Робин Худ Хенри Гилбърт Пълно и непреработено издание Превод от английски Жана Тотева Предговор Някога, в далечното минало, в средновековна Англия повечето хора от народа не били свободни. Те не можели нито да живеят, където пожелаят, нито да избират при кого да работят. В тези феодални времена обществото било разделено на лордове (или господари) и селяни (или крепостни). Лордовете получавали поземлените си владения от краля, а селяните и виланите[1] били смятани за част от съответното парче земя, което трябвало да обработват, за да изхранват себе си и преди всичко – господаря си. И ако Джон или Дик, крепостни към някое феодално имение, не харесвали как лордът или управителят се отнасят към тях, не можели ей тъй просто да се преместят и да отидат в друга част на страната, за да си потърсят работа при някой по-благ и по-справедлив собственик. Ако пък дръзнели да го направят, били обявявани за престъпници и веднага се предприемали мерки да ги върнат обратно, след което ги наказвали било с бой с камшик, било с жигосване с нажежено желязо или ги хвърляли да изгният в затвора. Ако реколтата била добра, а и господарят не бил прекалено придирчив, хората живеели сравнително спокойно. Когато обаче гладът се ширел и вилнеел из страната, а крепостните и техните семейства гладували; или ако лордът бил с жесток характер, клетите селяни били принуждавани да работят свръх силите си и били подлагани на жестоки унижения, което ще да е карало старата им тевтонска или уелска кръв да кипва и те започвали да бленуват за свобода. Тишината и зеленото спокойствие на горите в онези дни се простирали на стотици левги[2], там където днес расте сочна царевица, пасат крави или се намират предградията на пръснатите из цялата страна градове. Същите тези спокойни гори предизвиквали както страх и ужас, така и магическо очарование сред бедните селяни, които често вдигали поглед към извисяващите се дървета, докато копаели по полето. По горските поляни пасели кралските благородни елени, в техните тъмни гъсталаци се спотайвали глигани и още много диви животни – но само кралят и неколцина негови приятели сред благородниците и църковните кардинали можели да ловуват. Бедните хорица, селяците и дори йомените[3] били лишени от това право и ако някой от тях си позволял да убие дори един-единствен от всички тези кралски горски зверове, бил пребиван до осакатяване. Ако не го хванели, бил принуден да бяга и да се крие дълбоко в горските дебри, защото попадал “извън закона”, превръщал се във “вълча глава”, както казвали навремето, и тогава всеки имал правото да го убие там, където го срещне. Именно в такова време и в такива условия живял Робин Худ – живял и извършил всички онези смели дела, за които сме чували и чели в баладите и преданията, достигнали до нас. Тъй като името му не може да се открие в неясните записки на разни адвокати, хроникьори и други подобни, някои хора се съмняват, че Робин Худ изобщо е съществувал. Аз обаче съм сигурен, че някога, много отдавана, той наистина е живял. Може някои от неизвестните поети, сътворили баладите за него, да са го идеализирали малко, да са го представили като много по-безстрашен, по-успяващ и въобще – по-героичен, отколкото е бил в действителност, но нали именно това очакваме да правят поетите и писателите?! Баладите за Робин Худ и неговата банда разбойници са около четиридесет на брой. Най-старите от тях са и най-хубави, защото са по-естествени и вълнуващи. По-голямата част от късните поеми са доста суховати; повечето са само скучно повторение на една или друга вече разказана и позната случка, а други пък са с груби и недодялани рими, лишени от дух и въображение. В приказките, които аз съм разказал в тази книжка, съм използвал няколко от най-добрите епизоди, споменати в баладите, но съм добавил и някои сътворени от мен разкази за Робин, със случки и събития, които съм измислил, за да обрисувам по-пълно и ясно картината на онези времена, в които е живял нашият герой. Първа глава Как Робин попадна извън закона Беше жарко лятно пладне и гората сякаш спеше. Само лек ветрец едва-едва докосваше ветрилата на дъбовите листа, а единственият звук, който можеше да се чуе, бе тихото жужене на насекомите, които непрекъснато летяха насам-натам в хладния сумрак на широко разперените клони. Всичко изглеждаше тихо и безлюдно и човек би могъл да помисли, че освен дивите червени елени и сърни или техният свиреп враг – вълкът, никаква живинка не е минавала по този път още от началото на света. Една пътечка криволичеше между лещаците, шипките и повета, но тя бе толкова тясна и обрасла, че лесно би могла да се зарине от мимолетния бяг на тънконогите кошути или дори от леките стъпчици на зайците, чиито домове се криеха в големите насипи между корените на близките букове. И наистина, малцина бяха тези, които понякога минаваха по този път, защото той се намираше в най-усамотеното кътче на Барнисдейлската гора. Освен това тук имаха право да идват само кралските горски стражари, които пазеха кралския дивеч от посегателства. Но ето че зайците, които би трябвало кротко да похрупват пред своите дупки или да изпълняват лудешките си подскоци, изведнъж се стрелнаха като мълния в тунелите си, сякаш бяха подплашени от нещо, преминало по пътечката. И само един-два останаха отвън, да надзъртат и да чакат кога отново всичко ще стане спокойно. След това един дързък и смел зайо изскочи отвън, а в следващия момент всички останали се струпаха около него. Малката пътечка отвъд насипа, където зайците сега продължаваха до хрупат и да скачат лудешки, правеше завой, след който дърветата ставаха по-тънкостволи и рехави и помежду им се процеждаше повече светлина. Изведнъж пътечката излизаше на широка поляна, където растеше тучна трева и само тук-там имаше по някой гъст храсталак зеленика или лещак. Досами пътечката, зад едно дърво стоеше мъж, който гледаше към полянката. Беше облечен в туника, направена от груб зелен плат, откриваща бронзовия му врат. Около кръста му имаше широк кожен пояс, от едната страна на който беше затъкнат кинжал, а от другата – три дълги стрели. Къс брич от мека кожа покриваше бедрата му, а отдолу носеше клин[4] от зелена вълна, който стигаше до стъпалата му. Носеше обувки от здрава свинска кожа. На кестенявата му къдрокоса глава беше нахлупена кадифена шапка с късо перо от крило на дъждосвирец. Лицето му, загоряло до ръждивокафяво от ветрове и слънце, бе открито и прямо, а очите му светеха като на дива птица и гледаха с безстрашен и благороден поглед. Изглеждаше на около двадесет и пет години и бе доста едър и силен за възрастта си. В едната си ръка държеше лък, а другата почиваше на мъхнат буков пън пред него. Той съсредоточено се взираше в някакъв гъсталак в ливадата пред него, без дори да потрепва. От време на време поглеждаше малко по-назад, към шубраците, в които два-три елена спокойно си поскубваха тревица и полека се придвижваха към него. В този момент забеляза как храсталаците безшумно се размърдаха. Една рошава глава се подаде между листака и измъчено и измършавяло мъжко лице се огледа. В следващия момент от гъсталака, зад който бе залегнал скритият мъж, профуча една стрела и се заби в гърдите на най-близката кошута. Тя потича няколко метра и падна. Другите уплашено се разбягаха и изчезнаха зад дърветата. Бракониерът не излезе веднага от скривалището си, за да вземе убитото животно. Изчака търпеливо толкова време, колкото бе необходимо, за да се преброи до петдесет, защото много добре знаеше, че ако наоколо има спотаен горски пазач, той може да е срещнал побягналите елени, чийто другар бе повален долу, да се е досетил от уплахата им, че се е случило нещо нередно, и вече да е тръгнал, за да търси виновника. Миговете се нижеха бавно, а нищо не помръдваше – нито скритият мъж, нито другият, който го наблюдаваше. Не се появи и никакъв горски – на мястото, в което се бяха скрили елените, всичко бе замряло в спокойствие. Това накара бракониера да се успокои и да излезе иззад гъсталака. Предвидливо обаче не носеше нито лъка си, нито стрелите си, за да не се издава, а ги бе оставил на сигурно място в скривалището си, за да ги вземе, без да рискува, някой друг ден. Мъжът беше облечен в груби и парцаливи домашнотъкани дрехи, каквито носеха крепостните, кафявата му туника беше препасана с въже, а късите му крака бяха напъхани в широки панталони от същия плат като на туниката, само дето бяха по-прокъсани и закърпени. Оглеждайки се, той притича до мястото, където лежеше кошутата, наведе се над нея и като извади нож от колана си, започна неспокойно, почти трескаво да реже парчета от най-крехките части на животното. Мъжът зад дървото явно го позна, щом го видя, и възкликна: “Клети момко!” Селянинът обви дивечовото месо в парче груб плат, после стана и изчезна между дърветата. Наблюдателят му го последва с леки и безшумни стъпки по пътечката към дълбините на горските недра. Малко по-късно, оглеждайки се насам-натам, крепостният се промъкна леко между стволовете и пъновете на дърветата. Поспря се, за да избърше почервенелите си ръце в дългата влажна трева и да премахне издайническите следи от кръвта. В този момент, изненадващо, сякаш изникна от гигантския ствол на близкия дъб, стройната фигура на наблюдавалия го допреди малко младеж препречи пътя му. Ръцете му мигом се стрелнаха към ножа и за момент изглеждаше, че ще се хвърли върху другия. – Човече – каза мъжът в зелената туника, – каква лудост те докара дотук? Селянинът го позна веднага и бурно се разсмя: – Лудост! – каза той. – Не го правя за себе си, мастър[5] Робин. Малкото ми момче умира от глад и докато все още съществуват сърни и елени в зелената гора, няма да допусна да гладува. – Малкото ти момче ли каза, Скарлет? – каза Робин. – Да не би синът на сестра ти вече да живее с теб? – Оф – отвърна Скарлет. – Вярно, че през последните три седмици не беше тук и няма как да си чул – и човечецът на висок глас започна да му разказва историята си, докато вървяха надолу по пътечката, която беше толкова тясна, че Робин трябваше да върви отпред, а Скарлет да го следва по петите. – Преди седмица – продължаваше Скарлет – мъжът на сестра ми, Джон Грин, се разболя и умря. И какво, мислиш, направи управителят, назначен от нашия господар? Каза: “Махайте се оттук – обирайте си багажа и се оправяйте както щете. Фермата е за мъж, който да има сили да работи в нея.” – На Гай от Гисбърн[6] му подхожда да направи