Предговор Повечето приключения, описани в тази книга, са се случили в действителност. Едно-две от тях са мои преживелици, а останалите – на разни момчета, мои съученици. Хък Фин е взет направо от живота. Том Сойер – също, но той няма конкретен прототип, а обединява в себе си черти от характерите на три момчета, които познавах – затова е събирателен образ. Странните суеверия, за които става дума, бяха извънредно разпространени сред децата и робите-негри в Западните щати по времето, когато се развива тази история – ще рече, преди трийсет-четирийсет години. Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат. Авторът, Хартфорд, 1876 г. Глава 1 – Том! Никакъв отговор. – Том! Никакъв отговор. – Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том! Никакъв отговор. Възрастната госпожа смъкна очилата на носа си и огледа стаята над тях. После ги бутна на челото си и я огледа под тях. Тя почти никога не поглеждаше през тях заради такава дреболия като някакво си момченце. Това бе нейният параден чифт очила, нейната свидна гордост и служеха най-вече да є придават важност, а не просто да є вършат работа – що се отнася до последното, те є бяха толкова от полза, колкото и ако гледаше през два капака от печка. Отначало тя се озадачи, а после каза (не кресна, но все пак го каза достатъчно силно, че да я чуят мебелите): – Ох, само да ми паднеш и ще те... Не се доизказа, защото вече се беше навела и ръчкаше с метлата под леглото и трябваше да си поема дъх, за да може да ръчка по-силно. Но не изрови оттам нищичко освен котката. – Не съм виждала по-голям пакостник от това момче! Отиде до отворената врата, застана на прага и се вторачи в буренясалите лехи с домати – нейната зеленчукова градина. Том го нямаше никакъв. Затова тя извиси глас, за да се чува надалеч, и се провикна: – Е-е-ей, Том! Нещо изшумоля зад гърба є и тя се обърна тъкмо навреме, за да сграбчи едно момче за крайчеца на сакото и да пресече бягството му. – Падна ли ми сега! Как не се сетих за тоя килер! Какво търсеше там? – Нищо. – Нищо ли?! Я си виж ръцете! И устата си виж! С какво си се омазал така? – Не знам, лельо. – Аз обаче знам. С мармалад – ето с какво! Колко пъти съм ти казвала – бръкнеш ли пак в мармалада, жив ще те одера! Подай ми пръчката. Пръчката се издигна във въздуха – ужасът неумолимо прииждаше... – Леле мале! Лельо, виж зад теб! Старицата се врътна и подбра уплашено полите си. Хлапакът мигом припна, изкатери високата ограда и се метна през нея. Леля Поли постоя слисана, а после добродушно се засмя. – Ох, да му се не види и хитрецът! На нищо ли няма да се науча най-после? Не ми ли е погаждал вече толкова номера, че да не ги надушвам отдалече? Но по-големи глупаци от изкуфелите старци няма! Дето се вика, старо куче на нови чудесии не мож го научи. Боже мили, не се умори тоз момчурляк пакости да измисля, и то най-различни – един ден едно, друг ден друго! Как ли да го разбереш какво си е наумил? И като че знае колко точно да ме изтормози – аз аха-аха да кипна и той вземе, че ме сащиса или пък ме разсмее, и на мен ми минава и ей-тонинко не мога да го ударя! Не, не си изпълнявам аз дълга към това момче, тъй си е, да ми прости Господ. Жалиш ли пръчката, не жалиш детето – тъй пише в Светото писание. Знам си аз – трупам грехове и ще страдам за двама ни! Същински дявол е това хлапе, ама какво да правя? Нали е синче на покойната ми сестра, горкото, сърце не ми дава да го натупам! Колчем го оставя да ми се измъкне, съвестта ужасно ме гризе, ама пък като го ударя, старото ми сърце направо ще се пръсне! То си го пише в Светото писание – животът на родения от жена е кратък и изобилства от мъки – тъй си е то. Сега ще избяга от училище и ще се затрие чак до вечерта, хич не се и съмнявам – длъжна съм да го накажа, затуй утре ще го хвана на работа. Хич не е лесно да го хване човек на работа точно в събота, когато всички момчета почиват – но няма друго такова нещо, което той да мрази повече от труда, а аз трябва да изпълнявам своя дълг към него, инак ще го погубя туй дете! Том наистина избяга от училище и си прекара изключително добре. Едвам сколаса да се прибере, за да успее да помогне на малкото негърче Джим да нареже преди вечеря дървата за утре и да нацепи подпалки – по-точно пристигна тъкмо навреме, за да му разкаже всичките си приключения, докато Джим свърши три четвърти от работата. По-малкото братче на Том, Сид (бяха от различни бащи), вече бе свършил своето – да събере треските. Той беше кротко, послушно момченце – щуротиите и белите никак не го влечаха. Докато Том вечеряше и все гледаше да отмъкне