ПРЕДГОВОР ОТ ФРЕНСКИЯ ИЗДАТЕЛ

Тази книга сигурно никога нямаше да се появи на бял свят, ако през юли 1967 година след земетресението, разрушило Каракас, един шестдесетгодишен мъж не бе прочел във вестниците за Албертин Саразен. Тя току-що беше починала - този малък черен диамант, излъчващ толкова блясък, смях и кураж. Беше се прочула из целия свят, след като за малко повече от година публикува три книги, две от които посветени на изживяванията й по затворите и бягствата й от тях.
Мъжът се наричаше Анри Шариер и идеше отдалеч. За да бъдем по-точни, идеше от Кайен, където бе изпратен през 1933 г. - млад парижки престъпник, осъден доживот, т.е. до смърт, за убийство, което не бе извършвал.
Произхождащият от френско учителско семейство Анри Шариер, роден през 1906 г. в Ардеш и наричан някога в престъпните среди Пеперудата - Папийон, по това време вече се водеше венецуелец. Защото хората, които срещнал във Венецуела, предпочели да вярва на очите и на думите му, а не на криминалното му досие и защото след тринадесет години, прекарани в бягства и непрекъснати опити да се измъкне от ада на каторгата, тази страна му помогнала да гледа в бъдещето и да загърби миналото.
И така, през юли 1967-а Шариер влязъл във френската книжар¬ница в Каракас и си купил “Гривната” на бившата затворничка Саразен. На корицата пишело “123 хиляди продадени екземпляра”. Изчел книгата и си казал: “Хубаво, но щом тази мацка е продала 123 хиляди екземпляра само благодарение на това, че се е местила от скривалище на скривалище със счупен крак, значи аз, дето имам зад гърба си тридесет години, изпълнени с авантюри, ще продам три пъти повече.”
Умозаключение само по себе си логично, но същевременно и опасно, защото след успеха на Албертин бюрата на издателите били затрупани с десетки безнадеждни ръкописи. Приключението, страданието, дори и най-възмутителната несправедливост невинаги правят добра книга. Нужно е още да съумееш да ги опишеш, тоест да притежаваш онзи несправедливо разпределен дар Божи, благодарение на който читателят вижда, чувства, изживява всичко видяно, почувствано и изживяно от автора, като че ли е с него.
И точно тук Шариер имал голям късмет. Нито за миг той не помислил да литературства - той, човекът на действието, на живота, горещото сърце, щедрата стихия с насмешлив поглед, с топъл и леко дрезгав средиземноморски глас, който можеш да слушаш часове наред, защото Шариер разказва както никой на света, или с други думи - като всички велики разказвачи. И така, чудото станало - неизкушен от каквито и да било литературни амбиции (изпращам ви приключенията си, дайте ги на някой от занаята да ги опише, бяха първите му думи), той започнал да пише като че ли разказва. Човек го вижда, чувства, изживява и ако за лош късмет поискате да оставите книгата в края на някоя страница, докато ви обяснява как се запътил към клозета (важно и уважавано място на действие в каторгата), ще бъдете принудени да обърнете страницата, защото вече не той, а вие ще сте тръгнали натам.
Три дни след като прочел “Гривната”, той изписал на един дъх двете първи тетрадки - ученически тетрадки със спирала. Минало малко време, докато посъбере мнения за тази своя нова авантюра - може би по-смайваща от всички предишни - и в началото на 1968 г. се заел с продължението. За два месеца приключил с тринадесетте тетрадки.
Както и в случая с Албертин, ръкописът му стигна до мен по пощата. Беше през септември. Три седмици по-късно Шариер дойде в Париж. Бях издал Албертин с Жан-Жак Повер. Сега Шариер на свой ред ми повери книгата си.
Писана по все още горещите следи на спомена, преписвана от многобройни, ентусиазирани, но не винаги френски ръце на машинописки, тя нямаше нужда да се пипа, образно казано. Позволих си само да поправя пунктуацията, да подменя някои твърде неясни испански изрази и да редактирам местата, където смисълът се объркваше поради инверсиите в изпъстрения с чужди думи жаргон, който авторът бе възприел в Каракас.
Що се отнася до автентичността на книгата, мога напълно да гарантирам за нея. Шариер идва на два пъти в Париж и ние дълго разговаряхме. По цели дни, а понякога и по цели нощи.
Беше ясно, че тридесет години по-късно отделни детайли са избледнели или са били изменени от паметта му. Но това са все незначителни неща. А за основното е достатъчно да погледнете труда на професор Дьовез “Кайен” и веднага ще се уверите, че Шариер не е преувеличил описанието на каторжническите нрави и на ужаса на каторгата. Напротив.
Взехме принципно решение да променим всички имена на каторжници, на надзиратели и началници от затворническата администрация, тъй като задачата на книгата не е да изобличава отделни личности, а да обрисува типове характери, както и един непознат свят. Същото се отнася и до датите. Някои са много точни, други са само ориентировъчни. Това е достатъчно. Защото Шариер не е искал да напише исторически труд, а да разкаже за премеждията, през които е преминал с твърдост и вяра. Така се е получила невероятната епопея на един мъж, отказващ да приеме недостойните за един цивилизован народ жестокост и крайности, до които понякога стига обществото в естествения си стремеж да се предпази от престъпността.

ЖАН-ПИЕР КАСТЕЛНО,
Първи издател на „Пеперудата”

На народа на Венецуела,
на скромните рибари от залива Париа, 
на всички интелектуалци, военни
и други,
които ми помогнаха да започна 
живота си отново,
на Рита, моята съпруга и най-близка 
приятелка.


Първа тетрадка

В БЛАТОТО 

ПРОЦЕСЪТ


Ударът бе толкова жесток, че успях да се изправя отново на крака едва след тринадесет години. Не, не ставаше дума за някое обикновено шамарче – бяха се подготвили да ме изработят по всички правила на изкуството.
26 октомври 1931 г. Изведоха ме от килията ми в “Консиержери”, където бях живял през последната година, още в осем сутринта. Бях гладко избръснат и докаран в костюма, ушит от известен майстор. Бяла риза и бледосиня папийонка довършваха целия ми фасон.