подобно нещо – каза Робин – този долен измамник, с неговото дяволско сърце! – И тя бе принудена да напусне само с дрипите на гърба си и с децата – каза ядно и разпалено Скарлет. – Ако бях наблизо, нямаше да удържа ножа си далеч от гърлото му! Дойде при мен горкичката... Беше зашеметена и болна, изтощена и изнемощяла от глад и мъка и от ден на ден ставаше все по-зле. Почина миналата седмица. Двете й по-малки дечица ги взеха съседи, но Гилбърт задържах при мен. Аз съм самотник, но обичам момчето и ако му се случи нещо лошо, Гай от Гисбърн ще опита ръката ми. Докато Робин слушаше кратката и трагична история за съсипания, опропастен крепостен дом, сърцето му пламна от ярост срещу управителя – сър Гай от Гисбърн, който с корава и жестока ръка управляваше имението Биркенкар за монасите от Бялото братство на манастира “Света Мария”. Но Робин знаеше, че злодеят не прави нищо повече от онова, което монасите и техният игумен му позволяваха, и затова от дън-сърце проклинаше цялата тази пасмина от богати и надути негодници, които се бяха отдали изцяло на ловуване и охолен живот, заобиколени от цял куп слуги. Те се препитаваха от рентата, която изсмукваха от бедните и злочести крепостни. За господарите тези клети хорица бяха просто придатък към земята на именията, която трябваше да обработват с непосилен труд. Робин, или Робърт от Локсли, както беше известен на монасите и на техния управител, беше свободен човек, или сокман, както се казваше по онова време. Макар и млад, той бе заможен. Притежаваше своя собствена къща и ферма от около сто и шестдесет акра[7] от най-плодородната земя в покрайнините на феода[8] и прекрасно знаеше, че монасите отдавна си точат зъбите за малкия му имот и искат да го заграбят. Робин и неговите предци владееха тази земя от поколения – най-напред я бяха получили от лордовете, на които крал Уилям бе дал имението Биркенкар, а след това бяха подновили владението си чрез манастира “Света Мария”, на който последният феодален владетел – лорд Гай Ротсли, го беше завещал. Работата беше в това, че Робин държеше своята земя под наем, и тъй като си го плащаше най-редовно на монасите, те нямаха законно основание да го изтикат от фермата му, колкото и да им се щеше да го направят. Игуменът гледаше на Робин с презрение и го считаше за непочтителен, арогантен и злонамерен. Младежът често дръзваше да му противоречи в собствения му манастир и му казваше право в лицето, че той и неговият управител се отнасят ужасно зле с крепостните и с по-бедните йомени и наематели от имението. Подобно предизвикателство в онези времена беше направо нечувано и както монасите, така и управителят на имението им – Гай от Гисбърн, мразеха Робин и волния му език не по-малко, отколкото и Робин ги мразеше заради тиранията и потисничеството им. – Жалко, че не съм бил тук – каза Робин в отговор на последните думи на Скарлет. – Но трябваше да отидеш в Аутуудс и Скадлък щеше да ти даде храна. – А, мастър Робин – каза Скарлет – ти винаги си бил добър и истински другар на всички ни. Но и аз, тъй като също съм свободен човек, не мога да прося хляба си. Пък и ти вече си създаде достатъчно врагове заради нас, та и аз да увисна на шията ти отгоре на всичко. Не, докато в зелената гора има сърни и елени, аз и малкият ми юнак няма да гладуваме. Освен това, мастър Робин, ти би трябвало да се погрижиш за самия себе си! Ако неприятелите ти бяха научили, че ще отсъстваш толкова дълго, нямаше да се спрат пред нищо – и тук Скарлет изведнъж заговори шепнешком, – за да те обявят извън закона, да ти вземат фермата и да те убият, когато се върнеш. Робин се разсмя: – Ааа, чух за това. Скарлет учудено го погледна. Той си мислеше, че е изненадал приятеля си с някаква голяма тайна, пък то... – Чул си за това ли? – повтори той като ехо. – Хм, странно. Робин не отвърна нищо. Той прекрасно знаеше, че враговете му само търсят сгодна възможност, за да го съсипят и погубят. Често се случваше завърнал се след дълго отсъствие пътешественик да открие, че неприятелите му са дали клетвени показания пред съда, с които го уличават, че е избягал, за да се скрие от закона заради някакво мнимо престъпление. Това незабавно довеждаше до обявяването на нищо неподозиращия нещастник за “човек извън закона”, което даваше право на всеки един да го убие, където го срещне, без съд и присъда. Скарлет се бе умълчал, като си мислеше за някои доста странни приказки и слухове, които селяните разправяха за техния голям приятел Робин, когато сядаха на чаша ейл[9] след работа. Изведнъж от малката пътечка пред тях дойде някакъв звук, сякаш катерица гълчеше наблизо. Тишината се възцари отново; после тъжен и самотен вълчи вой се извиси нагоре. Робин веднага се закова на място и положи големия си лък върху коренището на близкия дъб заедно със стрелите от пояса си. След това прошепна към Скарлет: – Остави ей тук месото, което криеш в туниката си. Бързо, човече, горските ще видят издутата ти пазва! Трябва тозчас да го скриеш. Почти механично Скарлет се подчини на острия му заповеден тон, извади от пазвата си увитото в грубото платнище месо и го остави до лъка и стрелите. В следващия момент Робин поднови тяхната разходка. След няколко стъпки Скарлет погледна през рамо към мястото, на което си бяха оставили нещата. Те бяха изчезнали! Студен мраз сякаш сграбчи сърцето му и той почти беше спрял да върви, когато суровият глас на Робин му нареди: – Давай напред, човече, не изоставай зад мен! Бедният Скарлет беше сигурен, че е станала някаква магия, и за всеки случай се прекръсти, за да прогони дявола. В следващия миг на тясната пътечка пред тях изникнаха двама плещести горски пазачи с лъкове на рамо и с дълги тояги в ръце. Те безжалостно и злостно се взираха в Робин и Скарлет. За миг изглеждаше, че възнамеряват да им препречат пътя и да ги спрат. Но смелият и самоуверен вид на идващия към тях Робин явно ги разубеди и те ги пропуснаха да минат. – Когато срещнеш свободен и крепостен наедно – присмя се единият от пазачите, – нещо лошо се мъти за техния господар. – А когато срещнеш двама горски наедно – с широка усмивка отвърна Робин, – нещо лошо се мъти за нечий клет човешки животец. – Знам те, Робин от Локсли – каза този, който първи беше заговорил, – знам, че си човек с прекалено пъргав език. – И аз те знам, Блек Хюго! – отвърна му Робин – Знам, че си човек, който докарва до разорение най-добрия си приятел с лъжливи клетви и показания, за да заграби оскъдните му няколко акра и да ги присъедини към своята земя. Лицето на горския потъмня от ярост, а спътникът му започна да се смее над поражението му. Блек Хюго погледна Робин така, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли отгоре му. Безстрашният взор на младежа обаче явно го стресна и той изведнъж се извърна, без да каже повече нито дума. Робин и Скарлет продължиха отново прекъснатата си разходка и не след дълго излязоха от гората и поеха през гъсталаци и шубраци, по запустели и неплодородни угари и през синори, които отделяха фермите на имението от тази страна на гората. Накрая стигнаха до върха на един хълм и пред тях се ширнаха обработените поля и пасища, които обграждаха малките селца на крепостническите хижи, а в далечината се виждаше господарският дом. Скарлет внимателно се оглеждаше да не би някой да е забелязал идването му, защото беше избягал от работа на строежа на една дига, за да отиде на лов за сърни, и сега се чудеше и маеше дали отсъствието му не е било забелязано. Ако бе разкрит, хич не го бе грижа, че ще го бичуват, когато утре хората на управителя видят, че работата му е свършена само наполовина. Каквато и да бе цената, неговото малко момче Гилбърт от Уайт Хенд тази нощ щеше да получи кралска вечеря. Но щеше ли? Той изведнъж си припомни случилото се преди малко и отново го разтърси страх. Къде се изпариха и лъкът на Робин, и стрелите му, и неговото собствено еленско месо? Дали някакъв гоблин[10] или елф не ги грабна и отнесе, или пък всъщност той бе погледнал в погрешна посока? И дали горските в момента не се натъкваха именно на техния багаж? Той стисна здраво челюстите си и погледна назад, а ръката му бе върху ножа, в очакване двамата пазачи да се появят отново. – Ехо – каза Робин безгрижно, – ето ги тук и моят лък със стрелите, и твоето еленско, юнако! Скарлет се обърна и едва сега видя, че наблизо в туфата трева стояха нещата им. При все това той бе сигурен, че само преди миг беше гледал именно там и не бе видял нищо. – Мастър – каза той със страхопочитание в гласа си, – това си е чисто магьосничество. Аз, аз... се страхувам да не те сполети нещо лошо, ако неприятелите ти научат, че ти помагат зли духове, които обитават дърветата. – Скарлет – каза Робин, – мислех, че си разумен мъж, но, изглежда, и ти, както всички останали, си пълен глупак. Няма какво да се страхуваш за мен. Моите приятели от дърветата са достатъчно безобидни и невинни и с нищо не са по-лоши от теб или от мен. – Мастър – каза Скарлет, съжалявайки за прибързаните си приказки, – прости ми глупашките думи. Езикът ми все изпреварва мислите ми. Просто, като видиш нещо такова, замалко да се изплашиш. Но аз си знам, че в дърветата не може да има по-лоши неща, отколкото зад здравите стени на замъците и манастирите, чиито господари тормозят и осакатяват бедните крепостни. Кажи ми, мастър, това, дето ни помогна, добро духче ли беше, от тези, дето им викат тролове, а? Робин го погледна спокойно и мълчаливо. – Скарлет – каза му той, – имам предчувствието, че занапред ще прекарваме доста повечко време заедно в гората. Тогава ще ти покажа и моите приятели, които живеят там. Но засега, Скарлет, нито думица за това, което се случи днес! Заклеваш ли се? – В добрата Дева! – каза Скарлет и вдигна ръка, все едно че даваше тържествена клетва. – Амин – додаде Робин, като свали шапката си и се поклони при произнесеното име. – А сега – продължи той, – вземай месото си и ми подай лъка и стрелите. Защото аз трябва да се върна в гората. И кажи на твоя малък мъжага Гилбърт, че Робин му пожелава да се оправи бързо и да е послушен, за да го взема с мен да стреляме по дъждосвирци на хълма. – Ай – каза Скарлет и докато говореше, изгладнялото му и измъчено лице се озари от благия му поглед,– малкият юнак много обича да говори за теб, защото ти винаги си го окуражавал. Думите ти и сега ще го насърчат и ободрят. След като двамата мъже се разделиха, Робин се обърна и се шмугна в гъстите храсталаци, но пое