СЕМЕЙНИТЕ ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ

Ако календарните празници са свързани повече с преобразуването на природата, със съобразяването с нейните преходи и отношението на човека към тях, то семейните празници са по-близки до промените в обществото, до приобщаването и социализирането на човека, превръщането му от индивид в личност с определено място и положение сред другите. При това подреждане и преобразуване на социалните отношения обредните лица са в състояние на преход, на отделяне, “изземване” на индивида от дадена група. Следват изпитания, срещи с демонични сили, защото в пространството на хаоса вън от организирания човешки свят демоните са единствените господари. Краят на промяната е свързан с ритуално очистване и връщане в групата, но вече с ново място, нов статус в нея.
При всеки важен преход някъде дълбоко вътре, отзад, в лабиринтите на древното съзнание, присъства митологичното мислене на древните хора. И в това митологично мислене се явяват опозициите на крайните значения – добро и лошо, живот и смърт, светлина и тъмнина, космос и хаос. Движението от едната посока в другата, превръщането на смъртта в живот, тъмнината в светлина и хаоса в космос е дълбокият смисъл на всичко онова, което се случва при обозначаването на човека в социален план и преструктурирането на обществото при т. нар. семейни ритуални практики – раждане, сватба и смърт.
Движението на човека от един социален статус към друг не е накъсано на отделни моменти, различни и независими един от друг. Неговият смисъл е в единството и целостта на живота, в подготовката на всяка идваща промяна, от онова, което е станало вече, в постоянната връзка между минало, настояще и бъдеще. Неизпълненото при раждането на детето води до неизпълнимост и на другия преход, сватбата. Подминаването на сватбен обред променя родилни, а и погребални обичаи. В бременността и годежа на преден план е преходът, в сватбата – приобщаването, в смъртта – раздялата, отделянето. Повечето от ритуалите са свързани или по място – на вратата, на прага, на огнището, или по същността на самото действие – прекрачване на жар, верига, пояс, праг, с този преход, с това преминаване през вратата на световете. В крайна сметка семейните обреди затварят кръга на човешкия живот, превръщат се в най-важните мигове в него, обозначават най-важните негови преходи. И раждането, и сватбата, и смъртта означават преход, отделяне, преминаване, приобщаване и отново отделяне, преминаване, приобщаване… Докато се затвори кръгът, докато се завърти спиралата на друго по-високо ниво, докато се извърви пътят от земята до небето, от живота до смъртта.
В този смисъл книгата е разказ за кръговратите на човешкия живот, за митичния детски поглед на старите българи, които са одухотворили и празниците си, и грижите си и са потърсили вълшебството и магията във всяко прекрачване от един момент в друг, и после в следващия. В кръговратите на своите хилядолетия българинът е създал една невероятна книга на живота от неписани ритуали, обредни практики и забрани, гадания и предсказания, магии, заклинания, благословии и молитви. С тази книга се е чувствал по-сигурен в промените, усещал се е като част от един огромен свят, търсил е мястото си сред него. Настоящото издание е опит да бъде представена част от тази книга. Събрани са най-разпространените практики и забрани, гадания и магически действия, обредни вещи, храни и символи при раждане, сватба и смърт от цялата страна. Някои са общовалидни за всички български територии. Някои действат само в определени региони. При всички случаи са част от общата представа за предците ни, за начина им на мислене и възприемане, чувствителност, нагласа, мъдрост. Представени са по достъпен начин, обяснени са символите, скритият смисъл на всяко действие, знак, вещ. Можем да се докоснем до тях, да ги опознаем, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да прочетем това невероятно богатство от символи, образи, знание, опит, сърдечност и чистота. И да се чувстваме по-богати, по-малко сами и по-сигурни в толкова важните преходи на живота ни.

