ПРИКАЗКА ЗА ТРИТЕ ПАТЕТА В най-шумния момент на най-шумния ден по най-шумния площад на най-шумния град вървяхме ние двамата: аз – малкия тя – голямата, и изведнъж чуваме… (Момент, да нарисуваме площада: сграда до сграда – както знаете, трамваите, врабчетата по дърветата, вестникарите по тротоарите, търбусите на автобусите, паве до паве и на всяко паве: човек!) И така, вървяхме ние двамата: аз – малкия, тя – голямата, и изведнъж – невероятна гледка: три патета на моторетка! Първото беше със жилетка, второто - с пуловер сложна плетка (едно на лице, две на опаки), третото – със гарсонетка. Връхлетяха, ревейки, на площад “Славейков”… Спряха и закрещяха: – Път! Път! Път! Всички да спрат! Всички да спрат! Ний сме страшни патета, ний сме страшни патета и ще си изпатите, ох, как ще си изпатите! Първото беше нахално. Второто беше печално. Третото беше нормално. Милиционера се разтрепера. Трамвая се смая. Хората се заковаха кой на перваз, кой – на стряха… Само светофара постарому я кара - мига ли мига: червено – зелено, червено – зеленo… Първото пате извика: – Я стига мига бе, разногледо говедо! Светофара от страх си глътна червеното и зеленото и замига само на жълто, което значи: да спрат коли и минувачи, път – само за който е жълт! И трите патета важно се заклатиха. Изведнъж насреща нещо зловещо връхлита! Първото пате пита: – Накъде? Не виждаш ли светофара? Колата не отговаря обаче на въпроса. Патето се ядоса: – Сега ще ти клъвна окото! – И клъвна на фара стъклото. Но колата се оказа жълта и го нагълта. Леле, как си изпати първото пате! Второто пате обаче не спря – нататък, нататък закрачи. Отпред минувачи, отзад минувачи и всеки нещо неразбрано грачи… – Какви неграмотни животни! – каза патето: – Не знаят патешки! Някакъв чичко с торбичка и ваза се наведе – не му скара, а каза: – Патенце, качи се на тротоара. Патето раззина човка и клъвна човека. Той изохка: – Недей! – извика. Патето го предизвика. И накратко – зле свърши борбата: оня го пъхна в торбата. Леле, как си изпати второто пате! Третото пате обаче не спря – нататък, нататък закрачи. – Дръжте го! – някой изкрещя. Патето не побегна, а полетя и влезе във Софийската филхармония, която свиреше – какво? Разбира се, че симфония. Който знае – нека мълчи. Патето гледа с патешки очи: Отпред мравки огромни режат круши с триони. Пред тях важна буболечка размахва клечка. Встрани от крив покрив – дъжд ли е, душ ли е ? – вали, а не мокри. Бяла пеперуда с дълга гуша перпели като луда около душа. На патето му се допи, та без никого да попита, отиде, дръпна на дамата шарфа и започна да свири… на арфа. Дърпа с клюна ту тази, ту онази струна: до, си, ла… Тра-ла-ла! Ре, си, ми… Патето се развесели. Терца, кварта, октава – дърпай, всичко на музика става! И то не каква да е – ехееее!… Залата става, не става, а скача и грачи с грак неистов: – Браво! Браво на арфиста! Диригента му окачи лента. Барабаниста му даде мъниста. Казват, че му дали даже медали! Накратко: публиката изпрати с овации третото пате. А то, горкото, бяга веднага, защото отвсякъде се трупат, перата му скубят, клюна му чупят и викат като звяр стоглав: – Искаме автограф! – Искаме автограф! На патето му стана ясно, че славата е опасна… Настигна онзи с торбата, намери после колата, освободи и двата си брата, те след него крачеха, не грачеха, ами плачеха и викнаха на най-малкото пате: – Благодарим ти, бате! – Благодарим ти, бате! Така приключва историята с трите патенца. В живота всичко се случва, затова – батенца, татенца, (отнася се и за майките) – слушайте малките!