в съвсем различна посока от тази, от която бяха дошли със Скарлет. Той погледна към слънцето и ускори крачка, защото прецени, че е два часът следобед. Бързо достигна дърветата и като се запровира с безпогрешен усет между тях, се насочи в южна посока напред по пътя, който лъкатушеше дълги километри през Барнисдейл до Нотингамшиър. С енергични и нетърпеливи стъпки Робин преминаваше през ливадите, защото бързаше да види дамата, която обичаше най-много от всичко на света. Прекрасната Мариан – това бе нейното име – беше дъщеря на Ричард Фиц Уолтър от Маласет. Тя бе другар в игрите на Робин още от времето, когато той бе малко момче и опъваше лъка си в ловните полета на Локсли, и макар да бе дъщеря на граф, а той – само йомен без особено богатство, те се обичаха и се бяха врекли един на друг. Точно този ден тя трябваше да пътува от замъка на баща си в Маласет до Линдън Ли, близо до Нотингам, за да прекара известно време при своя чичо – сър Ричард Ли, и Робин беше обещал да я охранява, докато минава през гората. Не след дълго той стигна до широк утъпкан път, обрасъл със сочна трева и набразден от дълбоки и мочурливи коловози. Той се стрелна по-нататък и не спря в продължение на още поне пет километра. След като излезе на един кръстопът, спря да си поеме дъх, огледа се внимателно, а след това изчезна сред лесковите шубраци, които увенчаваха като корона насипа отстрани на пресичащите се пътища. След като повървя още малко, гъсталакът оредя и той стигна до една падина. От едната страна мястото беше голо и песъчливо и Робин се насочи право натам. Върху сухата земя имаше няколко счупени вейки, които щяха да изглеждат като повалени от вятъра на неопитното око. Робин обаче приклекна с ръце на коленете си и внимателно започна да ги изучава. – Една огъната на върха и осем счупени прави клончета – промърмори си той, – което ще рече, рицар на кон, с осмина пешаци – оръженосци. Спирали са на западната пътека недалеч оттук. Ха сега, де, какво означава това? Той спря и зави обратно, бързо пресече мястото, от което бе дошъл, и навлезе в гората, заобикаляща дясната пътека. Провираше се между дърветата, като си проправяше път с ръце и внимателно стъпваше по тревата, като гледаше нито вейка да не изпука под краката му. Очите му се извръщаха на всички посоки и се опитваха да проникнат в здрача на дебелите клонести дървета наоколо. Изведнъж Робин се сниши и с пълзене продължи напред между дърветата. Беше дочул тъничък звън от юзда пред себе си. След малко, взирайки се през клоните на младо тисово дърво, той видя, че под дебелите сенки е спряла група въоръжени мъже, сред които се открояваше рицар на кон, облечен в плетена метална ризница. Младежът внимателно ги огледа, за да разбере към кой от лордовете се числят – само че пешаците бяха облечени в прости сетрета, а рицарят носеше гладък щит без никакви отличителни знаци, с формата на хвърчило. За момент Робин се зачуди кои са тези мъже и защо ли седят скрити в шумата, сякаш причакват някой пътник да мине. В този момент рицарят хвърли поглед наоколо и с нетърпеливи жестове и ругатни започна да усмирява неспокойния си кон. Робин позна гласа му, лицето му изведнъж стана твърдо и неумолимо, а в очите му проблесна гневна светлинка. – Аха, значи така, Роджър де Лонгчамп – каза си той, – искаш да отвлечеш моята дама, защото никога не ще се домогнеш до благосклонността й с честни средства. Сър Роджър бе високомерен и деспотичен рицар и бе поискал ръката на прекрасната Мариан, но баща й категорично му бе отказал. Фицуолтър обичаше своята дъщеря и макар да се шегуваше с любовта й към Робин, той никога не би я дал на човек с толкова лоша слава като Де Лонгчамп, брат на надутия епископ на Фекамп и безспорен фаворит на херцог Ричард. От време на време, когато си представяше, че сър Роджър де Лонгчамп или който и да е друг мъж, независимо колко е зъл и отвратителен, може да посещава свободно сър Ричард Фицуолтър и открито да разговаря с Мариан, той изпадаше в мрачно настроение и се чудеше, дали всъщност има нещо вярно в приказките на стария Стивън Гамуел. Той беше негов чичо и му беше разяснявал благородното му потекло. От него Робин беше научил, че още преди три поколения предците на Робин са притежавали обширни поземлени владения и много имения и били лордове на града Хънтингдон, но тъй като взели участие в едно от английските въстания срещу нормандските нашественици, земите им били конфискувани от краля, благородническата титла – отнета, графът – убит, а роднините от следващите поколения потънали в забрава. Всеки днес знаеше, че графството и земите на Хънтингдон принадлежат единствено на самия крал, а отнетата титла била прехвърлена на Давид, брат на шотландския крал. Но Робин все пак понякога се чудеше, дали би могъл да възвърне предишната чест, доброто име и благородния ранг на своята фамилия. Сред спотаената групичка настъпи раздвижване, което прекъсна мислите му. Някакъв мъж дотича измежду дърветата право при рицаря и изрече задъхано на висок глас: – Идват! Дамата и пажът са на коне, а останалите ги следват пеша. Общо са девет души и са обикновени домашни слуги. – Чудесно – каза рицарят. – Когато наближат, ще препусна насреща им и ще сграбча юздите на дамата. Ако слугата, който язди с нея, се опита да ни последва, свалете го от коня. Чувайки това, Робин се усмихна мрачно и страховито и лекичко измъкна една стрела от колчана на пояса си. Почти веднага, сред тропот на конски копита, се чуха и гласовете на хората, които идваха откъм тревистия път. За миг, щом видя зад листака нежната и крехка фигура на Мариан на коня, сърцето на Робин пламна. Качулката й бе паднала и откриваше лицето й. Тя си бъбреше с Уолтър, иконома на бащиния й дом, който яздеше редом с нея. В следващия миг рицарят ненадейно се появи иззад дърветата, последван от хората си. Храбрият Уолтър веднага избута коня си пред господарката си и се приготви да я защитава с тоягата, която носеше. Останалите мъже от охраната й също застанаха пред нея. Сър Роджър замахна с меча си, но успя само да отреже огромно парче от сопата на единия от слугите. Тогава с бързо завъртане на своята тояга Уолтър удари ръката, с която рицарят държеше меча си, с такава сила, че оръжието падна от пръстите на нападателя. То увисна на ремъка, привързан за китката му, но с яростен вик рицарят успя отново да хване дръжката му. Само след миг мечът щеше да прониже тялото на храбрия иконом, но някой от хората на сър Роджър го изпревари, свали го от коня му и го повали безчувствен на земята. Битката между групата на Мариан и тази на рицаря се нажежи, но клетите селяни с техните сопи и с късите си копия имаха нищожен шанс срещу мечовете на похитителите. Сър Роджър вече бе хванал поводите от ръцете на Мариан. Със святкащи очи тя се опита да обърне коня си назад. В този момент се чу някакъв звук, който сякаш идваше от огромна пчела, и докато се опитваше да види лицето на рицаря през решетката на забралото[11] му, тя усети, че нещо прелетя и в следващия момент видя как дългата жълта пръчка на една стрела изтрептя помежду им. Рицарят изстена дълбоко, олюля се и падна от коня. Хората му незабавно прекратиха битката. Единият, който очевидно беше главният сред всички тях, притича до мъртвия си господар, измъкна перестата опашата стрела от окото му и светкавично се огледа по широкия коларски път и из гъстата гора откъм неговата страна. – Това може да бъде само един човек! – каза някой от групата. – Дойде от лявата страна. – Да, познах му стрелата! Това е... – започна другият нападател, който все още я държеше в ръце, но така и не можа да довърши думата си. Тихият звук отново наруши спокойствието на въздуха, само че този път приличаше повече на подсвирване на горско птиче и нападателят се свлече на земята с малка чернопереста стрела, щръкнала в гърдите. Този път стрелата явно бе пусната от дясната страна, което подсказваше, че стрелецът не е сам. Всички незабавно се пръснаха наоколо и се разбягаха напосоки в гората, но преди последният беглец да се скрие, една не по-голяма от птиче перо стреличка профуча откъм дърветата вдясно и се заби в гърба му. Той се разпищя, но продължи да тича. В следващия миг Мариан видя Робин да излиза иззад дърветата с шапка в ръка. Той пристъпи към нея, а тя с поруменели страни се наклони към него и каза: – Скъпи Робин, знаех си, че никога няма да ме разочароваш! Беше толкова храбро от твоя страна – и този точен изстрел, с който повали ужасния рицар! Но, скъпи мой, ако той е същият, за когото го мисля, неговата смърт ще ти донесе големи неприятности. Тя му подаде ръката си, а Робин галантно и нежно я целуна. – Това е Роджър де Лонгчамп, скъпа моя – отвърна й Робин, – но дори самият крал Хенри да се бе опитал да ти стори нещо лошо, нямаше да избегне стрелата ми. – Но, скъпи Робин – продължи Мариан, а нежността, с която го гледаше, смекчаваше иначе гордия й поглед, – неговият брат, епископът, ще те преследва и ще те обяви извън закона заради това. Ще изгубиш земите и името си заради мен. О, Робин! Робин! Ще трябва да се посъветвам със сър Ричард Ли. Знаеш колко много те обича, той може да измисли как да ти издействаме опрощение от епископа. – Скъпа Мариан – каза Робин, а гласът и погледът му бяха непреклонни и сурови. – Не се нуждая от опрощение от някакъв надут прелат[12] за нищо от това, което съм сторил и ще сторя на долната им свещеническа пасмина. Отдавна съм наясно, че рано или късно щях да извърша някакво “престъпление” срещу тези злодеи, които седят зад здравите стени на замъците или се излежават на мекичко в манастирите и тормозят бедните и безсилни селяни. Най-сетне това е извършено – и аз съм удовлетворен! Не се безпокой за мен, моя скъпа любов, скъпо мое сърце. Сега обаче нека те отведем на безопасно място, преди мошениците, които избягаха, да вдигнат шумотевица и глъч заради мен. Уолтър – каза Робин на клетия иконом, който се бе свестил и сега зашеметен, изплашен и изтощен бе седнал насред пътя, – събери накуп момчетата си, храбри човече, и се грижи за твоята господарка. Юнаци! – обърна се той към слугите, повечето от които бяха ранени. – Мисля, че повече не бива да допуснем никакви сблъсъци, докато господарката ви не бъде в безопасност! Убитият рицар има приятели, по-лоши и от него самия, и ако са наблизо, няма да се отървете леко. Сега тръгвайте напред – натам, където пътят се разклонява, а аз скоро ще ви настигна. Робин помогна на Уолтър да яхне