Бях двадесет и пет годишен, а изглеждах едва на двадесет. Леко стреснати от "джентълменския" ми вид, стражарите се държаха внимателно. Даже ми свалиха белезниците. Седяхме шестимата - петимата жандарми и аз - на две пейки в една гола стая. Навън бе мрачно.
Намирахме се в Съдебната палата на брега на Сена в Париж и вратата срещу нас водеше право към съдебната зала.
 След няколко мига щях да бъда обвинен в предумишлено убийство. Адвокатът ми Реймон Юбер надникна да види как съм: “Няма никакви сериозни доказателства против вас. Вярвам, че ще бъдем оправдани.” Подсмихнах се, като чух “ще бъдем”. Все едно че господин Юбер щеше да се явява като обвиняем заедно с мен и също да излежава евентуалната присъда.
Най-после се появи разсилният и съобщи, че е дошъл нашият ред. И така, обкръжен от четирима стражари и един сержант, аз пристъпих през широко зейналите врати в огромната зала. Добре се бяха погрижили за декора. Всичко - килимите, завесите на огромните прозорци, чак до мантиите на съдиите, които щяха да се занимаят с мен след няколко минути, тънеше в кървавочервени тонове.
- Господа, Съдът!
От страничната врата вдясно един след друг влязоха шестима мъже - председателят и петима съдии с цeрeмониални шапки на глава. Председателят се спря пред стола в средата, около него от дясно на ляво се наредиха колегите му. В самата зала, където всички, включително и аз, бяхме останали прави, тегнеше пълна тишина. Съдът седна, след него и останалите.
Председателят - човек с розовобузесто строго лице, ме гледаше в очите, без да изразява каквито и да било чувства. Казваше се Бьовен. Оттук нататък щеше да ръководи процеса справедливо и с цялото си държане да покаже на всички, че той, професионалният съдия, не е твърдо убеден в искреността на свидетелите. Нямаше вина за нанесения ми удар, но послужи като инструмент на останалите.
Прокурорът се казваше Прадел. Имаше тъжната слава, че е изпратил на гилотината и на каторга повече жертви от който и да било друг, и всички адвокати трепереха пред него.
Като служебен обвинител Прадел беше лишен от всичко човешко. Той олицетворяваше закона, той държеше везните и щеше да направи всичко възможно да ги наклони в своя полза. Отпуснал клепачи, прокурорът ме наблюдаваше като лешояд от цялата висота на своето положение. А това значеше, първо - от висотата на катедрата си, която го поставяше над мен, и второ - от собствените си най-малко метър и осемдесет, които арогантно изтъкваше. Не свали червената мантия, но постави пред себе си шапката и се облегна на дланите си, големи като хилки. Златна халка показваше, че е женен, а на кутрето си носеше като пръстен излъскан гвоздей от конска подкова.
Когато се наклони над мен, за да изрази по-добре превъзходството си, обвинителят сякаш изрече: “Много се лъжеш, ако си мислиш, че ще успееш да ми се измъкнеш, малък фукльо. Ръцете ми не приличат на клещи, но в сърцето си крия нокти, с които ще те разкъсам на парчета. Всички адвокати се боят от мен, а в магистратурата ме уважават като опасен прокурор, защото никога не оставям плячката да ми се измъкне. Не ми трябва да знам дали си виновен или не, моята задача е просто да използвам това, което имам срещу теб - разгулния ти живот в Монмартър, скалъпените от полицията свидетелски показания, изявленията на самите полицаи. С всички тези гадни дрънканици, събрани от следователя, аз ще успея да те обрисувам толкова отблъскващо, че заседателите ще те изтрият от лицето на обществото.”
Не знам дали сънувах или действително го чух да говори - толкова бях потресен от този “човекоядец”: “Не се бунтувай, обвиняеми, и най-вече не се опитвай да се защитаваш - аз ще те натикам в блатото. Надявам се, че не разчиташ на заседателите. Не си прави илюзии. Тези дванадесет души не знаят нищо за големия живот. Погледни ги как са се наредили пред теб. Добре виждаш - дванадесет нещастници, домъкнати в Париж от някоя задънена провинция. Дребни буржоа, пенсионери, търговци. Няма нужда да ти обяснявам. Нали не си въобразяваш, че те разбират твоята младост или живота ти в Монмартър? За тях Пигал и Плас Бланш са самият пъкъл, а онези, които водят нощен живот, са врагове на обществото. Всичките ужасно се гордеят, че са съдебни заседатели в Палатата край Сена. И отгоре на всичко, повярвай ми, страдат от съзнанието за собствената си ограниченост.
А ти пристигаш - млад и хубав. Нима и за момент си очаквал, че ще се поколебая да те представя като среднощен монмартърски Дон Жуан? От самото начало ще направя от тези заседатели твои врагове. Пък и прекалено добре си се докарал. Можеше да се облечеш по-скромно - тук ти е голямата тактическа грешка. Не виждаш ли, че ти завиждат на костюма? Те си купуват дрехи от сергиите и никога, дори насън, не са се виждали в костюм, ушит по поръчка.”
Беше станало десет часът и процесът трябваше да започне. Имах срещу себе си шестима съдии, между които един нападателен прокурор, готов да използва цялата си хитрост, интелигентност и сила, за да убеди онези дванадесет чичковци, че съм виновен и само каторгата или гилотината са подходящи присъди.
Щях да бъда съден за убийството на един сутеньор и полицейски доносник от нашите среди в Монмартър. Нямаше никакви доказателства, но ченгетата, които получават сухо всеки път, щом открият извършителя на някое престъпление, поддържаха версията, че аз съм убиецът. Поради липса на доказателства заявиха, че разполагат с “конфиденциални показания”, които не оставяли място за съмнение. Най-силният им коз се наричаше Полен и всъщност беше истинска грамофонна плоча в панталони, записана на “Ке дез Орфевр” 36. По едно време, тъй като твърдях, че не го познавам, председателят съвсем резонно ме запита:
- Казвате, че този свидетел лъже. Добре. Но защо му е да го прави?
