IV глава

Както господин Тарковски, така и господин Роулисън, който обичаше малката Нели повече от живота си, много се зарадваха на пристигането на децата. Двете деца също с радост приветстваха бащите си, но веднага започнаха да оглеждат палатките, които отвътре бяха съвсем обзаведени и готови за посрещането на милите гости. Оказа се, че са прекрасни, двойни: едните подплатени със синя фланела, другите – с червена, постлани с кече и просторни като големи стаи. Компанията, която беше заинтересувана да спечели добри отзиви от високопоставените чиновници на управляващото канала дружество, бе положила всички усилия, за да им бъде добре и удобно. Отначало господин Роулисън се опасяваше да не би по-продължителното пребиваване на Нели в палатката да навреди на здравето й и се съгласи тя да спи там само защото винаги можеха да се пренесат в хотел, ако времето се развалеше. Като огледа внимателно всичко на място, стигна до убеждението, че дните и нощите на чист въздух ще бъдат много по-полезни за единственото му дете от пребиваването в задушните стаи на местните хотелчета. Хубавото време също помагаше за това. Мединет или Ел Медин, заобиколен от пясъчните хълмове на либийската пустиня, има много по-добър климат от Кайро и ненапразно се нарича “страна на розите”. Защото е на закътано място и въздухът е влажен, нощите съвсем не са толкова студени, колкото в другите части на Египет, дори онези, които са разположени далеч на юг. Зимата е просто прекрасна, а през ноември растенията започват буйно да растат. Финиковите палми, маслините, които поначало се срещат рядко в Египет, смокините, портокаловите и мандариновите дървета, огромните рицини, наровете и другите южни растения покриват като огромна гора този разкошен оазис. Градините сякаш са залети от огромна вълна акации, люляци и рози, така че през нощта всеки повей на вятъра разнася упоителния им аромат. Тук се диша с пълни гърди и “не ти се иска да умираш”, както казват местните жители. 
Подобен климат има само отвъд Нил, на разположения значително по на север Хелуан, макар там да липсва тукашната буйна растителност. 
Но за господин Роулисън Хелуан будеше тъжни спомени, тъй като именно там бе починала майката на Нели. Затова той предпочиташе Мединет и като гледаше грейналото личице на момиченцето, мислено си обещаваше да купи скоро парцел с градина, да построи в него английска къща и да прекарва в този благословен край всички отпуски, които ще може да получи, а след като приключи работата по канала, дори да заживее в него постоянно. 
Това обаче бяха планове за далечно бъдеще, които още не бяха съвсем определени. Междувременно от пристигането си децата се вряха навсякъде като мухи, защото искаха още преди вечерята да разгледат всичките палатки, а също и магаретата и камилите, наети от Кук. Оказа се, че животните бяха на далечна ливада и ще могат да ги видят чак на следващия ден. До палатката на господин Роулисън децата с удоволствие видяха своя добър познат от Порт Саид Хамис, сина на Хадиги. Той не се числеше към прислугата на Кук и господин Роулисън дори бе учуден, като го видя в Ел Медин, но тъй като по-рано го бе използвал да носи инструменти, го прие и сега като момче за поръчки и всякакви услуги. 
Вечерята се оказа превъзходна, тъй като старият копт, дългогодишен готвач в компанията Кук, искаше да ги смае с майсторството си. Децата разказаха за запознанството си с двамата офицери във влака, което особено заинтересува господин Роулисън, чийто брат Ричард, женен за сестрата на доктор Клари, от много години живееше в Индия. Те нямаха деца и този чичо много обичаше малката си племенница, макар да я познаваше главно от снимки, и подробно разпитваше за нея във всичките си писма. Двамата възрастни се забавляваха на поканата, която Стас беше получил от капитан Глен за Момбаса. Момчето я беше взело съвсем насериозно и решително си обещаваше, че някога ще иде на гости при новия си приятел отвъд екватора. Господин Тарковски трябваше да му обясни, че английските чиновници никога не остават дълго на служба на едно и също място, а заради убийствения климат в Африка, докато Стас порасне, капитанът или вече ще е на десетия си поред пост, или изобщо няма да го има на света. 
След вечерята цялата група излезе пред палатките, където прислужниците бяха сложили платнени сгъваеми столове, а за възрастните бе приготвено бренди със сода. Нощта беше настъпила, но бе необикновено топло, а тъй като имаше пълнолуние, беше светло като през деня. Белите стени на градските къщи срещу палатките светеха зеленикаво, звездите блестяха на небето, а във въздуха се носеше аромат на рози, акации и хелиотропи. Градът вече спеше. В нощната тишина от време на време се чуваха само силните гласове на жеравите, чаплите и фламингото, които прелитаха над Нил към езерото Кароун. Изведнъж се разнесе дълбок, басов лай на куче, който учуди Стас и Нели, защото сякаш излизаше от палатката, която беше предназначена за склад за седлата, инструментите и разни пособия, необходими за пътуването. 
– Това трябва да е огромно куче. Ела да го видим – каза Стас. 
Господин Тарковски започна да се смее, а господин Роулисън, тръскайки пепелта от пурата си, каза през смях: 
Well [*], затварянето не доведе до нищо. 