коня си и прекрасната Мариан и нейните верни слуги потеглиха напред. Щом отминаха, той издърпа убития рицар извън пътя и го довлече в гората. После вдигна забралото на шлема му, постави ножницата с меча на гърдите му и кръстоса отгоре ръцете му така, сякаш умрелият целува кръста върху дръжката. Свали шапка и коленичи, за да каже кратка молитва за упокой на душата на рицаря. После повтори същото и с мародера, убит от втората стрела. Предвидливо взе и своята, и малката стрела, шибна коня на рицаря по слабините и го видя как лети надолу от гората, надалеч от мястото на произшествието. Всичко, което правеше, имаше една-едничка цел – да заблуди и забави за колкото е възможно по-дълго преследвачите, които неизбежно щяха да се появят. След това направи няколко крачки навътре в гората, по посоката, в която хората на рицаря бяха побягнали, доближи един ловджийски рог до устните си и издаде дълъг и насечен пронизителен звук. След това побърза да се присъедини отново към свитата на прекрасната Мариан. После хвана в ръка юздите на коня й и поведе малката й свита надалеч от отъпкания път по тайни и тесни пътечки, които едва се виждаха. Много скоро навлязоха дълбоко в гората, където никой от спътниците му не бе стъпвал досега. Прекрасната Мариан бе доволна и спокойна от това, че Робин е до нея, и не виждаше нищо страшно в дълбоката тишина и мрачните сенки, надвиснали над тях. Много от селяните обаче, които вървяха в редица един по един по тясната пътека, зад конете, от време на време се кръстеха, особено като минаваха покрай някоя особено мрачна горичка или като пресичаха самотни ливади и пасища, където всичко бе застинало в тишина, сякаш от самото начало на света тук не бе минавала жива душа. Според техните простички умове, те можеха да изгубят не само живота, но и безсмъртните си души, като рискуват да бродят из тези пущинаци, из които сигурно намираха убежище дървесни духчета, тролове и вещици. Селяните се държаха плътно един до друг, а последният в редицата трепереше от ужас и страх. Всички се оглеждаха крадешком между покритите с мъх близки дървета, очаквайки всеки момент да видят или злобните очички на някой елф да проблясват срещу тях, или пък страховит магьосник или зла вещица със зъбата уста да изскочи иззад кукувичата прежда[13] или бръшляновите завеси, висящи от вековните огромни стволове. Единственият звук, който можеше да се чуе, бе само тихото, меко тупкане на техните собствени стъпки върху дебелия килим на тревата или изпращяването на някое настъпено клонче тук-там. Понякога отдалеч, през гъстия листак над главите им, долиташе писък на птица. От гъстака идваше някакво странно и тайнствено “чиип! чиип!”, но нищо не се виждаше. Веднъж или дваж дочуваха някакво бълбукане на вода и стигаха до малки самотни поточета, наполовина скрити в шубраците. Веднъж минаха и през диво и пусто пасище, в средата на което имаше две странни зелени могили, сякаш нарочно застанали съвсем близо една до друга. Щом ги видяха, бедните слуги не можаха да сдържат страха си: – Тролове, братя! – зашепнаха си един на друг и забързаха вкупом, като сочеха уплашено към възвишенията. – Надали ще отървем кожите днес – каза единият полугласно, – не вярвам да си спася душата. – Защо водачът ни прекара през тези ужасяващи места? – замърмори друг. – Троловете ще ни проследят, както си минаваме, и ще ни направят такава магия, че всичките ни кости ще останат да белеят в тази нечестива, дяволска гора, докато свят светува. Така, скупчени и треперещи от страх, те дойдоха толкова близо да задницата на коня на Уолтър, че той се обърна да ги сгълчи: – Стойте по-назад, момчета – каза им. – Знаете, че конят ми е много буен и ако ритне някого от вас, колкото и да са дебели главите ви, няма да издържат на копитата му. Междувременно следобедът полека се изнизваше заедно с последната слънчева светлина. Свечеряваше се. Робин почти не бе продумал, откакто започна бързото им стремително бягство през гората, но сега се обърна към Мариан и усмихнато й каза: – Прости ми, скъпа моя лейди, за тежкото темпо, което наложих. Но приятелите на Роджър де Лонгчамп в замъка “Евил Холд”[14] не бива да се подценяват. Ще ти спестя подробностите, защото злодеянията им са прекалено жестоки за твоите уши. През цялото време се стараех да ускоря бягството от тях, но сега се притеснявам да не би да съм те натоварил прекомерно. [14]Прен. – Дом на злото – бел. прев. – Никак даже, скъпи Робин – каза Мариан, като отправи сладък и нежен поглед. – Знам какво ти е на сърцето и затова не исках да те безпокоя с приказки. Но какво имаш предвид с това “Евил Холд”? Не знаех, че замъкът на Роджър де Лонгчамп в Рангби се нарича така. – Това е името, което са му дали клетите селяни, чийто господар беше – отговори й Робин, – заради неописуемо ужасните деяния, извършени от него и приятелчетата му – Айзенбарт де Белами, Найджър ле Грим, Хамо де Мортейн, Айво де Раби и другите. Мариан потръпна и пребледня при произнасянето на тези имена. – Чувала съм за тях – каза тя приглушено. – Но нека продължаваме. Не съм уморена, Робин, и ще се почувствам по-добре, щом те видя невредим и в безопасност в замъка на сър Ричард. – Не се страхувай за мен – засмя се Робин. – Докато имам верния си лък, а зелените гори ми дават подслон и убежище, мога да се надсмивам над всеки, който ми желае злото. Съвсем скоро ти ще можеш да поздравиш чичо си и ще бъдеш на сигурно място зад здравите стени на замъка му. Изведнъж отнякъде в сумрачната гора пред тях долетя писък – сякаш някакво животно или птица се гърчеше в ноктите на ястреб. След това се дочу самотен вълчи вой, от който селяните потръпнаха и напрегнато и стреснато се завзираха в мрачните дълбини на гората. Робин пристъпи и издаде звук, който имитираше любовния зов на мъжки глухар. След това с бавни стъпки поведе коня на Мариан напред. След няколко минути стигнаха до едно възвишение, а когато наближиха върха му, видяха как слънцето угасва, проблясващо в червени пламъци през дървесните корони. На самия връх на хълма дърветата отстъпваха място на сочна и нежна зелена тревица, а по-нататък, след няколко тучни ливади, се издигаше замък, до който отвеждаше кратък път. По този път към тях идваха двама ездачи. – Струва ми се – каза Робин, – че това там е сър Ричард с неговия сродник, сър Хуон де Бълуел. – Наистина са те – отвърна му Мариан. – Мисля, че са излезли да ме посрещнат по главния път и със сигурност много са се зачудили защо ме няма и какво ли ме е сполетяло. Дай им знак, Робин, а ти, Уолтър, препусни насреща им и им кажи, че съм спасена благодарение на моя приятел Робин от Локсли и сега съм здрава и невредима. Робин изсвири с рога си. Конниците се обърнаха по посока на звука, а Мариан отскочи с коня си от дърветата и размаха шарфа си към тях. В този момент те я познаха и започнаха да й махат с ръце, а после препуснаха към нея. – Кажи ми, Робин – каза Мариан, като слезе от коня, за да си отпочинат нозете й, и тръгна пеша покрай любимия си, – кажи ми, какво означаваха всички тези звуци и писъци, които чувахме досега? Приличаха ми на някакви сигнали, на които ти отговаряше. – Означават, скъпо мое сърце – отвърна й Робин, – че приятелите ми от зелената гора са видели тези двама конници и са помислили, че може да са от враговете ни. Аз обаче пресметнах, че те не биха могли да стигнат дотук толкова бързо, колкото нас, и че най-вероятно са видели някого от свитата на сър Ричард, който е тръгнал да те търси. Затова ги предупредих, че според мен всичко е нормално и ето че се оказа точно така. – Но кои са тези приятели, които те охраняват, когато преминаваш през гората? – попита го тя. – Същите, които простреляха с малката стрела слугата на сър Роджър ли? – Ще ти кажа, сладка моя ябълчице – отвърна й Робин. – Те са горски жители и веднъж ги спасих от ужасната смърт, която щяха да намерят в ръцете на един зъл и жесток човек. Оттогава те са мои скъпи приятели и винаги ме охраняват и се грижат за мен, когато съм в зелените горски дебри. – Радвам се, че имаш такива приятели, скъпи мой Робин – каза Мариан. –Мисълта, че имаш такива предани съгледвачи, облекчава сърцето ми. Защото съм сигурна, че ще се нуждаеш от тях. В този момент сър Ричард Лий и сродникът му дойдоха и много се зарадваха да намерят Мариан жива и здрава след тревогите, които бяха изживели, като не намериха и следа от нея по обичайния път; дори се бяха върнали в замъка, за да сформират група да търси девойката по горските друми и пътеки. Щом сър Ричард и сър Хуон научиха, че сър Роджър се е опитал да отвлече Мариан и че Робин е успял да го убие, лицата им се помрачиха, а сър Хуон поклати глава. Но сър Ричард, чичото на девойката – сивокос мъж с благородна осанка, – се обърна към Робин и сърдечно раздруса ръката му. – Ти освободи земята от истинско изчадие – извика той – и аз от сърце ти благодаря за това. Злото, причинено на горките селяни, ограбването на сираците, жестокостта към жените – всички негови престъпления отдавна зовяха небесата за възмездие. И аз се радвам, че твоята великолепна стрела е пробола злия му мозък. – Право казваш – каза мрачно сър Хуон, – но аз си мисля за това, от което Робин може да си изпати. Епископът няма да остави брат си неотмъстен, нито пък приятелчетата на Роджър ще бъдат спрени в усилията им да хванат Робин и да го откарат в къщата на мъченията, която хората с право наричат “Евил Холд”. – Не се страхувайте за мен – с тих, но твърд глас каза Робин. – Не храня и капка съмнение, че ще успея да се изплъзна и от най-хитрите им капани. Но вие и бащата на моята скъпа лейди трябва да се погрижите да не се стигне дотам, че да я заловят и да излеят върху нея смъртоносното отмъщение, което ще затаят в злостните си сърца. – Прав си – каза сър Ричард. – Не бях помислил за това, но със сигурност Айзенбарт де Белами и Найджър ле Грим ще се опитат да хванат в плен нашата прекрасна племенница. Дано Бог и Светата Майка да ни пазят от техните злостни и коварни замисли. – Амин! – каза Робин. – А междувременно аз ще наглеждам замъка Рангби и онези безчестни и долни гадини. През следващите три дни Робин, Мариан, сър Ричард и съпругата му лейди Алис си прекарваха много весело заедно. Ходеха на лов със соколи по полета, сечища и угари или преследваха глигани в гората. А през нощта играеха на “Сляпа баба” в залата или танцуваха на музиката на цигулки, играеха на дама и шах или слушаха трубадури, които пееха и разказваха