- Господин председателю, откак съм арестуван, прекарвам безсънни нощи, и то не от угризения заради убийството на Ролан льо Пти - не аз съм престъпникът. Търся мотива, който е тласнал този свидетел да се озлоби толкова много срещу мен, че всеки път, когато обвинението започваше да губи убедителност, той изобретяваше нови лъжесвидетелства, за да го подсили. И така, господин председателю, стигнах до извода, че полицаите са го заловили в сериозно престъпление и са се спазарили с него - ще си затворят очите, ако той обвини Папийон.
Тогава дори не подозирах колко близо съм бил до истината. Няколко години по-късно Полен, представен в съда като честен и неосъждан човек, беше заловен и съден за търговия с кокаин.
Господин Юбер се опита да ме защитава, но не можеше да се мери с обвинението. Единствен адвокатът Буфе в един момент успя благодарение на искреното си възмущение да затрудни прокурора. Уви, твърде за кратко. Прадел ловко спечели и тази схватка. Отгоре на всичко той непрекъснато ласкаеше заседателите и те се бяха надули от гордост, че тази важна личност се държи с тях като с равни и дори като със сътрудници.
В единадесет часа вечерта играта приключи. Защитниците ми се оказаха в шах и мат. И аз - невинният – бях осъден. Френското общество, представено от прокурора Прадел, зачеркна завинаги един двадесет и пет годишен младеж. Сметката ми бе сервирана с равния глас на председателя Бьовен. Без намаление.
- Обвиняеми, станете!
Ставам. В залата цари абсолютна тишина, не се чува даже дишане. Сърцето ми бие малко по-бързо. Някои заседатели ме наблюдават, други са навели глави - изглеждат засрамени.
- Обвиняеми, заседателите отговориха положително на всички въпроси с изключение на този за преднамереност на деянието. Вие сте осъден на доживотна каторга. Имате ли нещо да добавите?
Не трепвам, държанието ми е нормално, само се хващам по-здраво за преградата на подсъдимата скамейка, на която съм се облегнал.
- Да, господин председателю, искам да кажа, че действително съм невинен и станах жертва на полицейски машинации.
От ъгъла, където се бяха разположили като изискани гости на процеса елегантните дами, се чу шепот. Без да повишавам тон, се обърнах към тях:
- Млъкнете, богаташки, които сте дошли тук от мръсничко любопитство. Фарсът свърши. Едно убийство беше щастливо разгадано от вашата полиция и вашето правосъдие - бъдете доволни!
- Стража - извиква председателят, - отведете осъдения.
Преди да изчезна, чух един вик: “Не се безпокой, мили, аз и там ще дойда да те намеря.” Моята прекрасна смела Нинет даде по този начин воля на любовта си. Хората от нашата среда, които присъстваха в залата, изръкопляскаха. Те знаеха много добре как стоят нещата с убийството и така ми показаха гордостта и одобрението си за това, че не издадох никого и не прехвърлих другиму вината.
На връщане в малката стая, където седяхме преди процеса, стражарите ми сложиха белезници и един от тях прикова с къса верига дясната ми китка към своята лява. Никой не продумваше. Помолих за една цигара. Старшината ми даде и ми я запали. Всеки път, когато вдигах ръка, за да си дръпна, стражарят, за който бях окован, трябваше да повтаря движението ми. Изпуших прав около три четвърти от цигарата. Останалите продължаваха да мълчат. Аз бях този, който погледна старшината и каза: “Да вървим.”
Спуснах се по стъпалата, заобиколен от дузина стражари, и стигнах до вътрешния двор на палатата. Там ни очакваше арестантската кола - от ония, дето са с пейки за сядане, а не с клетки. Старшината каза: “Към Консиержери.”

“КОНСИЕРЖЕРИ”

Щом пристигнахме в последния замък на Мария-Антоанета, мен ме връчиха на главния надзирател, който подписа нещо като квитанция за получаването ми. Стражарите си тръгнаха, без да кажат нищо, но преди това старшината стисна двете ми оковани ръце - виж ти изненада!
- Колко ти друснаха? - попита главният надзирател.
	    - До живот.
- Не може да бъде! - Един поглед към стражарите го убеди, че това е истината. И този петдесетгодишен тъмничар, който се беше нагледал на какво ли не и който добре познаваше моя случай, намери начин да изрази съчувствието си: “Тези мръсници трябва да са откачили!”
Той внимателно ми свали белезниците и има добрината лично да ме заведе до една от онези килии, които бяха специално пригодени за осъдените на смърт, лудите, особено опасните и каторжниците.
- Кураж, Папийон – каза той, докато затваряше зад мен вратата. - Ще ти изпратим вещите и храната от старата ти килия. Кураж!
- Благодаря, шефе. Имам си достатъчно кураж, можете да ми вярвате. Дано да им се затъкне в гръкляна моята доживотна присъда!
След две-три минути чух някой да драска по вратата.
- Какво става?
- Нищо, закачам тук една бележка - отговаря някакъв глас.
- Защо, какво пише на нея?
- Доживотна каторга. Подлежи на усилено наблюдение.
Ама тия наистина бяха откачили! Изглежда мислеха, че шокът от всичко, което ми се стовари на главата, ще ме побърка дотам, че да се самоубия. О, не! Аз съм и ще бъда смел. Ще се боря срещу всички и всичко. Още от утре започвам да действам.
Докато пиех кафето си на следващата сутрин, се запитах - да обжалвам ли? Какъв смисъл? Ще имам ли повече късмет пред друг съдебен състав? И колко време ще изгубя? Година, може би осемнадесет месеца... За какъв дявол? Та да получа двадесет години вместо доживот.
Тъй като твърдо бях решил да бягам, срокът на присъдата нямаше значение - сещах се какво беше казал един осъден на председателя на съда: “Господине, колко трае във Франция доживотната каторга?”
Започнах да се въртя из килията си. Бях изпрал по пневматичната поща две думи на жена ми, за да я утеша, и една бележка на сестра ми, която се опита да защитава брат си сама срещу всички.
