СЪДЪРЖАНИЕ: Биография на Виктор Юго Творчеството на Виктор Юго Поезия Драматургия Романи Сюжет и композиция на романа „Клетниците” Образи Стил Съдържанието накратко Показалец на имената ПЪРВА ЧАСТ: ФАНТИН ВТОРА ЧАСТ: КОЗЕТ ТРЕТА ЧАСТ: МАРИУС ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: ИДИЛИЯТА НА УЛИЦА „ПЛЮМЕ” И ЕПОПЕЯТА НА УЛИЦА „СЕН ДЬОНИ” ПЕТА ЧАСТ: ЖАН ВАЛЖАН Въпроси в помощ на анализа на романа „Клетниците” и примерни теми за есета Родословно дърво на „Клетниците” Биография на Виктор Юго Виктор-Мари Юго е роден на 26 февруари 1802 г. в семейството на Софи Требюше и генерал Жозеф-Леополд-Сижизбер Юго. Майката на Юго произлиза от Бретан, а бащата - от североизточна Франция, факт, впоследствие оказал силно въздействие върху творчеството му, в което се усеща влиянието и на двата рода: мистицизмът, така характерен за келтската литература - от романите и поемите от “Цикъла за крал Артур” до Шатобриан, и едновременно с това земната жизненост на селянина от Лотарингия. Макар по-късно Юго да твърди, че произлиза от семейство на дребни аристократи, баща му в действителност е син на дърводелец и както повечето мъже oт епохата на Наполеон, благодарение на своите заслуги и мъжество се издига до влиятелен пост в гражданската армия на императора. Генерал Юго става част от свитата на Жозеф Бонапарт и задълженията му го отвеждат в Неапол и Мадрид. През 1807 г. семейството на петгодишния Виктор се премества в Италия, а през 1811 г. той и брат му Йожен започват училище в Испания. Следи от тези екзотични спомени се откриват в по-късната му поезия и пиеси. Но мадам Юго, умна и независима личност, не харесва живота си на армейска съпруга и през 1812 г. се установява в Париж. Тук тримата й синове, от които Виктор е най-малкият, за пръв път получават добро образование. В резултат на раздялата, генерал Юго започва връзка с друга жена, а скоро след битката при Ватерлоо семейство Юго се разпада окончателно. Генерал Юго отказва да остави синовете си с майка им и ги изпраща в пансион. Младият Юго страда от раздялата с майка си, но не много. Той вече е петнадесетгодишен, силно влюбен в съседското момиче Адел Фуше и крои планове за блестяща литературна кариера, която ще му позволи да се ожени за нея. Виктор се изявява като отличен ученик по литература и математика и през 1817 г. Френската академия го удостоява с отличие за поема, с която участва в конкурс за млади поети, а през 1819 г. печели първото място в друг националeн поетически конкурс. Когато през 1821 г. майката на Виктор Юго умира, той категорично отказва каквато и да било финансова подкрепа от страна на баща си и в продължение на една година живее в крайна бедност. Но през 1822 г. излиза първият му сборник „Оди и разни стихотворения”, за който крал Луи XVIII го възнаграждава с пенсия от 1000 франка годишно. Oкрилен от успеха си, Юго незабавно се оженва за Адел, и през следващите години им се раждат четири деца. През 1824 г. Юго вече е член на литературния кръжок, известен в историята на френската литература като „Втори сенакъл на романтизма”, който се опитва да отхвърли доминиращата до този момент роля на класическата литература. През 1830 г. той става един от лидерите на литературния кръжок, след като историческата му драма „Ернани” спечелва театралната публика и разчупва господството на класическия формат на сцената. Драмата „Ернани” го прави не само известен, но и богат, а написаните през следващите петнадесет години шест пиеси, четири стихосбирки и историческият роман „Парижката Света Богородица” („Гърбушкото от Нотр Дам”) му отреждат ролята на един от водещите френски писатели. Връзката му със сцената оказва влияние и на личния му живот. През 1831 г. в семейството на Юго настъпва разрив, когато най-добрият му приятел и известен критик на Романтизма Сент Бьов се влюбва в съпругата му Адел, а тя му отвръща със същите чувства. На следващата година Юго среща младата актриса Жулиет Друе, с която през 1833 г. се впуска в любовна връзка. Тя напуска сцената и Виктор Юго я обезпечава със скромна пенсия до края на живота й. През следващите петдесет години Жулиет Друе става негова секретарка (без да получава заплата) и придружител по време на пътуванията му. През 1843 г. неуспехът на драмата му „Бургграфи” и смъртта на най-голямата му дъщеря, удавила се по време на медения си месец, го карат временно да загърби поезията и да се впусне в политиката. Този остър поврат в кариерата на Юго става паралелно с промените в живота и на много други писатели от периода на Романтизма, например Ламартин и Жорж Санд. Изправени пред едно бързо развиващо се и променящо се