по някоя бучка захар при всеки удобен случай, леля Поли му зададе куп въпроси, изпълнени с дълбоко лукавство – искаше є се той сам да падне в клопката, като го накара да се изтърве за нещо. Както много други простодушни хорица и тя си позволяваше мъничкото тщеславие да вярва, че има дарба за скришна и потайна дипломация и смяташе съвсем прозрачните си хитринки за чудеса на вероломното коварство. Тя рече: – Том, май в училище беше доста горещо, а? – Да, госпожо. – Направо си беше жега, а? – Да, госпожо. – Не ти ли се прииска да поплуваш в реката, а, Том? Уплаха прониза Том, душата му се сви от смътно подозрение. Той се вгледа в лицето на леля Поли, ала то бе непроницаемо. Затова отвърна: – Не, госпожо... не чак толкова. Старицата се пресегна, опипа ризата му и отбеляза: – Ама сега май не ти е много горещо. – И се поласка от мисълта как разкри, че ризата е суха, без никой да заподозре какво є се върти в ума. Но каквото и да си въобразяваше тя, Том усети накъде духа вятърът и изпревари следващия є ход: – Мокрихме си главите на водната помпа – виж, моята още е мокра! На леля Поли є стана криво, че е пропуснала да забележи такава важна улика и пак са успели да я преметнат. Но я осени ново вдъхновение: – Том, нали не е нужно да разпаряш яката на ризата си, дето ти я заших, за да си намокриш главата? Разкопчай си сакото! Тревогата изчезна от лицето на Том. Той разкопча връхната си дреха. Яката на ризата бе здраво зашита. – Поврага! Е, на твоята да е. Не се и съмнявах, че си избягал от училище и си ходил да плуваш. Но аз ти прощавам, Том. Все пак понякога външният вид лъже и ти май си по-добър, отколкото изглеждаш. Поне този път. Леля Поли донякъде съжаляваше, че нейната прозорливост този път я бе подвела, но пък се и радваше, че Том, да му се не надяваш, се бе държал като послушно момче. Но тук се намеси Сидни: – Чини ми се май, че ти му заши яката с бял конец, а пък този е черен! – Ами че да, с бял я заших! Том! Но Том не изчака да види какво ще стане. На вратата се провикна: – Сид, да знаеш само какъв тупаник ще ти тегля! Щом се скри на безопасно място, Том огледа двете дебели игли, забодени на ревера му с намотани около тях конци – едната с бял, другата с черен. После си рече: “Ако не беше Сид, тя така и нямаше да забележи. Мътните да го вземат! Един път ми зашива яката с бял конец, друг път – с черен. Ух, как ми се ще да почне да шие само с един, че не мога да им хвана дирята! Ама Сид ще изяде пердаха, честно! Ще го науча аз!” Том далеч не беше момче за пример в градчето. Но твърде добре познаваше момчето за пример и го презираше. Само след има-няма две минутки той бе забравил всичките си грижи. И не защото те не бяха толкова тежки и мъчителни като тези на големите хора – не, ни най-малко, а защото едно ново, могъщо въодушевление ги засенчи и съвсем ги изтика от ума му, също както възрастният забравя своите несгоди, увлечен от някое ново начинание. Въпросното въодушевление бе предизвикано от един безценен нов начин за свирукане с уста. Том неотдавна го бе научил от един негър и си умираше да се поупражнява насаме, без никой да го притеснява. По този начин човек издаваше едно такова птиче чуруликане или пък бълбукане, което се получаваше, като по време на свирене небцето се докосва бързо-бързо с езика – читателят сигурно ще си го спомни, ако някога е бил момче. Не след дълго с упоритост и прилежание Том успя да му хване цаката и закрачи по улицата с уста, преизпълнена с хармония, и душа, преливаща от благодарност. Чувстваше се като астроном, открил нова планета – ала що се отнася до силната, дълбока, неподправена радост, без съмнение момчетата са по-облагодетелствани от астрономите. Летните вечери бяха дълги. Все още не се бе стъмнило. След малко Том спря да свирука. Пред него стоеше непознат – момче, малко по-едричко от него. Чужденците от всякаква възраст и пол бяха нещо твърде рядко и твърде биещо на очи за бедното, забутано градче Сент Питърсбърг. Пък и как беше облечено това момче... пременил се в делник като за празник! Просто да се смаеш. Шапката му бе финяшка, закопчаното догоре синьо сукнено сако – ново-новеничко и чистичко, също като панталоните му. Тръгнал ми с обувки още в петък! Дори носеше вратовръзка – панделка в ярък цвят. Такъв един изтупан градски вид имаше, че на Том му причерня пред очите. Колкото повече съзерцаваше туй ми ти чудо невиждано, толкова повече навирваше нос, за да покаже какво точно мисли за труфилата му, а собствените му дрешки му се струваха все по-опърпани. Никое от момчетата не заговори. Шавнеше ли едното, мърдаше и другото, но