приказки за крал Артур, за Роланд и неговия приятел Оливър, за Оджиър Дейн, за Граелент и за това, как всички те изчезнали в царството на Прекрасната Царица. На четвъртия ден обаче Робин отиде сам в гората на лов за дребни птици и както беше седнал на насипа, изведнъж дочу чукане на кълвач. Погледна нагоре към върха на планинския бряст и видя лицето на дребно човече да наднича измежду листака. – Слез долу, Кет Троу – каза Робин, – и ми кажи какво ново, юначе! В следващия момент малкият човек тупна от дървото и застана пред Робин. Кет беше не по-висок от средно на ръст четиринадесетгодишно момче, но си беше възрастен мъж, с голям и широк гръден кош и с космати ръце и крака, чиито мускули бяха като железни ремъци. Косата му бе черна, гъста и къдрава. Беше босоног и единствените дрехи на гърба му бяха един здрав кожен жакет, разгърден отпред, и тесни бричове от еленов велур, които стигаха до коленете му. Лицето му, широко и добродушно, с усмивка отвърна на благия поглед на Робин, а светлите му очи, макар и кротки като на кошута, бяха зорки и проницателни. Той с уважение, стигащо до благоговение, погледна Робин. – Ти проследи мъжете, които избягаха. Къде отидоха? – попита го Робин. – През гората на северозапад, докато стигнаха до потока – отвърна Кет. – Прегазиха го и преминаха по брода при Стейкс и пресякоха тресавището при Риджуей. През Хаг Уд преминаха и през Тикет Холоу, а после разбрах и накъде смятат да отидат; покрай Хоар Три и скалата Суелм, над Галоус Хил и покрай Марк Оак, докато стигнаха до Дед Менс Хил, а после по селския път от Ред Стоун, та до “Евил Холд”! Цяла нощ стоях и дебнах при Марк Оак и накрая видях трима рицари да яздят откъм замъка. Единият отиде на югоизток. С него яздеха и двама от слугите, които бях проследил. Другите двама рицари тръгнаха на изток и аз – след тях. Водеха трима слуги на коне със себе си. Минаха през Барнисдейл Уд и последно ги оставих на широкия път към Донкастър. – Добре си се справил, Кет – отговори му Робин. – И после? – Отидох до твоята къща, в Аутууд, през гората Барнисдейл – отговори Кет[15] – и твоят човек – Скадлък, аз срещнах в Олдс Никс Пийс и тъжен беше той, защото, както каза той, видял бил Гай от Гисбърн и двама монаси да яздят през земите ти предния ден. И говорели те помежду си; и спрели, та посочили към твоите поля. Той мислеше, че проклятието на този Юда – сър Гай, тегне над имението ти и че гибел скоро ще те сполети. И пълен бе той с мъка и злочестина и много искаше да види твоето лице. Робин поседя смълчан за малко, потънал в мислите си. – Чу ли нещо друго? Нещо за Скарлет и малкото му момченце? – Аз не видях ги, но се промъкнах през нощта до селото, и покрай кръчмицата селска наострих своите уши за приказките, дето там се сипят – и слушах! И много мъка и гняв в устата селски имаше, пък и си бяха пийнали малко. – Какво си говореха? – попита Робин. – Колцина мислиш, че бяха? Кет вдигна нагоре двете си ръце и показа десет, после свали едната си ръка и показа още пет пръста, а след това още два. – Млади ли бяха, или стари? – продължи да пита Робин. – Повечето бяха изпълнени с гневни и разпалени думи, та предполагам млади бяха – продължи Кет в скоропоговорка. – И най-огорчените и наскърбените най-горчиво говореха. Жестока битка сякаш бяха изживели този ден. Един бе още в рани, твърде болезнени, за да може да мърда. Друг бе жигосан с желязо, защото управителят го обвинил в кражба – и той бе най-бесен от всички, а мнозина казваха, че животът им е непоносим. Работата, която са принудени да вършат в имението на лорда, е повече от това, което е по силите им, и повече от това, което се полага; и техните собствени ниви остават необработени, неразорани, а после, щат-не щат, гладуват. Някой рече, че трябва да бягат в града и успеят ли да се укрият за една година и един ден[16], ще станат свободни хора. Други пък говореха, че чумата и холерата ще завърлуват скоро и в селото, както вече върлуват в града, и че ще е по-добре да хванат гората и да живеят от кралските елени в зеления лес. – Eх – каза Робин с горчивина в гласа, – бедните селяни си нямат приятели в наши дни! Синовете на краля въстанаха и воюват срещу собствения си баща, лордовете и монасите се боричкат за власт и повече земя и карат селяните си да се бъхтят до изнемога на нивите, да орат и прекопават до последна пот, като изцеждат от тях ренти и ангария, против всякакъв закон и ред. Кет! – възкликна той. – Днес ще си отида у дома. Намери брат ти Хоб, а аз отивам да се сбогувам с приятелите си и се връщам тутакси. Като каза това, Робин вдигна птиците, които беше отстрелял, и се върна в замъка на сър Ричард, за да каже сбогом на Мариан. Кет Троу (или Трол) се шмугна сред дърветата и изчезна. Същия ден, когато сенките на дърветата се издължаваха от залеза на слънцето и топлината, тишината и спокойствието на отминаващия следобед създаваха впечатлението, че в този мирен свят няма място за друго, освен за щастливи помисли, Робин с леки и бързи стъпки се отправи към края на гората Барнисдейл, която граничеше с неговата собствена ферма. Гористите покрайнини се простираха по едно възвишение, което полегато се спускаше към неговите собствени ниви. Той огледа продължително и внимателно къщата си и намиращите се зад нея колиби на петте крепостни селяни, които бяха част от имението. Домът му, с хубаво дворче, оградено от нисък жив плет, изглеждаше спокоен, мирен и тих, какъвто и в действителност трябваше да бъде по това време на деня. Може би неговият иконом Скадлък беше вътре, но селяните би трябвало все още да са на работа по нивите. Нещо го жегна – май бе прекалено тихо. Никакви деца не се виждаха да играят в прахта пред селските колиби, всички врати бяха здраво залостени и нямаше никакви признаци на живот. Точно щеше да продължи разходката си под дърветата, за да стигне до пътя, който отвеждаше пред къщата му, когато видя една жена – съпругата на един от крепостните, – да се промъква крадешком от вратата на нейната колиба и да пълзи към края на живия плет. Там тя спря и сякаш чакаше някого да дойде откъм полето от другата страна на къщата. Изведнъж жената започна усилено да ръкомаха, като че сигнализираше на някого да стои надалеч, да не се приближава. Тя остана така доста дълго, но от мястото, на което бе застанал, Робин не можеше да види на кого даваше знак. Накрая жената явно успя да предупреди когото трябваше, промъкна се внимателно обратно в къщичката си и тихо затвори вратата. Нещо не бе наред. Сега Робин беше повече от сигурен в това. Оглеждайки се зорко във всички посоки, той продължи напред сред дърветата и приближи изключително внимателно до началото на пътечката. Изведнъж, като надникна иззад дървото, стремглаво залегна. Един тежковъоръжен войник стоеше току пред него, под следващото дърво, което бе разперило широко клони над пътечката. Иззад буковия ствол Робин внимателно огледа мъжа, застанал с гръб към него. Войникът очевидно бе оставен тук, за да охранява подстъпа към къщата откъм гората. От мястото, на което стоеше, той виждаше фасадата на господарския дом и, изглежда, там ставаше нещо, което явно бе привлякло вниманието му. От време на време той избухваше в смях или доволно сумтеше. Погледът на Робин натежа и стана по-суров. По червената туника и шлема той позна, че мъжът е от въоръжения отряд, формиран от абата на манастира “Света Мария”, който беше и господар на феодалното имение. Той бе добавил тази гвардия към свитата си от безделници и раболепни лакеи, за да подхранва чувството си за превъзходство. Робин се прокрадна изключително внимателно между две дървета, като се прикриваше зад ствола, на който се беше облегнал мъжът. Тихо като дива котка, той пропълзя разстоянието помежду им, докато накрая само един-единствен ствол остана да го отделя от нищо неподозиращия войник. Изправи се в цял ръст, но в този момент кракът му счупи едно стърчащо клонче. Мъжът отпред се извърна по посока на шума, но в следващия момент пръстите на Робин се вкопчиха в гърлото му и в желязната им хватка той бе напълно безпомощен. Мъжът загуби съзнание и Робин го положи долу, а после бързо овърза ръцете и краката му и напъха една груба тапа в устата му, за да не е в състояние да причини каквато и да е вреда, когато след малко дойдеше на себе си. Робин се обърна към дома си, за да види какво толкова силно бе привлякло вниманието на войника, и в този момент болезнено изстена. Скъдлък и още трима от крепостните бяха завързани на стълбовете отпред пред къщата. Гърбовете им бяха оголени и пред всеки стоеше по един едър, плещест войник с дълъг и възлест бич в ръце. Наблизо се бяха наредили останалите тежковъоръжени войници и техният началник – Хуберт от Лин, човек, когото Робин открай време ненавиждаше заради жестокостта му. Острият му слух долови наглия им смях, който прониза притихналия и застоял следобеден въздух. Накрая, когато всичко изглеждаше готово, водачът им изкомандва: – Първо по сто камшика на тези кучета, които дръзнаха да се съпротивляват на лорда, а след това – по една стрела за всеки! Давайте! Сякаш като един четирите камшика се вдигнаха във въздуха и изсвистяха долу над оголените гърбовете на хората, които, откакто Робин беше техен господар, бяха забравили що е бой с камшици. Спотаен под буковите клони, Робин вдигна лъка си, заедно с дългите стрели, които бе положил на земята, когато се приготви да пропълзи към войника в края на пътечката. Той опъна тетивата, увери се, че оръжието му е в ред и нареди всички стрели отделно една от друга пред себе си. След това застана на едно коляно и зашепна молитва към Светата Дева. – Светлината е лоша, пресвета добра майко на Христос – каза той, – но нека ти напътстваш моите стрели към злите сърца на тези изчадия. Шест стрели имам и заради жалостта, която изпитвам към хората си, ще убия най-напред този с най-жестокото сърце – Хубърт от Лин, – а после онези четиримата с бичовете. Чуй ме, о, наша скъпа, блага Господарке, в името на твоя Син, който също бе непреклонен срещу неправдата, чуй ме от състрадание и милост към бедните хора. Амин! След това закрепи първата пръчка и я насочи към гръдта на Хубърт. Сякаш ликувайки, голямата стрела запя своята дълбока песен и профуча във въздуха. Още докато бе на половината път, втора я последва със същия триумфален звук. Хубърт с крясък се строполи на колене върху земята, а стрелата стърчеше от пазвата му. Той с последни сили се опита да я измъкне, но