Край, завесата падна. Близките ми сигурно страдат повече от мен, а далеч в провинцията бедният ми баща с мъка носи този толкова тежък кръст. Изведнъж се сепвам: та аз съм невинен! Добре, но кой го знае? Кой? Казвам си: само не си прави майтапа да ги разправяш тия на някого - ще те спукат от подигравки. Да плащаш доживот заради някакъв путьо е достатъчно лошо; ако отгоре на всичко не си го пречукал ти - това вече е прекалено. Най-добре е да си държиш ченето затворено.
Докато лежах в Санте и в “Консиержери” по време на предварителното следствие, изобщо не бях предполагал, че мога да получа толкова тежка присъда. и затова не се бях интересувал какво представлява “блатото”.
Добре. Задача първа: да се свържа с осъдени, които са склонни да ми станат спътници в бъдещото бягство. Спрях се на един марсилец - Дега. Бях сигурен, че ще го срещна при бръснаря. Той ходеше там да се бръсне всеки ден. Помолих и аз да отида. И наистина, щом пристигнах, го мярнах да стои, опрял нос в стената. Видях как пропуска другите покрай себе си, за да чака по-дълго на опашката. Поразбутах останалите и застанах точно до него.
- Как е, Дега? - прошепнах бързо.
- Добре, Папи. Петнадесет, а ти? Казаха ми, че са те натопили.
- Вярно. Доживот.
- Ще обжалваш ли?
- Не. Това, което сега ми трябва, е хубаво да се храня и да правя упражнения. Трябва да бъдем силни, Дега, защото сигурно ще имаме нужда от здрави мускули. Ти зареден ли си?
- Да, имам десет бона в лири стерлинги. А ти?
- Не съм.
- Съвет от мене - бързо се зареждай. Юбер ли ти е адвокат? Той е скапаняк, никога няма да успее да ти осигури патрон. Прати жена си със зареден патрон при Данте. Да го предаде на Доминик льо Риш и ти гарантирам, че ще го получиш.
 - Шшт. Копоят ни наблюдава.
- Гледаме да си поприказваме, а?
- А, нищо сериозно - отвръща Дега. - Вика, че бил болен.
- Какво му е? Съдебно разстройство? - и дебелогъзестият копой се задави от смях.
Това е животът. Вече бях нагазил в блатото. Тук подигравките над едно двадесет и пет годишно момче, осъдено до края на съществуването си, предизвикваха залпове от смях.
Патрона го получих. Представляваше великолепно излъскана алуминиева капсула, която се развинтваше точно по средата.
Имаше мъжка и женска половина. Съдържаше 5600 франка в новички банкноти. Когато ми предадоха тубата, дълга шест сантиметра и дебела колкото палец, аз я целунах. Да, целунах я, преди да и сложа в ануса си. Поех дълбоко въздух, за да я напъхам до дебелото си черво. Това беше моята каса. Сега можеха да ме съблекат до голо, да ме карат да се разкрачвам, да кашлям, да се разгъвам на две, но нямаше да разберат дали нося нещо в себе си. Патронът се беше качил високо в червата ми. Беше станал част от мен. Носех в себе си своя живот, своята свобода. И пътя към отмъщението. Защото аз наистина мислех да отмъстя. Всъщност мислех само за това. Навън бе нощ. Бях сам в килията. Силната лампа на тавана позволяваше на копоя да ме наблюдава през малка дупка на вратата. Светлината ме заслепяваше, нараняваше очите ми и затова ги покрих с нагънатата си кърпичка. Проснат върху дюшека на желязното легло без възглавница, виждах отново всички детайли от кошмарния процес.
Сега тук може би ще стана малко отегчителен, но за да разберете останалото от тази предълга истории, за да разберете откъде извираха силите ми в моята борба, трябва да разкажа всичко, което ми се привидя и което осъзнах в онези първи дни, след като ме погребаха жив.
Какво трябваше да сторя след бягството? (Сега, когато вече имах патрона, дори за момент не се съмнявах, че ще успея да избягам.) Най-напред трябваше да се върна колкото е възможно по-скоро в Париж. Първия, когото щях да убия, беше лъжливия свидетел Полен. После двете ченгета, които разследваха случая. Но само две ченгета не е достатъчно - те заслужаваха да ги избия всичките. Или поне колкото мога повече. Да, сещам се. Веднъж да се освободя, и ще се върна в Париж. В един куфар ще сложа колкото е възможно повече експлозив. Не знам точно колко - десет, петнадесет, двадесет кила. И започнах да пресмятам колко ще е нужно, за да бъдат убити повече хора.
Динамит? Не, по-добре ще е тротил. А защо не нитроглицерин? Добре де, “там” ще поискам акъл от онези, които разбират повече от мене. А ченгетата могат да са спокойни, ще си направя сметката как най-добре да се погрижа за тях. 
Продължавах да лежа със затиснати под кърпичката очи. Много ясно си представях безобидния наглед куфар, пълен с експлозив, и часовника, нагласен да задейства детонатора. Внимание - той трябва да избухне точно в десет сутринта в залата за заседания на първия етаж в сградата на Следственото управление на “Ке дез Орфевр” 36. По това време там се събират най-малко сто и петдесет ченгета, за да изслушат сводките или да получат задачи. Колко са стъпалата до горе? Не бива да сбъркам. 
Трябва най-точно да изчисля времето, за да може куфарът да стигне от улицата до предназначението си точно в секундата на взрива. Кой ще го носи? Мога да блъфирам. Пристигам с такси точно до вратата на Следственото управление и казвам властно на двата боклука, които стоят на стража:
“Качвайте този куфар към залата за заседания, аз сега идвам. Кажете на комисаря Дюпон, че главният инспектор Дюбоа му го праща и пристига след малко.”
Само че ще ме послушат ли? А ако случайно в това море от тъпаци попадна на единствените двама по-умни? Тогава ще пропадна. Трябва да намеря друг вариант. Отново и отново си напъвам мозъка. Непременно трябва да открия стопроцентово сигурен метод.
