Тутанкамон – бел. ред. [5] Жители на Беотия – историческа област в Централна Гърция – бел. ред. [6] “Парижките потайности” – (Journal des debats), 22 юни 1842 – 15 октомври 1843; “Главното признание” – “Льо Конститюсионел” (Constitutionnel), 1840; “Мопра” – “Ревю де Дьо Монд” (Rerие des deux mondes), 1-ви април – 1-ви юни 1836; “Монте Кристо” – “Журнал де деба” (Journal des debats), 25 август 1844 – 15 юли 1846; “Рицарят Мезон-Руж” – “Ла Демокраси пасифик” (Lа Democratie pacifique), 21 май 1845 – 12 януари 1846; “Войната на жените” – “Ла Патри” (La Patrie), 2 януари – 1 юни 1845 – бел. фр. изд. [7] Първият се е провел в Монмартр, в градините на Червения замък, на 8 юли 1847; последният провинциален банкет се е провел в Руан на 25 декември 1847 година – бел. фр. изд. [8] В Пета книга Моисеева, гл. 5, стих 9 – бел. ред. [9] Господин дьо Риансей – бел. фр. изд. [10] Франсоа Вийон (1431–1463) – френски поет, осъден за убийство на смърт през 1463 г., но избягал от затвора. Той напуска Париж и нищо повече не се знае за края на живота му – бел. ред. [11] Законът за печата, установяващ гербовия налог, датира от 1850 г. – бел. фр. изд. [12] Френски писател и политик (1806-1881), издател на “Конститюсионел” – бел. ред. [13] Тяхното публикуване започва в “Ла Прес” на 16 декември 1851 г. – бел. фр. изд. [14] На 12 март 1801 г. с участието на престолонаследника — бъдещия император Александър I, е извършен последният в историята на Русия дворцов преврат, при който император Павел I е убит в Михайловския замък в Петербург – бел. ред.