общество, измъчени от социални проблеми от всякакво естество, повечето писатели усещат, че не трябва да продължават да пишат само красиви и затрогващи творби, а по-скоро е необходимо да използват таланта си в помощ на бедните и угнетените. В действителност, тази промяна на настроенията маркира края на ерата на Романтизма и началото на реалистично-натуралистичния период във френската литература. Първоначално ревностен монархист като майка си, през 1822 г. Юго, след като се помирява с баща си, променя и разширява политическите си убеждения, за да стане впоследствие умерен републиканец. През 1845 г. Юго става пер на Франция и изнася редица речи на социална тематика. След революцията oт 1848 г. и създаването на Втората република Юго е избран за депутат. Три години по-късно Луи Наполеон (известен като Наполеон III) слага край на Втората републиката чрез държавен преврат и възстановява империята. Юго рискува живота си, като се опитва безрезултатно да организира парижките работници да въстанат срещу новия император и е принуден да избяга в Белгия. Следващите деветнадесет години Юго живее и твори в изгнание, първо на английския остров Джърси, по-късно на остров Гърнси. По време на изгнанието той е придружен от семейството си и госпожица Друе. От острова си в Ламанша писателят продължа яростно да напада човека, който според него е отговорен за изопачаването на републиканските идеали, и през 1852 г. и 1853 г. написва книгата памфлет „Наполеон Малкия” и сборника с граждански ангажирана лирика „Възмездия”. Юго отново се връща към поезията и романите и публикува философския сборник „Съзерцания” и забележителната „история на човешката съвест” – „Легенда за вековете”. В същото време се залавя и с трите си романа: „Клетниците” – започнат преди много години, „Морски труженици" (1866) и „Човекът, който се смее” (1869). След Френско-пруската война и падането на империята Юго се завръща в Париж. Това наистина е триумфално завръщане: на гарата го приветства огромна тълпа от хора, която го придружава по улиците с викове „Да живее Виктор Юго!” до самия хотел. Писателят не напуска града по време на обсадата на Париж и с приходите от публикувания за първи път във Франция сборник сатирични поеми „Възмездия” купува две оръдия за защита на града. През 1871 г. смъртта на един от синовете му го отвежда за известно време в Брюксел, след което се установява на остров Гърнси, докато смъртта на другия му син (1873) не го връща обратно в Париж. През 1876 г. Юго отново е избран за депутат, но две години по-късно влошеното му здравословно състояние го принуждава да се завърне в спокойната обстановка на остров Гърнси. Последните години от живота на писателя са помрачени от тежката загуба на най-любимите му хора – на двамата му синове, на госпожа Юго (1868) и на госпожица Друе (1882). През 1885 г. след кратко боледуване Юго умира на осемдесет и три годишна възраст. Последното му желание било: „Бог. Душа. Отговорност. Тази тройна идея е достатъчна за човека и беше мой водач. Истина, светлина, съвест - това е моето определение за Бога. Земните ми очи ще се затворят, но духовните ми очи ще останат отворени и по-големи от всякога. Оставям 50 000 франка на бедните и искам да бъда занесен на гробището в евтин ковчег. Отказвам молитвата на която и да е църква, но моля за молитвата на всяка душа. Аз вярвам в Бога.” Въпреки аскетичността на желанията му, погребението се превръща във всенародно поклонение пред най-великия писател на Франция. Tялото му е изложено под Триумфалната арка, дванадесет поети бдят до ковчега му, а конници със запалени факли го охраняват. В деня на погребението един милион французи следват ковчега до Пантеона – някогашна църква от времето на Наполеон III, впоследствие преобразувана в национална гробница, за да бъдат положени там тленните останки на писателя. И до днес той лежи на същото място, заедно с много други велики мъже на Франция. Приживе Виктор Юго често бил критикуван за своята суетност и тесногръдие. Суетността, в която го обвиняват, е напълно оправдана от огромния му талант. Отдадеността му на „доброто, красивото и истинското” е неподправена и искрена. Хората на Франция, които той така силно обича приживе, го оценяват много по-добре от който и да било критик и затова той остава и до днес един от най-обичаните френски автори. Творчеството на Виктор Юго В творчеството на Юго, което обхваща почти целия XIX век, са намерили отражение и двете литературни течения, характерни за този период – романтизъм и реализъм. Независимо от първоначалната му слава на предводител на романтичните поети не може категорично да се твърди, че