пристъпваха само настрани, в кръг. През цялото време стояха лице в лице и се гледаха в очите. Най-сетне Том каза: – Ще те ступам! – Я се пробвай да те видим! – Като едното нищо! – Да, ама друг път! – Мога и още как! – Не, не можеш! – Да бе, не мога! – Не можеш я! – Мога! – Не можеш! Настъпи неловко мълчание. После Том се обади: – Как се казваш? – Не е твоя работа. – Може и да не е, ама ще стане. – Хайде де! – Недей много да ми знаеш, че ще видиш ти! – Да, ама знам, знам, знам. Нъц! – Брей, че умник се извъди! Ама аз ще те напердаша като едното нищо, па дори да ми вържат едната ръка зад гърба! – Че защо тогава не ме напердашиш? Само така приказваш! – И ще го направя, ако се заяждаш с мен! – Да бе, да! Такива като тебе сме ги виждали – и цялата им рода все такава! – Ама че си нахакан! Много си бил важен, бе! Леле, каква шапка! – Като не ти харесва, та чудо голямо! Хайде де, бутни я на земята – ха си я съборил, ха съм те смлял на кайма! – Лъжеш! – От лъжец го чувам. – Само се перчиш, пък те е шубе! – Хайде, чупката! – Виж какво, ако продължаваш да ми се правиш на нахакан, ще грабна един камък и ще ти строша главата! – Да бе, да! – Ще ти я строша! – Какво само се заканваш тогава? Само ми разправяш приказки, пък нищо не правиш! Защото те е страх! – Не ме е страх. – Страх те е и още как! – Не е вярно! – Страх те е! Пак мълчание, пак погледи, впити един в друг, и пристъпване в кръг. Скоро те се оказаха рамо до рамо и Том каза: – Разкарай се оттук! – Ти се разкарай! – Не ща! – И аз не ща! И така, те застанаха един срещу друг, всеки се подпря на изнесения си настрани крак и започнаха да се бутат здравата, вперили кръвнишки погледи един в друг. Но никой не успяваше да надделее. Бутаха се така чак докато се зачервиха и от тях рукна пот. Тогава и двамата поотхлабиха натиска, ала продължаваха да са нащрек. Тогава Том каза: – Ти си страхливец! Жалко кутре! Ще те издам на батко ми – той тебе с малкия си пръст ще те пребие! Само да му кажа и ще те смели от бой! – Дреме ми на мен за батко ти! Моят батко е още по-голям от твоя и като нищо ще го метне през ей-оная ограда! (И двамата батковци си бяха чиста измислица.) – Лъжеш! – Ти казваш, че лъжа, ама то не значи че е вярно! Том тегли с палеца на крака си една черта в праха и заяви: – Само да си прекрачил тази черта, такъв бой ще ти хвърля, че после няма да станеш! Който пресече тая черта, лошо му се пише! Новото момче начаса я прекрачи и се изрепчи: – Като много се фукаш, я да те видим сега! – Не ме юркай, че ще си го изпросиш! – Е, нали каза, че ще ме ступаш, какво чакаш? – Брей, брей! За два цента ще те ступам като нищо! Новото момче извади две големи медни монети от джоба си и му ги протегна присмехулно. Том блъсна ръката му и те паднаха на земята. И само след миг двете момчета се въргаляха из праха, вкопчени един в друг като котараци, и в продължение на една минута се скубаха за косите, дърпаха си дрехите, млатиха се, дращеха се по носовете и се покриваха с прах и слава. Най-сетне цялата тази неразбория доби по-ясни очертания и сред дима на битката изплува Том – бе яхнал чужденеца и го налагаше здравата с юмруци. – Кажи, че ти стига! – изкомандва той. Момчето се мъчеше да се освободи. То ревеше, най-вече от яд. – Кажи, че ти стига! – и бъхтенето продължи. Най-сетне чужденецът смотолеви “Стига!”. Том слезе от гърба му и рече: – Това да ти е за урок. И следващия път внимавай с кого ще се заяждаш. Чужденчето си тръгна, като си изтупваше дрешките от праха. То хлипаше, подсмърчаше, а сегиз-тогиз се обръщаше, поклащаше глава и се заканваше, че щял да даде на Том да разбере “като го спипа следващия път”. На което Том отговаряше с присмех, а после, наперен и доволен, тръгна да се прибира. Щом обърна гръб на чужденеца, онзи грабна един камък, запрати го подире му и го уцели между лопатките, а после подви опашка и припна като антилопа. Том погна предателя и го гони чак до дома му – ето как разбра къде живее. Зае позиция до портата и постоя там, като приканваше врага да се покаже навън, но врагът само му правеше муцуни през прозореца и не скланяше да излезе. Най-сетне се показа вражата майка, която нарече Том лошо дете, нехранимайко и грубиян и му нареди да се маха. И Том се махна, ала преди това се закани, че “щял да му тегли един як пердах на това момченце”. Прибра се много късно и докато предпазливо се промъкваше през прозореца, откри, че леля му го причаква в засада. А щом тя видя в какво окаяно състояние са дрехите му, решението є вместо Том да почива в събота, да го впрегне в тежък робски труд стана твърдо като диамант.