Ставам да пия вода. От толкова мислене ме заболя главата. Лягам без превръзката на очите. Минутите текат бавно. И светлината, тази светлина... Господи, Боже Господи! Намокрям кърпичката и отново я слагам. Хладната вода ме облекчава, а натежалият плат прилепва по-добре върху клепачите ми. Отсега нататък все така ще правя.
Дългите часове, през които подготвях бъдещото си отмъщение, бяха толкова напрегнати, че въображаемите ми действия започваха да придобиват някаква реалност. Всяка нощ и дори през част от деня пътешествах из Париж, като че ли вече бях избягал. И, разбира се, първото, което правех, беше да представя сметката на Полен и на ченгетата. А съдебните заседатели? Нима тези копелета щяха да продължат да си живуркат? Сигурно тогава са се върнали у дома много доволни от изпълнения дълг. Много важни и дуещи се от гордост пред съседите и пред размъкнатите си жени, които ги чакат да им претоплят вечерята.
Хубаво де, какво ще правя със съдебните заседатели? Нищо. Бедните глупаци. Тях никой не ги е подготвял за съдии. Тези, които бяха пенсионирани стражари и митничари, се държаха като пенсионирани стражари и митничари. Или като млекари, или като въглищари. Просто вървяха след прокурора, на когото не му беше трудно да ги сложи в малкия си джоб. Всъщност те не носеха вина. Значи претеглено и решено - на тях нямаше да им сторя никакво зло.
Описвайки всички тези мисли, които са ми минавали през ума преди толкова години и които сега си спомням с ужасна яснота, виждам до каква степен абсолютната тишина и пълната изолация, наложени на един затворен в килия младеж, могат да развихрят въображението му, преди да го тласнат към лудостта. Той започва да води толкова наситен и сетивен въображаем живот, че буквално се раздвоява. И заминава да се шляе където си ще: у дома, при майка си, баща си, семейството си, детството, различните периоди от живота си. И най-вече сред приказните замъци, които щедрият му разум изгражда с толкова невероятна яснота, че в своето раздвоение той започва да вярва, че изживява всичко, което му се присънва.
Тридесет и шест години са изминали оттогава и при все това перото ми описва всичко, което съм мислил в онзи момент от живота си, без ни най-малко усилие.
Не, няма да сторя нищо на заседателите. Но прокурорът? О, него не бива в никакъв случай да изпускам. За него впрочем си имам готова рецепта, взета от Александър Дюма. Ще действам точно като с онзи тип от “Граф Монте Кристо”, когото бяха оставили да пукне от глад в една пещера.
Да, прокурорът е виновен. Този обвит в червено лешояд направи всичко, за да си заслужи най-жестоката екзекуция.
Точно така, след Полен и ченгетата ще се заема с онова влечуго. Ще наема вила с много дълбок зимник, плътни врати и здрава врата. Ако вратата не е достатъчно дебела, сам ще й направя звукоизолация с дюшек и кълчища. След като осигуря вилата, ще го проследя и ще го отвлека. Вече ще съм зазидал две железни халки в стената и щом пристигнем, първата ми работа ще бъде да го окова. Ела да гледаш тогава. Заставам лице в лице с него - виждам го абсолютно отчетливо през затворените си клепачи. Наблюдавам го точно така, както той ме гледаше мене в съда. Застанал съм съвсем близо до него - лицата ни почти се допират и картината е толкова ясна и жива в съзнанието ми, че усещам дъха му.
Ястребовите му очи са заслепени и ужасени от светлината на един много силен прожектор, който съм фокусирал върху него. Големи капки пот се стичат по налятото му с кръв лице. Чувам своите въпроси, слушам неговите отговори… (Господи, как изживявах тези моменти!)
“Позна ли ме, мерзавецо? Аз съм Папийон, когото ти с лека ръка изпрати да се бъхти доживот. Мислиш, че си е струвало толкова години да зубриш, да четеш по цели нощи римски закони и всякакъв боклук, да кълвеш латински и гръцки, да пожертваш младостта си, за да се научиш да ораторстваш. И за какъв дявол? За да създадеш някой нов добър закон за обществото? За да убедиш тълпите колко хубаво нещо е мирът? За да проповядваш духа на някоя чудесна религия? Или просто за да влияеш върху другите и със силата на университетското си образование да ги направиш по-добри и по-малко зли? Кажи за какво използва знанията си - за да спасяваш хора или за да ги погубваш? Не, тебе те тласка само едно вдъхновение. Да се издигаш все по-нагоре. Да изкачваш стъпалата на мръсната си кариера. За теб славата значи да си най-добрият снабдител на каторгите, на палачите и на гилотината. Ако палачът Дебле имаше малко чувство за признателност, трябваше да ти праща каса шампанско за всяка Коледа. Нали благодарение на тебе, мръсна свиньо, е отрязал пет-шест глави повече тази година. Е, свърши се тая. Сега си в моите ръце, закован здраво за тази стена.
Помня усмивката ти и победоносния ти вид, когато прочетоха присъдата ми след твоята реч. Като че ли беше вчера, а оттогава минаха години. Колко - десет, двадесет?”
Ама чакай, какво става с мен - защо десет, защо двадесет години? Стегни се, Папийон - ти си силен и млад, носиш в корема си 5600 франка. Кълна ти се, че ще изкараш максимум две години от доживотната си присъда. Две - не повече. Хайде, взел си да откачаш, Папийон! Килията и тишината ще те побъркат.
Бях свършил последната цигара предишния ден. Започнах да вървя. Вече нямах нужда да затварям очи, нито да ги покривам с кърпичка, за да виждам като наяве това, което щеше да стане по-нататък.