той принадлежи на едното течение повече от другото. Великолепните ярки и изразителни детайли, с които пресъздава екзотичните картини в „Източни мотиви” и „местния колорит” в „Парижката Света Богородица”, се превръщат в най-чист реализъм при пресъздаването на сцени в „Клетниците”. Юго никога, за разлика от Стендал и Флобер, не остава безпристрастен и обективен към описваните от него сцени, напротив, той винаги проявява повече интерес към външния свят, отколкото към вътрешния свят на собствените си чувства. А страстта, с която описва това, което вижда, е не по-малко „романтична” от тази на Зола. Докато темите, които най-често разработва в поезията си, са предимно романтични, то отношението на Юго към изкуството и новите изобразителни похвати го сродяват с поетите от Парнаската поетическа школа, а епичният размах на цялото му творчество го доближава, от една страна, до Шатобриан и Алфред дьо Вини, а от друга - до Зола. Единствено като драматург Юго може да бъде определен като истински представител на Романтизма. Поезия Виктор Юго се нарежда сред най-великите поети на XIX век, не само заради огромния си брой произведения - създадени в разстояние на почти шестдесет години, но и поради многообразието на темите и похватите, които използва. Стихотворенията на Юго засягат необичайно широк кръг от теми, между които са романтичната любов и природата. Освен тях в поезията му умело и вълнуващо са отразени и събитията на деня, философията, родителския дълг, положението и мисията на поета сред хората, картините на екзотични и исторически места. Сатирите му са толкова могъщи, колкото и лириката; няма тема, която да остава чужда на лирата му. От гледна точка на поетическите похвати, които използва, Юго се явява велик новатор. Той е един от първите, които дръзват да преминат от класицистичната традиция на александрийскoто римувано двустишие (което между другото той умее да използва великолепно) към по-сложния и изискан стихотворен размер, взет на заем от Средновековието и от собственото му богато въображение. Той променя не само формата, но и терминологията и „привилегированите” теми на поезията и по този начин я дообогатява и разнообразява. За разлика от повечето поети, които умеят да използват само два-три поетически похвата, Виктор Юго владее всичките. Той е не само превъзходен риторик, но и майстор в създаването на поетическото звучене. Юго владее както мелодиката на умелото изразяване, така и техниката на постигане на звукови ефекти с думи, които събуждат и очароват вътрешното ухо на въображението. В „Изкупление” (Из „Възмездия”, 1852–1853) поетът постига изключителното художествено внушение посредством повторението на фразата и равното ехо на отворените гласни, което извиква в представата ни безкрайния простор на Русия: „След снежнобяла степ пак степ безкрайно бяла.” Писателят също така майсторски си служи с фигурите на речта, не само със сравненията и метафорите, но и със символите. Той съветва поетите да претворяват „вътрешния си свят от образи, мисли, настроения, любов и изгаряща страст, за да оплодотворят света” посредством „другата видима вселена около нас” (Пан, 1831) и самият той успява почти винаги ярко и точно да изрази вътрешния си душевен свят. От гледна точка на казаното дотук Юго е предшественик и вдъхновител на цяла плеяда поети, които идват след него: Бодлер, Парнаската поетическа школа, поетите символисти, всички те, до известна степен, негови последователи и длъжници. Драматургия В предговора си към „Кромуел” (1827–1828) Юго влиза в ролята на говорител на движението на Романтизма, като атакува класицистичната драма и формулира принципите на новата драма, такава каквато трябва да бъде според него. В този своеобразен манифест на френските поети романтици той осъжда сковаността на класицистичния формат и език: триединството на време, сцена и действие и фалшивата, официална елегантност на речта. Той призовава творците да използват по-богат и гъвкав стих, доближаващ се до ритъма на всекидневната реч, и по-гъвкав формат, който да позволи преплитането на елементи от трагедията с атмосфера, присъща на стила на Шекспир. Уморен от неизменното присъствие на гръцките и римските герои на класицистичната сцена, Юго смята, че подходящи теми за драма могат да бъдат намерени и в историята от по-близко време и че един буржоа или бандит понякога също могат да са достатъчно величествени, за да бъдат представени на сцената. Драматургът Юго използва тези принципи и в собствените си пиеси, част от които са в проза, а други в стихотворна форма и които като цяло имат за тема епизоди от европейската история. Заглавията на