Лилия Старева,
доктор на философските науки




КАК ЖИВОТНИТЕ МИСЛИЛИ ДА ОЖЕНЯТ СЛЪНЦЕТО. Народна приказка

След като създал небето и земята, Господ създал и всички зверове по земята. Заради топлината и светлината на слънцето всички създания Божии му били благодарни и дори му се покланяли по някой път, защото ги милвало с лъчите си.
Изминали много години откакто бил създаден векът (светът) и животните се плодили и размножавали. В един пролетен ден се събрали много животни и зверове на една планина, която била край голямото море, за да се посъветват за някоя тяхна работа. През цялото време, докато били заедно, слънцето греело. От топлината му на зверовете им било хубаво и те не искали да се разотидат. В това време дошло на петела на ум да поговори за слънцето.
– Слушайте, братя – проговорил той, – на всички ни е добре, че слънцето ни грее и топли. Всички сме му благодарни, ала никой не му е направил някое добро, та да го зарадва. Я помислете как да го зарадваме.
Като чули това нещо, всички животни турнали пръст на главата си, за да помислят какво добро да направят на слънцето. Всеки измислил по нещо и го съобщил на другите. Добре, ала нищо не се приемало, нищо не се харесвало от всички. Най-сетне се изправил ежът и казал:
– Слушайте, братя, що искам аз да предложа.
– Слушаме те, ежко, само кажи нещо, което да хване място, та да ти кажем “ашколсун” – рекли зверовете и надали ухо да слушат.
– Откакто Господ ни създаде на тоя свят – започнал ежът, – той ни благослови да се оженим и плодим. Оттогава ние все се плодим, а сиромашкото слънце е едно и си остава все самичко. Заради това хайде да го оженим, та и то да види радост.
Като чули тия думи, животните и зверовете одобрили туй, що им предлагал ежът, и го похвалили. Само арсланът (лъвът) не го похвалил, а продължавал да стои с пръст на глава.
– Що ще кажеш ти, царю честити? – запитала го мечката. – Добре ли е да оженим слънцето?
Слънцето слушало тия думи и много се радвало, че ще му дадат невеста. Обаче още не се бил произнесъл арсланът. На въпроса на мечката арсланът се изправил пред всички и рекъл:
– Добре, вие сте съгласни да направим що казва ежът. Но ако пресметнете добре, ще видите, че думите му са срамни. Не мислите ли, че като ожените слънцето, ще се народят един куп слънца и като огреят всички, живи ще ни изгорят? Сега е едно слънце и пак като грее, не се търпи от горещина, ами когато се намножат слънца, как ще може да се търпи? Е, кажете сега, не е ли вярно, което казвам?
– Така е, царю честити, така е! – извикали всички. – Не трябва да женим слънцето.
Като чуло тия думи, на слънцето му станало много мъчно, току зажумяло и се хвърлило в морето, за да се удави. Веднага се стъмнило и застудяло. Като се видели зверовете в тъмнина, без слънце, всички се изплашили и започнали да кълнат този, който станал причина да се заговори за женитбата на слънцето. Но петелът се изправил и рекъл на животните:
– Защо толкова се кахърите за слънцето, бре братя? Аз да съм ви жив, ще запея на слънцето и ще го извадя от морето.
Като казал това, петелът захванал да пее. Три дни и три нощи пял, но слънцето не се помръдвало и не излизало. След като петелът видял, че с пеене не може да извади слънцето из морето, намислил друго. Една заран влязъл в морето и се окъпал като котката в разсол (вода с разтворена в нея сол за туршия), па застанал край водата и захванал да се тресе. Слънцето като го видяло, окъпан да се тресе с наведена глава и опашка, почудило се и го запитало:
– Море петлю, какво ти е, що си такъв, не си ли добре?
– Такъв ще бъда, че даже и по-зле, побратиме слънце, щом като приятели ме накараха да се оженя и за смях да стана! Къде ми е сега ергенството! На света няма нищо по-добро от ергенството. Аз ще заклевам моите приятели да не се женят, за да стават като мен.


Слънцето като чуло тия думи на петела, изведнъж решило да не се жени. Излязло от морето и се качило на небето, за да грее пак по земята. Добре, ала привечер отново си влязло в морето. Оттогава дори и до днес слънцето всяка заран излиза от морето, а всяка вечер влиза в него. Който не вярва това, да отиде при морето, за да види самичък с очите си. Откакто излязло слънцето да грее, петелът започнал да пляска с крилата си, за да се изсуши от водата и да пее по-бързо. И до ден-днешен петелът помни това и когато запее, първо ще плесне с крилата си, защото му се струва, че още е мокър. А пък ежът, който бил много засрамен от арслана и от другите зверове, до ден-днешен още се срамува и крие лицето си в тръните, когато види наблизо някого.