животът вече го напускаше. Злодеят падна настрани и умря. В този момент мястото сякаш бе нападнато от огромни пчели. Първият от мъжете изпусна бича си и завъртя ръце около стрелата, която го бе пробола отстрани, след това падна. Другият безшумно се срина на земята. Следващият подскочи във въздуха като пронизан заек, а още един прободен се разтича из полето, като се полюляваше насам-натам, докато накрая падна върху браздата и утихна. Четирима останаха невредими, но бяха така ужасени, че зарязаха всичко и се разбягаха напосоки. Единият от тях, напълно зашеметен от страх, се оказа на пътя на Робин, който, изпълнен с решителност и гняв, вече опъваше на тетивата шестата си стрела. Мъжът тичаше и размахваше ръце, без изобщо да мисли накъде отива. Той спря, когато се приближи на няколко ярда[17] от Робин, и извряска: – О, мастър, дявол ли си, или човек, все едно, само не стреляй! Чух как говореха вълшебните ти стрели, докато летяха във въздуха. Предавам се! Предавам се! Мъжът се просна пред Робин, крещейки: – Ще бъда твой роб, господарю! Само допреди два дни бях честен човек, син на честен човек и сърцето ми негодуваше срещу злодействата, които трябваше да извърша. Робин стана на крака, а мъжът сграбчи ръката му и я положи на главата си в знак на феодална вярност и подчинение. – Ще видим – каза Робин строго, – ще видим дали няма да забравиш дадената дума. Откога си с Хубърт и неговите хора? – Само от два дни, господарю – каза мъжът, чиито простички и честни очи вече не бяха толкова уплашени. – Аз съм Дуда, или Дод, син на Алстан, един добър крепостен от Блид, и тъй като господарят ме биеше несправедливо и без присъда, избягах в гората. Но изгладнях и нуждата от храна ме накара да се промъкна и да легна пред манастирските врата, за да си изпрося хляб. Нахраниха ме, видяха, че съм здравеняк, и казаха, че трябва да нося оръжие. В началото дори се зарадвах, докато злодеянията, с които се хвалеха, ме накараха да ги намразя, защото потърпевшите бяха все такива клети селяци като мен. – Стани, Дод – каза Робин. – И отсега нататък никога не забравяй селската си кръв и никога не причинявай зло на хората от твоята черга. Ела с мен. Робин тръгна надолу към дворчето на своята къща, освободи клетия Скадлък и другите си хора, след това влезе в къщата и намери мехлем, с който намаза раните и издраните им гърбове. – Всичко започна вчера, господарю – каза Скадлък в отговор на Робиновия въпрос какво точно се е случило, – вчера, когато глашатаят те обяви извън закона, на кръстопътя на Понтефракт, а тази сутрин Хубърт от Лин дойде, за да заграби фермата ти за господаря игумен. Ние – Уард, Годард, Дън и Джон – не можехме да понесем тази неправда и като последни глупаци тръгнахме да се бием с тях с вили и сопи. – Ех, бедните момчета! Глупави, но предани! Та вие можехте да заплатите дори с живота си за това – каза Робин. – Но сега влезте вътре и се нахранете, а аз ще видя какво трябва да се направи. По това време вече се беше стъмнило. Извикаха една жена от къщичката на прислугата да им помогне и да сготви. В центъра на една голяма стая, която бе част от господарската къща на Робин, пламтеше огън. Купите и паниците с вкусна храна бързо бяха изпразнени и духът на хората се поповдигна. Дори плененият вражески войник не бе забравен – той също бе доведен и нахранен, а после го оставиха на сигурно място за през нощта в една от здравите външни постройки. – Мастър – каза Скадлък, след като двамата с Робин изпълниха тази задача и се върнаха в къщата. – Какво според теб трябва да се прави? Означава ли всичко, което се случи, че вече трябва да водиш бездомен горски живот на човек, обявен извън закона? – Просто няма друг начин – каза Робин със суров смях. – И няма да съм недоволен, защото в зеления лес мога да направя всичко, което е по силите ми, за да накарам надменните самозабравили се богаташи да опитат и те вкуса на онова, което причиняват на бедняците. – Идвам с теб, мастър, идвам на драго сърце – каза Скадлък. – Сигурно и другите ще поискат да дойдат, защото след този ден не биха могли да се надяват дори и на капка милост от Гай Гисбърн. Изведнъж от нивите към селото долетя многогласна гълчава. Те напрегнато се ослушаха и доловиха тропот. – Това сигурно е Гай от Гисбърн с въоръжената си свита – каза Скадлък. – Мастър, трябва незабавно да бягаме в гората. – Нищо подобно – каза Робин, – мислиш ли, че Гай от Гисбърн ще дойде, крякайки като цяло стадо гъски, та да ме предупреди за приближаването си? Това ще да са селяните от имението, но не е по силите ми да отгатна какво правят отвън в този час на нощта. Утре, когато управителят разбере за разходката им, здраво ще си изпатят. – Няма, мастър – долетя глас откъм тъмнината, – утре няма да съм вече там, за да им дам да ме хвърлят в затвора. Стига само ти да искаш да ни поведеш! Това бе гласът на един от най-възрастните селяни, който се бе изправил като канара пред тълпата. Името му бе Уил от Стътли, но обикновено го наричаха Уил Боумън[18], или Стрелеца – спокоен и здравомислещ човек, когото Робин винаги бе харесвал. Знаеше се, че навремето е бил старейшина на селяните. – Какво говориш, Уил? – попита Робин. – Какво ще чините с мен? Къде да ви водя? – Изслушай хората, мастър Робърт[19] – каза Уил. – Сърцата им са пълни, но стомасите им са празни и са съсипани от прекомерния труд, който трябваше да полагат цялата година. Първо реколтата се провали, после дойде тежката зима, накрая и гладното лято и на всичкото отгоре – ненаситният, алчен господар, който ни съдира кожите. Казвам ти, макар да съм стар, няма повече да търпя! – Добре, добре, Уил, нека да заповядат – отвърна Робин, а тълпата се изсипа в двора от тъмнината и придоби очертания. – Е, а сега, юнаци, казвайте какво искате от мен? – подвикна им той. – Искаме да избягаме в гората, мастър – извика някой. – Дойде ни до гуша от тежкия ни жребий. Не можем повече да търпим – викаха други. Селяните не бяха привикнали много-много да говорят и сега не им бе лесно да обяснят чувствата си, затова млъкнаха и зачакаха, като се надяваха, че този, който бе толкова по-мъдър от тях и същевременно толкова благороден, ще проумее цялата горчилка, събрана в техните сърца. – Добре – сериозно продума Робин, – но ако забегнете в гората, какво ще стане с жените и децата ви? – Няма да им се случи нищо – бе отговорът. – Като ни няма нас, тяхната цена ще се повиши в очите на господаря и неговия управител. В края на краищата, не ние ги притежаваме, а лордът – телата и душите им са негова собственост. Пък и изчезнем ли ние, за тях ще има повече храна. Робин добре знаеше, че в думите им има известна истина. Господарят и управителят му нямаше да излеят отмъщението си върху жените и децата заради бягството на крепостните, защото работата в земите на имението все трябваше да се върши от някого. Някои от по-старите жени държаха малки нивички, които обработваха със синовете си или с помощта на някои по-бедни мъже от селцето, които нямаха никаква земя и бяха щастливи да помогнат на всеки, който ги подслони и нахрани. – Колко души сте? – попита Робин. – Има ли старци сред вас? – Общо сме тридесет. Повечето сме млади и сме по-умни от бащите си – изръмжа някой. – Или поне по-трудно се примиряваме и по-лесно кипваме – добави друг. – И какво, а? Ще оставите цялата работата в имението и задълженията ви към лорда да падне на плещите на старците, жените и децата? – каза Робин, който реши, че ако тези мъже наистина напуснат колибите си и избягат от господаря си, то поне трябва да са наясно с всички последствия. – Давайте, момчета, много мъжествено и смело. Дайте да спасим собствените си кожи и да оставим убийствената, черна и мръсна работа да падне на гърба на онези, които са още по-слаби, за да понасят горещината на жаркото пладнешко слънце или зверския зимен студ. Така ли? Мнозина се бяха разпалили от гневните приказки, които по-невъздържаните сред тях сипеха в кръчмата. Сега обаче в тъмнината на студения нощен въздух куражът им се бе изпарил и те се оглеждаха насам-натам, сякаш търсеха начин да се върнат в колибите си, където спяха жените и децата им. Други обаче бяха по-непреклонни и твърди и дали защото бяха пострадали повече, или защото бяха по чувствителни, реагираха по-остро и не бяха склонни да отстъпят и да се огънат. Някои казаха, че не са женени, други – че просто повече не могат да понасят жестокото управление на Гай от Гисбърн. Изведнъж се чуха леки стъпки, които идваха към тях, и всички се заслушаха, затаили дъх. Тези, който бяха най-боязливи и нерешителни, се изнизаха от тълпата още при първото прошумоляване и избягаха. В този миг един дребен човечец се втурна, прекатурна се през плета и почти се търкулна в краката на Робин. – Време е да престанете с дрънканиците! – каза той, а гласът му бе задъхан и изненадващо решителен дори и за самия него. – Я, това е Мъч, Милеровият син! – казаха всички и зачакаха. Ясно им беше, че се е случило нещо страшно, защото този дребен и смел човечец не се вълнуваше лесно. – Време е да спрете само да съзаклятничите и сплетничите, момчета! – каза той с пресекващ глас, с чудати извивки и прекъсвания в гласа. – Вие сте само слуги и не струвате повече от говедата, на които чистите, или от сивите прасета, които храните. Вписани сте в пергаментите на адвокатите заедно с плуговете, ралата, търнокопите, талигите, каручките, и копторите, в които спите и можете свободно да бъдете продадени от господаря си като стока. Вълнението и гневът му бяха толкова силни, че гласът му дори трепереше от сдържани сълзи. – Най-добре да се промъкнете обратно в колибите си – продължи той – и да не се преструвате, че имате право на глас и воля във всичко, което ви се случва. Защото на лорда му е писнало от непокорни слуги като вас и утре – да, утре,– ще ви продаде в друго имение! Силна въздишка на изненада и гняв се надигна над мъжете пред него. – Да ни продаде? – развикаха се те. – Ще ни продаде? – Да, ще продаде около десетина. Документите, с които преминавате в собственост на Арнълд от Шотли Хауи, вече са написани. – Той наистина е дявол в плът и кръв, демон в човешки облик!