драмите „Мари Тюдор” (1833) и „Лукреция Борджия” (1833) сами по себе си говорят за тематиката им. Драмата „Ернани” (1830), която в най-буквалния смисъл на думата довежда до избухването на бунт при първото си поставяне на сцена, разказва за конфликта между един благороден испански разбойник и Шарл V, императорът на Испания; в „Рюи Блас” (1838) пък един слуга временно управлява държавата, благодарение на любовта на кралицата. Днес не можем да оценим напълно и с такъв ентусиазъм драмите на Юго, както неговите съвременници някога. Сюжетите, пълни с прикрития и разкрития, ни изглеждат прекалено мелодраматични, а дръзките му авантюристи и перфектни, страстни и недостижими героини - твърде двуизмерни. Независимо от това пиесите му са голяма крачка напред към реализма в драмата, що се отнася конкретно до историческата точност при пресъздаването на събития и обстановка; а ако го кажем с езика на сцената, някои от тях са все още „изумителни драматургични произведения”. Романи Юго написва няколко романа, но три от тях остават най-четени и до днес: „Клетниците”, „Парижката Света Богородица” и „Морски труженици” – историята на млад рибар, влязъл в яростна битка с морето, за да спаси един кораб от корабокрушение. За награда той получава ръката на девойката, която обича и от която великодушно се отказва, щом разбира, че тя предпочита друг. Романът „Морски труженици” се чете главно заради великолепно пресъздадения образ на морето. „Парижката Света Богородица” прави Юго световноизвестен. С действие, развиващо се в средновековен Париж, той е един от онези исторически романи, които са вдъхновени от творчеството на сър Уолтър Скот и дори в много отношения може да бъде сравнен с романа му „Айвънхоу”. Двете произведения са световноизвестна класика с напрегнат и мелодраматичен сюжет; с литературни образи, които въпреки липсата на дълбочина, остават ярки и незабравими. И както на всеки английски ученик му е известно кои са Ровена, Ребека, Айвънхоу, така всеки френски читател познава бедната, но красива циганка Есмералда и малкото й козле; свещеника алхимик Клод Фроло, който я желае, и Квазимодо, „гърбушкото от Нотр Дам”, който я обича и се опитва да я спаси. „Парижката Света Богородица” очарова най-вече с яркото си и реалистично пресъздаване на Средновековието. Преди написването на романа Виктор Юго прави проучвания и се консултира с много исторически архиви и описания, но въпреки това сцените от парижкия живот не изглеждат като дело на учен, а като на очевидец. Романът „Клетниците” притежава много от качествата на „Парижката Света Богородица”, но се отличава с много по-сложен строеж. През 1829 г. Юго започва да нахвърля бележки за книга, която ще разказва историята на „един светец, един мъж, една жена и едно дете”, но с годините тези записки се обогатяват с множество нови герои и се наслояват с философията и опита на писателя. Когато най-накрая е публикувана през 1862 г., тя придобива епически размер по качество и широта. „Клетниците” е далеч по-проникновен по мисъл и чувства, отколкото „Парижката Света Богородица”. Докато го пише, Юго непрекъснато се сблъсква със социалните проблеми на деня и това налага по-задълбоченото отражение както на природата на обществото, така и на човека. През 1830 г. средната продължителност на живот на едно френско дете от работнически произход била две години. И Юго, за разлика от много от своите съвременници, не възприема тази статистика като нещо „непредотвратимо” или като „родителска грешка”. Той на всеослушание обявява, че страдания от такава величина са нетърпими и е наложително да се предприемат социални действия за промяната им. А какви точно да бъда тези действия, той посочва както индиректно, така и директно. Индиректно - чрез изобразяване на деца, нуждаещи се от храна; мъже, нуждаещи се от работа, и жени, нуждаещи се от закрила. Директно – чрез господин Мадлен, чийто образ служи като пример за идеалния работодател и чрез образа на студентите от въстанието през 1832 г., които настояват за законодателни промени, така че всеки да има право на образование, да получи равностойни възможности и в крайна сметка да настъпи истинско братство между хората. Но за да подкрепи тези социални дейности, Юго трябва да бъде много убедителен и да убеди другите, че бедните, отхвърлените – клетниците – заслужават да бъдат спасени; че дори най-нахалният, мърляв уличен гамен има какво да допринесе на обществото, дори най-закоравелият каторжник е способен да извърши голямо добро. Своята обаятелност и безсмъртие романът „Клетниците” дължи на струящата от него неизчерпаема вяра в духовните способности на човека.