Изправих се. Килията беше дълга четири метра, което значеше пет ситни крачки от вратата до стената. Започнах да крача с ръце на гърба. И продължих оттам, докъдето бях стигнал: “Добре. Както ти казах, ясно помня твоята победоносна усмивка. Сега обаче аз ще я превърна в гримаса. Разбира се, ти имаш едно предимство пред мен – можеш да крещиш, ако искаш, докато аз не можех. Викай колкото си щеш и колкото сили имаш. А как ли ще действам с теб? Може би по рецептата на Дюма? Да те оставя да пукнеш от глад - не, това не е достатъчно. Първо, ще ти избода очите. А ти пак си доволен? Мислиш, че като ти избода очите, поне няма да ме виждаш, пък и аз ще съм лишен от удоволствието да познавам по зениците ти какво изпитваш. Да, имаш право, не трябва да ти вадя очите, поне не веднага. Това ще го оставим за по-нататък. Сега ще ти изтръгна езика - този ужасен език, който режеше като острие. Не, като бръснач! Курвенският език, който си продал за славната си кариера. Същия език, с който казваш нежни думи на жена си, децата си, любовницата си. Всъщност не те виждам с любовница! По-скоро с някое момченце. Като те гледам, не може да си друго освен лигав пасивен педераст. Да, първо ще премахна езика ти, защото той беше изпълнителят на твоето престъпление. Нали знаеш толкова добре да си служиш с него, че благодарение на това накара заседателите да отговорят с “да” на всички зададени въпроси. Благодарение на езика си представи ченгетата като светци, отдадени на дълга; благодарение на него издържаха свидетелските показания. Благодарение на него ония дванадесет копелета видяха в мен най-опасния човек в Париж. Ако не беше този език - този толкова коварен, ловък, убедителен, умел в изкривяването на хората, фактите, нещата език, сега щях да си седи на терасата на Гран кафе на Плас Бланш, откъдето изобщо нямаше да съм мръднал. Ясно, значи, ще ти го изтръгна. Обаче с какво?”
Крачех, крачех, зави ми се свят, но продължавах да стоя лице в лице с него... докато внезапно лампата изгасна и през решетките на прозореца в килията ми се процеди слаба дневна светлина. Сутрин ли е вече? Значи бях прекарал в отмъщение цялата нощ. Колко хубави часове! И колко кратка се оказа дългата нощ! 
Седнах на леглото и се ослушах. Нищо. Пълна тишина. От време на време леко почукване на вратата. Пазачът, обут в пантофи, за да не издава шум, вдигаше металното капаче над дупката на вратата, откъдето можеше да ме наблюдава, без аз да го виждам. Засега, създадената от Френската република машина, действаше без грешка - тя вече успя да елиминира един човек, който евентуално би могъл да й създаде проблеми. Само че това не й се стори достатъчно. Важно беше този човек да не умира твърде бързо, да не се измъква чрез самоубийство. Той беше нужен. Какво щеше да прави администрацията на затворите, ако нямаше затворници? Щеше да върви на майната си. Значи този човек трябваше да бъде наблюдаван. Той трябваше да стигне до каторгата, където щеше да оправдае заплатите на други чиновници. Повтарящото се леко почукване ме накара да се усмихна. 
Не бой се, мухльо, няма да ти избягам. Във всеки случай не по този начин - чрез самоубийство. Единственото, което искам, е да продължа да живея и да остана колкото се може по-здрав, за да замина възможно най-бързо за същата Френска Гвиана, където ме пращате благодарение на собствената си глупост. Знам, стари надзирателю, който непрекъснато надничаш, че твоите колеги там съвсем не са ангелчета. И че в сравнение с онези копои ти си същински Дядо Коледа. Знам го отдавна, защото когато запитали създателя на каторгата Наполеон: “Кой ще ги пази тия престъпници?”, той отговорил: “По-големи престъпници от тях.” Имах по-късно възможността да се уверя, че основателят на кайенската каторга не беше излъгал.
Tрак-трак - едно прозорче двадесет на двадесет сантиметра се отвори във вратата на килията. Подадоха ми през него кафе и комат хляб от 750 грама. Понеже вече бях осъден, нямах право да ползвам ресторанта, но все още можех да си купя цигари и нещо за хапване от павилиона. След няколко дни и това щеше да е невъзможно. “Консиержери” беше преддверие към изолатора. Изпуших с наслада една “Лъки Страйк” по 6.60 пакета. Бях купил два. Гледах да си похарча мангизите, за които ченгетата знаеха, защото иначе щяха да ми ги приберат за покриване на разходите по делото.
Дега беше накарал да пъхнат в хляба ми малка бележка, с която ме викаше да ида в стаята за обезпаразитяване: “В кибритената кутийка има три въшки.” Извадих клечките и открих трите въшки - тлъсти и в добро здраве. Знаех, какво ще рече това. Трябваше да ги покажа на надзирателя и утре той щеше да ме изпрати с парцалите ми, включително и дюшека, в парната зала, където изтребваха всички паразити - без нас, естествено. И наистина, на другия ден там беше и Дега. В парната надзирателите не влизаха. Останахме сами.
- Длъжник съм ти, Дега. Благодарение на теб получих пълнителя. 
- Убива ли ти?
- Не.
- Всеки път, когато ходиш до клозета, го измивай добре, преди да си го сложиш отново.
- Знам. Мисля, че е добре уплътнен, защото нагънатите банкноти са тип-топ, пък го нося вече седем дни.
- Е, значи е добър.
- Ти какво смяташ да правиш, Дега?
- Ще се престоря на луд. Не искам да ходя в Гвиана. Вероятно ще изкарам във Франция осем-десет години. Имам връзки и ще мога да изклинча петарка.
- На колко си години?
- Четиридесет и две.
- Ти си луд, бе! И да изкараш само десет от петнадесетте, пак ще излезеш оттук старец. Да не те е шубе от онзи пандиз?
- Да, страх ме е от каторгата и не се срамувам да ти го призная, Папийон. Знаеш ли, Гвиана е същински ад. Годишно там измират осемдесет на сто от осъдените. Един конвой заменя друг, а всеки конвой е от по хиляда и осемстотин-две хиляди души. Ако не пипнеш проказа, ще е жълта трeска или някоя от ония дизентерии, които не прощават, или туберкулоза, блатна треска, инфекциозна малария. Ако се спасиш от всичко това, най-вероятно да те убият, за да ти отмъкнат патрона или да умреш по време на бягство. Повярвай, Папийон, не ти го разправям, за да те обезкуража - познавам няколко каторжници, които се върнаха във Франция след кратки присъди - пет до седем години, така че знам какво говоря. Бяха се превърнали в истински дрипи. Сега изкарват девет месеца годишно по болници и казват, че да избягаш оттам, съвсем не е такава играчка, каквато си я мислят много хора.