– намеси се Робин – И враг на Бога, истински кожодер за клетите селяни! Но да ви продава, момчета! О, каква гнусотия! Силен рев, като от стадо пощръклели бикове, се изтръгна от гърлата на селяните. Да, истина бе, че според буквата на закона, клетите крепостни можеха да бъдат продавани като добитък, но никой не знаеше в това имение досега да се е случвало нещо такова. Те обаче явно щяха да бъдат изтръгнати от корена си, от местата, където те и техните семейства живееха от поколения и щяха да бъдат продадени като скотове на пазара! Това вече бе наистина непоносимо. – Човече – каза някой, – откъде научи тази ужасна новина? – От Рейф, онзи, дето работи при управителя на лорд Арнълд – отвърна Мъч. – Срещнах го в кръчмата и той през смях ми разказа, че Гай от Гисбърн се оплакал на шефа му, че сме били най-нахалната шайка от безочливи и дръзки слуги, които знае, а пък за онзи, за неговия господар де, щяло да е огромно удоволствие да ни опитоми. – Казваш, че десет от нас ще бъдат продадени? – чу се плах гласец отзад. – А знаеш ли кои точно ще бъдат тези десет? – Какво значение има? – изръмжа един от мъжете. – Това засяга всички ни. Днес – аз, утре – ти. В името на Светия кръст, аз ще избягам в гората, но така ще подредя управителя, че ще ме запомни. – Реиф не знаеше нито едно име – каза Мъч. – Но наистина, Хю Фор е прав – какво значение има! Десет от вас, от всинца ви. Най-вероятно тези, които са си позволявали да надигат глава пред Гай от Гисбърн и разбира се, най-често са опитвали камшика върху гърбините си, привързани на стълба. – Колко души сме тук в момента, момчета?– каза Уил Стрелеца с остър и непоколебим глас. – Ами само допреди малко бяхме тридесет – чу се дрезгав и суров присмех, – но останахме само четиринадесет. – Преброи набързо Мъч. – А къде са Скарлет и неговото малко момче? – попита Робин. Той изведнъж си даде сметка, че приятелят му не е сред групичката, макар най-смело и безразсъдно да се противопоставяше и опълчваше на несправедливостта и тиранията на управителя. – Уил Скарлет лежи в дупката[20] – каза Мъч, – и е почти мъртъв от стоте камшика, с които го наложиха. Утре ще го отведат в Донкастър, където се намира кралският съд, и ще му отрежат дясната ръка заради това, че е убил сърна от кралския дивеч. – Света Дево! – извика Робин. –Тая няма да я бъде! Защото още тази нощ ще го измъкна от дупката – завърши той и понечи да тръгне, но много ръце го задърпаха обратно. – Чакай ни, идваме с теб, мастър! – разкрещяха се всички. – Виж, мастър Робин – спокойно и тихо каза Уил Стрелеца, но в гласа му се долавяха твърди нотки. – Тук сме четиринадесет души, изнемогнали от ежедневните мъки, които търпим. Ако и сега не направим нищо срещу свирепия си господар, който ни мачка под ботуша си, завинаги ще си останем роби. Колкото до мен – аз предпочитам оттук нататък да гладувам в гората, отколкото да се бъхтя и да търпя неговата власт. А вие, момчета? – Да, да! Отиваме в зелената гора! – развикаха се и останалите. – Независимо дали мастър Робин ще ни стане водач, или не, ние отиваме! Робин бързо взе решение. – Момчета – извика той, – ще бъда един от вас! Вече извърших нещо, което всъщност отдавна трябваше да свърша, и сега съм извън закона, станах “вълча глава”! Въоръжената гвардия на абата бе дошла тук в мое отсъствие, за да ми отнеме земята. Скадлък и храбрите ми момчета им се опънали и замалко щяха да се простят с живота си заради това. С моя верен лък успях да очистя пет от господарските люде и сега телата им са ей там, наредени в редица долу, при онази стена. – Видях ги, като влизах – каза Уил Стрелеца. – Великолепни изстрели! Ако ти не бе убил Хубърт Лин, аз вече бях приготвил за злото му сърце осветена стрела, благословена от един монах – заради злото, което причини на скъпото ми мъртво момче Кристофър. А сега, момчета, всеки да вдигне ръка и да се закълнем да бъдем верни и предани на нашия храбър водач Робин от Локсли, докато смъртта ни покоси. Всички вдигнаха ръце и тържествено се заклеха. – А сега, момчета, бързо след мен! – каза Робин. Дворът опустя за миг и тъмните очертания на Робин и хората му се плъзнаха под звездното небе през Фанггиф Ууд и излязоха на платото зад селото. Оттук те можеха да виждат една част от колибите, наклякали около църквата, да чуват монотонния ромон на спокойно течащата река, и клокоченето и тътнежа на буйния поток от другата страна, който сякаш се изливаше направо в ушите им. В онези далечни дни всеки път, когато някой селянин вдигнеше превития си гръб от браздата, очите му, опалени от ослепителното слънце или зачервени от шибащия, проливен дъжд, най-напред се устремяваха към колибата, която той наричаше свой дом, с мисълта за топлинка и храна. Заедно с това обаче имаше какво мигом да му припомни, че дори и най-дребното провинение незабавно ще бъде наказано от господаря или от неговия управител, защото на хълма, колкото е възможно по-близо до колибите на слугите, стърчеше мрачно бесило, а до него бе “дупката”. Галоу Хил, или Хълмът на бесилото, все още е името, с което и днес хората наричат зелените възвишения покрай множество красиви селца, макар че страховитият дървен стълб, раждал плодовете на злото, отдавна е изгнил или е бил съборен. В онези дни дори из селските улички имаше издигнати стълбове, на които връзваха и наказваха провинилите се пред очите на всички, за да не могат да избегнат презрението и унижението да засегне и близките им. Така беше и в селцето на Биркенкар. На хълмистото плато на север имаше и бесилка и яма, само на няколко ярда от господарската къща, с приемната зала, в която Гай от Гисбърн се занимаваше надълго и нашироко с това, което той се наслаждаваше да нарича “правосъдие”. В този час къщата му бе тиха и тъмна; несъмнено Гай спеше, доволен от сделката, която щеше да сключи утре, за да се отърве от непоправимите си, непокорни и дебелоглави слуги. Стъпките на Робин и спътниците му не издаваха никакъв шум по гъстата трева на пасището. Когато приближиха до мястото, на което се издигаше бесилката, Робин нареди на другите да чакат, докато не им даде знак. След това, промъквайки се безшумно като призрак, той стигна до подземния затвор, където хвърляха слугите, за да чакат суровата и жестока присъда, която се издаваше от господаря на имението. В затвора се влизаше през врата в подножието на редица стъпала, издълбани в земята. Робин се промъкна до върха на тази стълба и погледна надолу. Не очакваше, че ще намери пазач на вратата, тъй като управителят дори не можеше и да си представи, че някой ще има куража и дързостта да се опита да се измъкне от господарския затвор. Робин внимателно огледа тъмната дупка под него. Звездите процеждаха бледа светлина вътре и той с изненада видя, че пред вратата стои дребна фигурка. Отвътре се чуваха стонове и пъшкане, а фигурката под него сякаш искаше да прегърне вратата. – О, чичо – каза нежно гласче, по което Робин разпозна малкият Гилбърт от Уайт Хенд. – Надявах се да си заспал и, ох, надявах се раните да не те мъчат толкова много. Затова пазих тишина и дори не плаках. Ех, само ако мастър Робин беше тук! – Момчето ми, трябва да си вървиш у дома – с изнемощял глас се обади Скарлет от затвора. – Ако Гай или някой хората му те хванат тук, ще те пребият. А това не бих могъл да понеса. Ех, синко, скъпи синко, бягай и се скрий някъде. – О, чичо Уил, не мога! – изрида момчето. – Ако те оставя тук самичък, сърцето ми ще се пръсне от мъка. Не мога да те оставя и да мисля как лежиш тук в тъмнината с клетия си изранен гръб, а наблизо няма жива душа, която да ти каже поне една блага думица. Чичо, толкова много се молих през изминалата нощ за теб и съм сигурен, че скоро трябва да дойде помощ. Сигурно благата и мила Дева и добрият свети Кристофър няма да останат глухи за молбите на едно нещастно момче. – Но, синко мой, вредиш на себе си! Ако стоиш цялата нощ тук, може да те повали сериозна болест и... – О, какво значение има дали съм болен, ако те отнемат от мен – заплака детето, като захвърли всякакви опити да запази присъствие на духа и да се държи мъжки. Сега вече то горчиво и жално се разрида и натисна с ръце непоклатимата врата. – Ако те убият, ще направя така, че да убият и мен, защото без теб животът ми ще бъде загубен, скъпи, скъпи чичо Уил! – Ехо, юначе, за какво е тази шумотевица? – сърдечно подвикна Робин, като се изправи и заслиза по стълбите. Малкият Гилбърт за миг застина от страх, след това осъзна кой е горе и се метна към Робин, грабна ръката му и я покри с целувки. След това се хвърли обратно към вратата и възторжено извика: – Нали ти казах! Нали ти казах! Робин дойде да те измъкне. – Много зле ли си издран, Уил? – запита Робин. – Ах, Робин, скъпи ми човече – изнемощяло се засмя Уил, – по-зле, отколкото ако стопанка беше драла прасе сукалче. – Изчакай тихичко за малко – каза Робин – и ще видим дали това, което е направено с брадва, не може да се развали с брадва. С острите си очи той внимателно огледа скобата на бравата, през която бе прокарана здрава халка. След това с два сръчни удара със своята брадва и с едно напъване с кинжала изкърти халката и отвори вратата. Малкото момче веднага се втурна вътре и започна внимателно да реже с ножа си ремъците, с които бе вързан чичо му. Робин изсвири като дъждосвирец и Скадлък с двама от неговите селяни бързо дойдоха. – Бързо, братлета – каза той. – Бързо да измъкваме Уил Скарлет – трябва да го извадим, да го занесем в Аутуудс, да го измием и да намажем раните му с мехлем. Бързо, но и колкото е възможно по-внимателно, те извадиха клетия Скарлет от ямата и го положиха на тревата. Сърдечно, но тихо двамата с Робин си стиснаха ръцете, а малкият Гилбърт ги гледаше със светнали очи, онемял от огромна благодарност, и току целуваше ръцете на Робин, отново и отново. – Къде са другите? – обърна се Робин към Скадлък, докато двама от мъжете вдигнаха Скарлет на раменете си и се отправиха по хълма с него. – Нищо не знам – рече Скадлък – нещо много си шушукаха помежду си, докато ти беше долу, а после изведнъж, като се огледах, видях, че не са наоколо ми. Сякаш някаква магия за миг ги беше изпарила оттам, но скоро видях някои от тях да тичат прегърбени по хълма. – Накъде отидоха?