Приказка за цар Шахриар и брат му цар Шах Заман Отдавна, много отдавна, в незапомнени времена някъде към Индия и Китай живял цар, който имал двама синове. По-големият от тях се казвал Шахриар. Когато царят починал, той наследил баща си и управлявал народите мъдро и справедливо. По-малкият пък се наричал Шах Заман и станал владетел на персийския град Самарканд. Царували двамата царе цели двайсет години, без да се виждат, и на Шахриар му домъчняло за малкия му брат. Затова изпратил везира си да отиде в Персия и да го доведе. Шах Заман се зарадвал на поканата, натоварил шатрите на мулета и камили, назначил везира си за управител, докато отсъства, и поел със свитата и стражите си на път. Ала не пътували дълго, когато се сетил, че бил забравил нещо. Върнал се в двореца и видял, че жена му и един от робите му се държат за ръце. Шах Заман бил много ревнив и на мига извадил меча си и ги убил. После се върнал при кервана и продължил пътя си, додето стигнали града на брат му. Зарадвал се Шахриар на брат си, излязъл да го посрещне, прегърнал го и седнали да си поприказват и да похапнат. Шах Заман обаче все си мислел за станалото с жена му и не му вървели нито приказката, нито яденето. Брат му забелязал това, но не го попитал за причината. На другия ден му предложил: – Дай да отидем на лов, пък дано ти се отпусне сърцето! Шах Заман отказал и брат му отишъл сам на лов. В царския дворец имало прозорци, които гледали към градината. Надзърнал Шах Заман през тях и видял жената на брат си да се целува край фонтана с един черен роб. “Боже, помислил си, това е по-лошо и от моето!” Мъката му изчезнала, апетитът му се върнал и той седнал да яде и да пие. Върнал се цар Шахриар от лова и като заварил брат си весел и засмян, го попитал: – Братко, защо преди беше толкова тъжен и какво се случи, та сега си тъй усмихнат? Шах Заман отвърнал: – Ще ти разкажа защо бях тъжен, но, моля те, не ме карай да ти казвам от какво се развеселих! – Добре, първо кажи какво ти беше! И Шах Заман му разказал за това, как жена му и робът се държали за ръка и той ги убил. – А какво възвърна доброто ти настроение? – попитал го Шахриар. – Моля те, не настоявай! Не искам да знаеш! Ала брат му не се отказвал, продължавал да го увещава и накрая Шах Заман му признал какво бил зърнал в градината край фонтана. – Искам да го видя с очите си! – възкликнал тогава цар Шахриар. – Престори се, че отиваш на лов, скрий се при мен и ще го видиш! – му предложил брат му. Царят наредил да се приготвят за път, изпънали шатрите извън града, а той повикал слугата си и му казал: – Аз ще съм в шатрата си, но ти не пускай никого! После се преоблякъл и тайно се върнал в двореца. Застанали двамата братя на прозореца и зачакали. След малко в градината се появили черният роб и царската жена и започнали да се целуват. Шахриар почервенял, пребледнял и рекъл на брат си: – Давай да се махаме от тук, че не мога повече да ги гледам! И няма да се върна в двореца, додето не срещна някого, който е по-зле и от мен! Двамата излезли през тайната дворцова вратичка и поели навън от града. Вървели, що вървели и стигнали морския бряг. Седнали да си починат, пийнали бистра изворна водица и се загледали в морската шир. Изведнъж водата се развълнувала, вдигнали се вълни и от нея до небесата се вдигнал черен стълб. Братята бързо се покатерили на дървото и се скрили сред листата. А стълбът се превърнал в джин – страшен великан с огромни крака и ръце и сандък на главата. Дошъл той при дървото, седнал, свалил сандъка, отворил го и от вътре излязла чудно хубава девойка. – О, господарке, искам да поспя! – изръмжал джинът и положил глава на коленете u. Той заспал, а тя вдигнала очи към дървото и съзряла братята. Отместила главата на джина от себе си и им направила знак да слязат долу. – Страх ни е да не се събуди великанът! – прошепнали те. – Слизайте веднага, иначе аз самата ще го събудя и той ще ви погуби! Слезли Шахриар и Шах Заман, а девойката им наредила: – Искам всеки от вас да ме целуне по веднъж! – и понеже те се смутили и не знаели какво да правят, тя ги подканила: – Хайде, първо ти, после другият! Нямало как, двамата един след друг целунали девойката. Тогава тя извадила една връв с много пръстени по нея и ги попитала: – Знаете ли какво е това? – Не – отвърнали те. – Това са пръстените на мъжете, които накарах да ме целунат. Правя го, защото този джин ме отмъкна в деня на сватбата ми и ме затвори в сандък, за да не ме вижда и докосва никой! Сега аз му отмъщавам за злината! Дайте ми и вие по един пръстен! Двамата братя много се учудили, дали u по един пръстен и си рекли: – Е, този великан е по-зле и от нас! Нашето дередже изобщо не може да се сравнява с неговото! Върнали се двамата в двореца. Цар Шахриар отсякъл главата на жена си и на черния роб и намразил жените. От този миг нататък започнал всеки ден да поръчва на везира да му води по една девойка, женел се за нея, вечеряли, а на сутринта я убивал. Това продължило три години. Хората в царството му много се уплашили и забягнали в други земи, за да спасят дъщерите си. Не останала нито една девойка в царството и везирът се видял в чудо какво да прави. Везирът имал две дъщери – по-голямата се казвала Шехеразада, а по-малката – Дунязада. Голямата, която била прочела много книги и знаела много интересни истории, като научила какво мъчи баща u, му рекла: – Татко, омъжи ме за царя! Аз или ще умра, или ще спася народа си от злината му! – Страх ме е, дъще, да не ти се случи това, което се е случило на един стопанин заради вола и магарето му! – отвърнал u той. – Какво им се е случило? – попитала Шехеразада. Тогава везирът u разказал: Приказка за магарето, вола и търговеца