- Вярвам ти, Дега, но вярвам и на себе си. Аз няма да се застоявам там, да знаеш. Моряк съм, познавам морето и ти гарантирам, че бързо ще се чупя. А ти виждаш ли се десет години в изолатора? И да ти опростят пет, което никак не е сигурно, мислиш ли, че ще понесеш пълната изолация, без да полудееш? Виж ме мене - сам в единичната килия, без да мога да чета, да излизам, да говоря с когото да било по двадесет и четири часа на ден - тия часове не по шестдесет, а по шестстотин минути да ги умножиш, пак няма да ти е ясно какво е.
- Може и така да е, но ти си млад, а аз съм на четиридесет и две.
- Слушай, Дега, кажи честно. От какво се страхуваш най-много? От другите каторжници, нали?
- Да ти кажа честно, така е, Папи. Цял свят знае, че съм милионер и като нищо някой ще ме убие, защото си мисли, че нося у себе си петдесет или сто хиляди кинта.
- Слушай, искаш ли да сключим договор? Ти обещаваш да не се правиш на луд, а аз обещавам да съм винаги близо до теб. Ще се облягаме един на друг. Аз съм силен и бърз - научих се да се бия още като малък и добре умея да си служа с ножа. Така че за другите каторжници бъди спокoeн. Не само ще ни уважават, а и ще треперят от нас. Що се отнася до бягството, нямаме нужда от никого. Ти имаш мангизи, аз имам мангизи, мога да си служа с компас и да управлявам лодка. Какво искаш повече? 
Дега ме погледна в очите. Прегърнахме се и договорът беше сключен. След две минути вратата се отвори. Той тръгна с вързопчето си на една страна, аз на друга. Тъй като килиите ни не бяха далеч, щяхме да се виждаме от време на време при бръснаря, доктора или в параклиса в неделя.
Дега беше загазил по аферата с фалшивите полици на Министерството на отбраната, които някакъв гениален гравьор изработвал по много хитър начин. Той съвършено отпечатвал надпис за 10 000 франка върху полица от 500. Понеже всичко ставало на оригинална хартия, банкерите и търговците ги приемали най-доверчиво. Всичко това продължило няколко години и финансовият отдел на правителството вече не знаел къде да се дене, докато един ден някакъв си Бриуле не бил задържан направо на местопрестъплението. В същото време Луи Дега си седял съвсем спокойно в собствения си бар в Марсилия, където всяка нощ се събирал каймакът на престъпния свят от цяла Южна Франция и който служел за явка на прочути мошеници от цял свят. През 1929-а Дега вече бил милионер. Една вечер в бара дошла млада, хубава и елегантна мацка. Попитала за него.
- Това съм аз, госпожо. С какво мога да ви услужа? Минете, ако обичате, в съседната стая.
- Вижте, аз съм жената на Бриуле. Той е в затвора в Париж, обвинен в продажба на фалшиви полици. Бях на свиждане при него в Санте, той ми даде адреса на вашия бар и ми каза да дойда да ви поискам 20 000 франка за адвокат.
И в този момент, изправен пред опасната жена, която знаела за неговата роля в аферата с полиците, Дега - един от най-големите мошеници на Франция, дал най-погрешния от всички възможни отговори:
- Госпожо, въобще не познавам вашия човек, а ако имате нужда от пари, можете да отидете на пиацата. Каквато сте хубавичка, ще спечелите дори повече, отколкото ви трябват.
Бедната жена изхвърчала от бара възмутена и цялата обляна в сълзи. Отишла да разкаже всичко на мъжа си. Вбесен, Бриуле още на следващия ден запял пред следователя и директно обвинил Дега като основен разпространител на полиците. Екип от най-изпечените полицаи на Франция веднага тръгнал по следите му. Месец по-късно Дега, фалшификаторът и още единадесет съучастници били заловени по едно и също време на различни места из страната и тикнати зад решетките. Били изправени заедно пред съда и процесът продължил четиринадесет дни. Всеки от обвиняемите бил защитаван от голям адвокат. Бриуле обаче така и не склонил да се откаже от показанията си. Поуката е: заради някакви си нещастни двадесет хиляди франка и един тъп отговор най-големият мошеник на Франция - разорен и остарял с цяло десетилетие, получи петнадесет години каторга. Ето това беше човекът, с когото бях сключил договор на живот и смърт.
Адвокатът Раймон Юбер дойде да ме посети. Не беше много в настроение. Аз обаче не го упрекнах за нищо. 
Едно, две, три, четири, пет, кръгом... Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Вече няколко часа крачех напред и назад между прозореца и вратата на килията. Пушех и се усещах трезв, уравновесен и готов да понеса каквото ми сервира съдбата. Обещах си на този етап да не мисля за отмъщение: нека засега да оставим прокурора там, където си беше, закован с вериги за стената срещу мен, без да съм решил как точно да го ликвидирам.
Изведнъж един вледеняващ писък на отчаяние и ужас проникна през стените на килията. Какво беше това? Като че ли изтезаваха някого. Но ние не се намирахме в следственото управление. Нямаше начин да разбера какво става. Среднощните писъци ме потресоха - каква ли сила трябваше да имат, за да минат през непроницаемата врата! Сигурно крещеше някой луд. Съвсем не беше трудно да откачиш в тези килии, където нищо не достига до теб. Започнах сам да си говоря и да се разпитвам на висок глас: “Какво ти пука? Мисли за себе си, само за себе си и за новия си другар Дега.” Наведох се, изправих се, после с все сили забих юмрук в гърдите си. Заболя ме много, значи всичко беше наред: мускулите на ръцете ми действаха добре. Що се отнася до краката - можех да се поздравя. Крачех вече от шест часа, а още не чувствах дори лека умора.