Вратата между световете

Една от многото чудни приказки, които е разказал народът ни, е за несбъднатата слънчова женитба. Създава я митичната народна представа за живота и смъртта, като за всекидневно оттегляне на слънцето “накрай свет”, умиране в тъмнината и разбуждане, възкръсване на сутринта, прекрачване отново в нашия свят. През нощта слънцето умира – тъмнината е смърт. Сутринта изгрява – светлината и денят са живот.
Приказките, обредите и вярванията на българите са отредили важно място на деня и нощта. Разделили са времето на ден, в който човек трябва да свърши, да изживее всичко, което му е отредено, и нощ, в която е опасно само да си буден, камо ли да бъдеш навън в тъмнината, извън защитата на дома. Единствено в очовеченото пространство човек може да бъде защитен от неподвластното му, чуждо нощно пространство. Приказката за раждането и смъртта продължава извън деня и нощта, натрупва своите варианти, обхваща живота в неговата цялост, във всичките му периоди, на раждане, сватба, раждане, сватба и така до края на земния му ход, но не и до края въобще, защото такъв не съществува. Вратата между световете, нашия, тук, и чуждия – “там”, “отвъд”, в морето от вода и тъмнина, се отваря във всички по-важни моменти от живота на човека. През нея той осъществява своите възрастови, социални, културни преходи, за да изчезне от един период на живота си и да се появи, прероди в нов образ, в друг. През нея човек минава, за да дойде от “накрай свет” в дома на хората, за да намери своето място, да се обозначи като личност с име, вяра, семейство, със свое място в обществото, със своя човешка съдба. През същата врата, казват фолклористите, минава и младата невеста, но за да излезе от ролята си и живота си на девойка, да влезе в чуждия дом на съпруга си и там да създава от чуждия за нея свят свой дом и свое място. Мечтата на слънцето да се ожени всъщност става причина за първата смърт, за първата нощ, но и за първото възкръсване след няколко дни. Вратата се отваря и затваря при всяко раждане и така до последния път. Човек я отваря за последен път тук на земята и прекрачва в царството на сенките, за да продължи да крачи. Слънцето се хвърля в морето, минава световете през водата. Със скока си отвъд то създава деня и нощта. И заедно с водата, в която се крие, слънцето се превръща за земните хора в граница, във врата между светлото и тъмното, топлината и студа, живота и смъртта. Затова и тук, в земните си домове, те са съградили вратата към световете, гледайки слънцето и неговия земен заместител огъня. Като че ли тази митична врата се намира във всеки дом, на огнището, под зоркото око на слънцето през комина. От огъня бягат не само дивите животни. Бяга цялата дива, нечовешка природа. Той е символът на подредения човешки свят, който наричаме космос. До огнището поема пътя към живота новороденото. В него търсят закрила майката и детето, когато природните сили, хаосът и досегът с отвъдното стават опасни за тях. Край жаравата, светеща в огнището, присядат годежарите, за да разбъркат не само въглените, но и живота, за да предизвестят промяната, която предстои за момичето. Връщане назад няма, това е край на един живот и път към друг. До огнището стига простряното платно – път пред невестата към новия є живот. Него тя трябва в крайна сметка да стигне, в неговата жарава трябва да зарови ръцете си, от нея да получи не само закрила, но и право да бъде стопанката на този дом. Край огъня в дома и вратата-граница е преминавал целият живот на някогашните българи, във всекидневните раждания и умирания, в празниците и грижите, в преходите от младост към старост, от девойка в невеста, от невеста в майка и т. н. до последния огън около леглото на отишлия си вече от живота човек. Всички тези действия са отваряне и затваряне на вратата, прекрачване от едната и от другата є страна, подготовка за следващо отваряне и следваща крачка през нея, до края, който можем да видим, и до началото, което ни е непознато и за което нищо не знаем. И всъщност ритуалните действия на старите българи са една приказка за несъстоялата се слънчова женитба, за обидата и опрощението, за оттеглянето и връщането към радостта и светлината на живота.