– запита Робин и някакво съмнение се завъртя в ума му. – Към господарската къща – бе отговорът. – Вие отивайте към Аутуудс – изкомандва Робин. – Направете всичко, което е необходимо, за Скарлет и ме чакайте там. Със стремителни крачки Робин се заизкачва по хълма, докато останалите, заедно с товара си, се насочиха към Фантгиф Ууд. След като достигна в подножието на господарската къща, която се извисяваше пред него черна и мрачна под звездите, той затича нататък към високия насип, който я ограждаше, но не срещна никого. След това откри една огромна порта, която зееше отворена, и влезе в двора на къщата през нея. След няколко стъпала излезе на широка алея, която отвеждаше право до входната врата. Изведнъж пред него изникна някаква фигура – беше не друг, а Мъч, Милеровият син. – Уф, това е мастър Робин – тихо каза той на другите и иззад едно дърво се появиха и Уил Стътли и Кит Смит. – Накъде, момчета? – попита ги Робин. – Смятате да проникнете вътре и да убиете Гай? Трябва да знаете, че господарската къща може да устои на обсадата на въоръжена войска, а вие не разполагате с никакво друго оръжие освен ножовете и сопите си. – Мастър Робин – каза му Уил Стрелеца. – Бих искал да стоиш настрана и да не правиш нищо по този въпрос. Това си е работа на крепостните и те ще си я свършат. Това е наше право и наше дело; на заранта, когато вече сме в зеления лес, ще изпълняваме всяка твоя заповед и ничия друга. Изведнъж откъм купчината сухи храсталаци срещу къщата се надигна огнен пламък, който плъзна към един от стълбовете пред къщата, после още един и още един, докато цялото небе се озари. Слънцето беше журило здраво през последните две седмици и всичко бе сухо като прахан. Тъй като бе построена най-вече от дърво, господарската къща лесно щеше да се превърне в горяща клада. – Можехте поне да извикате навън жените – скара им се Робин, – старата икономка, Мейкин и момичетата от прислугата. Нима ще изгорите и невинните женици? Обитателите на къщата вече бяха осъзнали в каква беда са попаднали. Едно лице се появи иззад кепенците на някакъв прозорец. Това беше лицето на Гай. Хвърлен камък удари рамката, докато той гледаше навън, и по случайност го пропусна, защото той успя бързо да отстъпи навътре. Хю трупаше на камари храстите около къщата, а те горяха все по-буйно и яростно. Скоро и дъските на стените бяха обхванати от огъня и с пукот и искри неудържимо изгаряха. – Гай от Гисбърн – чу се суровият глас на Уил Стрелеца, – дойде и твоят край. Хванахме те като лисица в дупката й. Но не искаме да изгорим и селските женици. Изпрати ги навън, но без да опитваш някой от твоите трикове и измами. Те чуха скърцане, предната врата се отвори и две жени застанаха в обхванатия от огъня портал. Един от мъжете разбута с прът пламтящите храсти настрани, за да им направи път да преминат, те изтичаха напред и вратата отново се затвори. В следващия момент обаче се отвори отново и оттам долетя копие. То прониза селянина, който разбутваше с пръта пламтящите храсталаци, право в гърлото и без да издаде звук, той падна. Вълна от ярост се надигна от другите, които бяха наоколо, и няколко от тях се втурнаха напред, за да разбият вратата. – Ей, я бягайте назад! – строго им заповяда Уил Стрелеца. – В къщата вече няма никой друг освен управителя и той скоро ще изгори. Трупайте още дърва и внимателно охранявайте задната врата и прозорците. Този път от един от горните прозорци долетя стрела, но се забоде в дървото, до което седеше Уил. Той издърпа трептящата пръчка и хладно я огледа. – Кажи, Мейкин – каза той на старата жена, която бе излязла от къщата, – има ли някой от стрелците на игумена в къщата? – Няма – отвърна старата икономка – никой освен господаря. – И аз мисля така – отвърна Уил. – Но все пак той обикновено е по-точен със стрелите. – На теб не ти е писано да умреш от стрела – каза старата жена и се засмя, като показа жълтеникавите си беззъби венци. – Може би не – отвърна Уил, – а може би да. Нямам къде да складирам глупавите ти приказки, Мейкин. – Нито пък на господаря му е писано да загине от огъня, който така хубавичко разпалихте за него – продължи старата жена и отново се разсмя. Уил Стрелеца погледна към буйно пламтящите стени и не й отвърна нищо, само свирепо и безпощадно се усмихна. Кой би могъл да се спаси от тези огромни бушуващи пламъци? Изведнъж откъм задната част на къщата долетя ужасен вик. Робин, последван от Уил, бързо затича натам и в светлината на пламтящата къща те видяха селяни, които с изплашени лица гледаха отдалече и сочеха нещо. Те се обърнаха в тази посока и видяха някакъв странен силует, който приличаше на кафяв кон, да тича надалеч по една от разораните ниви. Като погледнаха отзад, установиха, че вратата на конюшнята, която бе свързана с господарската къща, зее широко отворена, макар че и тя бе обхваната от пламъци. С яростен вик Уил Стрелеца се втурна да тича след коня. – Върни се! Върни се! – викаха му селяните с изплашени гласове. – Това животно е привидение, призрак е. Ще те разкъса на парчета! Но Уил продължи да тича и всички видяха как се опитва да опъне стрела в лъка, който държеше в ръка. – Откъде се взе това? – обърна се Робин към селяните. – Появи се ненадейно откъм къщата, с пламтяща грива и почервенели святкащи очи, а страховитата му уста беше отворена –отговориха му. – Затича се към Бат Въглищаря и аха да го разкъса на парчета. Добре че Баргаст напъди звяра надалеч по нивата. – Мисля, че Гай ви е избягал– каза Робин кратко, като подозираше какво се е случило. – Що мислиш тъй? – попита Въглищаря. – Ясно е като бял ден, че хитрецът Гай се е омотал в някаква маскировка, изплашил ви е и ви е избягал безпрепятствено – отговори Робин. – Но това беше Спектър Мер, кобилата привидение – настояваха селяните. – Видяхме гривата й, цяла в огнени езици, червените й святкащи очи и ужасната й челюст, зейнала цялата отворена. Робин не отвърна нищо. Той знаеше, че е безсмислено да се бори със суеверията на клетите крепостни. Вместо това се върна на мястото, където бе оставил старицата Мейкин. – Мейкин – каза той,– господарят ти да е драл някакъв кафяв кон наскоро? – А, само преди два дни. – А къде е кожата? – В склада зад къщата. – И ти казваш, че на господаря ти не му е писано да погине от огън, нали Мейкин? – Аха – отвърна старата жена и малките й, черни очички сякаш изскочиха от жълтеникавото й лице и смело се стрелнаха право в Робин. – Уил Стрелеца тръгна да стреля след господаря ти, Мейкин, но се съмнявам, че ще успее, и мисля, че е най-добре да не си тук, когато се върне, защото ще бъде вбесен, че го е изпуснал, и ще е готов да сече наред, ако подозре нещо. Старата жена се усмихна и дори леко се засмя на глас. След това внезапен гняв присветна в очите й и тя тихо продума на Робин: – А нима можех да сторя нещо друго! С тежък характер беше и такъв ще си остане до последния си ден – беше суров дори към мен, сякаш съм му чужда. А аз съм го отгледала с тези ръце, от съвсем мъничко детенце. Аз му казах какво да прави с одраната кожа на старата кобила. Нима можех да сторя друго!? – Уф – каза Робин, – знам, че си била като майка на човек с вълче сърце. Но все пак обирай си крушите, преди Уил Стътли да се е върнал. Старата жена безмълвно се обърна и побърза да се скрие в тъмницата. След малко се появи и Уил Стрелеца. Наистина беше преизпълнен с гняв. – Тъпоглавци! – викаше той. – В глупавите ви глави няма ли поне капка ум, за да се досетите, че такъв човек е пълен с номера! Призрак, наистина! Бабички, бабички сте вие и ви бива само да пасете кравите, затова ще ви продават като крави! Как не видяхте краката му под конската кожа, която бе навлякъл? Вълк в конска кожа беше това, не призрак. Връщайте се обратно към селяндурската си работа, вие не сте достойни да отидете в зеления лес и да станете свободни хора. Той се махна. Беше наистина много разгневен и не каза повече нито дума на никого. Едва на другия ден той разказа на Робин, че докато е тичал зад приличащата на кон фигура, е различил ясно човешките крака, които се подавали от кожата, и се опитал да стреля, но пропуснал. Тогава и чучелото избягало към конското пасище на бърдото. Тук вече подозрението му се оправдало, защото видял как Гай от Гисбърн свалил кожата от себе си, скочил на един от конете и се отдалечил, като не забравил да си вземе маскировката. – Сега, момчета – каза Робин на селяните – няма полза да стоим тук и да си губим времето. Вълкът избяга и скоро ще насъска покровителите си срещу нас. Трябва да се скриете в гората, защото през тази нощ вече направихте толкова, колкото от незапомнени времена селянин не е правил срещу господаря си. – Прав си, мастър – отвърнаха му те, – трябва да бягаме, ако искаме да спасим вратовете си от бесилото. Но Уил беше прав, че наистина се оказахме големи тъпоглавци; да оставим този дявол да ни се измъкне от ръцете с такава плоска хитрина! Повече нищо не бе казано. Всички побързаха да напуснат горящата господарска къща, която вече почти цялата бе почерняла и рухнала. Те бързо се затичаха надолу по хълма, взеха със себе си Скадлък и другите селяни, а после и Скарлет и малкото му момче, и Робин ги поведе под избледняващите звезди към дълбоката тъмнина на гората, която се издигаше в края на неговите земи. [1]Крепостни селяни в Средновековието – бел. прев. [2]Левга – мярка за дължина или площ, която се равнява на 4,83 км – бел. прев. [3]Йомен – дребен земевладелец, чифликчия, който притежава в наследство бащин или наемен поземлен имот и го обработва за своя сметка – бел. прев. [4]Чорапи или панталон в Средновековието – нещо като чорапогащник, с който се обували мъжете – бел. ред. [5]Господар, господин – бел. прев. [6] Образуването на английските имена по това време е ставало като към малкото име се добави прозвището на областта, на която лицето е бил господар или от която идва – бел. прев. [7]Акър – мярка за равнина, която се равнява на 1600 кв. м – бел. прев. [8]Феод – владение, земя; ист. земя (понякога предмет, длъжност или доход), която едрите средновековни владетели давали на своите васали срещу военно и материално задължение; форма на собственост на феодалната класа – бел. ред. [9]Ейл – английска гъста и тъмна напитка, подобна на бира – бел. прев. [10]Приказни същества, подобни на елфи, тролове и др. – бел. прев. [11]Предпазна решетка на рицарския шлем, поставена пред очите или цялото лице; визьор – бел. прев. [12]Свещеник – бел. прев. [13]Вид бурен – бел. прев. [15]Кет понякога говори малко стихотворно, малко като скоропоговорка, особено когато е развълнуван – бел. прев. [16]Според тогавашния закон, ако избягал крепостен не бъдел заловен в продължение на година и един ден, добивал свободата си – бел. прев. [17]Ярд – мярка за дължина, равна на 91,5 см. – бел. ред. [18]Стрелец с лък, човек с лък – бел. прев. [19]Робърт от Локсли или Робин, както е прякорът му – бел. прев. [20]Наказаните крепостни били държани в затвор, издълбан под земята, за да не могат да избягат – бел. прев.