Китайците са изнамерили мъчението с вода, която пада върху темето ти капка по капка. А французите са открили тишината. Премахнали са всичко, което може да отвлича вниманието ти. Нито книги, нито молив и хартия. Препреченият с решетки и почти затулен прозорец процежда няколко тънки снопчета светлина. 
Отчаяният вик ме беше извадил от равновесие и аз се въртях из килията като животно в клетка. Изпитвах ужасното усещане, че съм забравен абсолютно от всички, че съм погребан жив. Бях сам, съвсем сам и единственото, което можеше да стигне до мен, беше писъкът на някой луд.
Вратата се отвори. Влезе стар свещеник. Застана срещу мен и изведнъж престанах да се чувствам изоставен.
- Добър вечер, синко. Прости ми, че не съм те посетил досега, но бях на почивка. Как си?
И доброто старо кюре влезе простичко в килията ми и седна на моя одър.
- Откъде си?
- От Ардеш.
- А родителите ти?
- Мама умря, когато бях на единадесет години. Татко много се грижеше за мен.
- Той с какво се занимаваше?
- Беше учител.
- Жив ли е?
- Да.
- Защо тогава говориш за него в минало време?
- Защото, ако той е още жив, аз съм вече мъртъв. 
- Не говори такива неща! Какво си сторил?
Като светкавица ми мина абсурдната мисъл да му кажа, че съм невинен, но бързо отговорих:
- Полицията твърди, че съм убил човек, а щом тя го казва, значи сигурно е истина.
- Някой търговец ли?
- Не, сутеньор.
- И са те осъдили на доживотна каторга заради разчистване на сметки в престъпния свят? Не разбирам. Предумишлено убийство ли?
- Не, непредумишлено.
- Бедни ми синко, това наистина е невероятно! Какво мога да сторя за теб? Искаш ли да се помолим заедно?
- Извинете ме, отче, но аз не съм получил религиозно образование и не знам нито една молитва.
- Това няма значение, синко, аз ще се моля за теб. Господ обича всички свои чеда, независимо дали са покръстени или не. Ще повтаряш моите думи, съгласен ли?
Очите му бяха така благи и цялото му кръгло лице излъчваше толкова доброта, че ми беше срамно да му откажа. И тъй като той беше коленичил, коленичих и аз. “Отче наш, който си на небето...” Очите ми се напълниха със сълзи, които милият отец забеляза. С дебеличкия си пръст той пое от бузата ми една голяма сълза, поднесе я към устните си, и я изпи: “Твоите сълзи, синко, са за мен най-голямата отплата, която Господ можеше да ми изпрати, и тя дойде чрез теб. Благодаря.” Той се изправи и ме целуна по челото. И отново седяхме на одъра един до друг.
- От колко време не беше плакал?
- От четиринадесет години.
- Какво се случи тогава?
- Смъртта на мама.
Той хвана ръката ми в своята и каза:
- Прости на тези, които ти причиниха страдание. 
Изскубнах ръката си от неговата и без да се усетя, с един скок се озовах в средата на килията.
- Не! Това не! Никога няма да простя. Да ви призная ли нещо, отче? Ако искате да знаете, аз всеки ден, всяка нощ, всеки час, всяка минута мисля само за това: как, кога и по какъв начин да унищожа тези, които ме изпратиха тук.
- Сега мислиш така, синко. Ти си млад, много млад. С годините ще се откажеш и от наказанието, и от отмъщението.
Оттогава изминаха тридесет и четири години и сега разбирам колко е бил прав.
- Какво мога да направя за теб, синко?
- Едно нарушение, отче.
- Какво нарушение?
- Отидете в килия 37 и кажете на Дега да накара адвоката си да подаде молба за преместване в Централния затвор в Кайен. Кажете му, че моята молба вече е подадена днес. Трябва да се измъкнем от “Консиержери” и да попаднем в някой от централните затвори, където се формират конвоите за Гвиана. Защото, ако пропуснем първия кораб, ще трябва да чакаме още две години в изолатора, докато дойде време за следващия. След като го видите, отче, елате да ми кажете.
- Как да обясня защо се връщам?
- Кажете например че сте си забравили молитвеника. Ще чакам отговора ви.
- А защо толкова бързаш да стигнеш до онова страшно място каторгата?
Погледнах в очите този свещеник, този истински Божи посредник, и убеден, че няма да ме издаде, му казах: “За да избягам колкото е възможно по-бързо, отче.”
- Господ да ти помага, синко. Чувствам, че ще успееш да започнеш нов живот. По очите ти виждам, че си добро момче и носиш благородна душа. Отивам в 37-а килия. Чакай за отговора.
Върна се много бързо. Дега се беше съгласил. Свещеникът ми остави молитвеника до следващия ден. Благодарение на този свят човек килията ми беше като озарена. Господи, ако те има, защо позволяваш на толкова различни хора да тъпчат една и съща земя? Прокурорът, полицаите, Полен и, от друга страна, този свещеник - кюрето от “Консиержери”.
С посещението си светият човек облекчи душата ми и освен това ми направи услуга. Резултатът от молбите не закъсня.
След седмица в четири сутринта седем души бяхме подредени в коридора на “Консиержери”. Надзирателите бяха там в пълен състав.
- Съблечи се!
Всички бавно свалихме дрехите си. Беше студено и аз настръхнах целият.
- Оставете вещите си пред вас. Кръгом и крачка напред.
Всеки от нас се озова пред един пакет.
- Облечи се!
Хубавата ленена риза, която носех допреди миг, беше заменена с груба риза от кораво, необработено платно, а хубавият ми костюм - с панталон и връхна дреха от шаяк. Обувките ми изчезнаха и на тяхно място сложих чифт налъми. До този ден все още бях запазил вид на нормален човек. Сега погледнах останалите: какъв ужас! Свършено беше с индивидуалността на всеки от нас. За две минути бяха успели да ни превърнат в каторжници.
- Равнис, надяс-но! Напред, ходом марш!
Конвоирани от двадесетина надзиратели, стигнахме до двора, където един по един бяхме вкарани в тесните долапи на арестантската кола. И така - напред към Болийо - централния затвор в Кайен.