[*] От англ. Добре – бел. ред.

След което се обърна към децата: 
– Нали не сте забравили, че утре е Коледа. Това куче трябваше да бъде подарък от господин Тарковски за Нели, но понеже изненадата започна да лае, трябва да ви кажа за нея още днес. 
Като чу това, Нели скочи на коленете на господин Тарковски, прегърна го, а след това се прехвърли на бащините си колене: 
– Татко, колко съм щастлива, колко съм щастлива! 
Прегръдките и целувките нямаха край и когато най-после стъпи на краката си, Нели се вгледа в очите на господин Тарковски: 
– Мистър Тарковски… 
– Какво, Нели? 
– Щом вече знам, че той е там, не мога ли да го видя още днес? 
– Знаех си – с престорено възмущение каза господин Роулисън, – че малката мушица няма да се успокои само от новината. 
А господин Тарковски се обърна към сина на Хадиги и каза: 
– Хамис, доведи кучето. 
Младият суданец изчезна зад кухненската палатка и след миг се появи отново, водейки на каишка огромен звяр. 
Стас веднага се въодушеви: 
– Та това е лъв, а не куче! 
– Казва се Саба (лъв) – отвърна господин Тарковски – от расата на мастифите, най-големите кучета на света. Този е едва на две години, но наистина е огромен. Не се страхувай, Нели, той е кротък като овчица. По-смело! Пусни го, Хамис. 
Хамис пусна каишката, с която държеше кучето, и то, като се усети свободно, започна да размахва опашка, да се гали в господин Тарковски, когото вече добре беше опознало, и да пролайва от радост. 
Децата с възхищение гледаха под блясъка на луната мощната му, закръглена глава с виснали бърни, дебелите му лапи, силната му фигура, която наистина напомняше на лъв с бледожълтата си козина. Нищо подобно не бяха виждали през живота си. 
– С такова куче можеш безопасно да прекосиш Африка! – викна Стас. 
– Попитай го дали може да ти донесе носорог – каза господин Тарковски. 
Саба не би могъл да отговори на този въпрос, но махаше с опашка все по-весело и се гушеше в хората толкова сърдечно, че Нели веднага престана да се страхува и започна да го гали по главата. 
– Саба, миличък, любими Саба. 
Господин Роулисън се наведе над него, вдигна главата му към личицето на момиченцето и каза: 
– Саба, виж добре тази госпожица. Това е твоята господарка! Трябва да й служиш и да я пазиш, разбра ли? 
– Бав! – отвърна басово Саба, сякаш наистина разбираше за какво става дума. 
И настина разбра по-добре, отколкото можеше да се очаква, защото, използвайки, че главата му беше почти на височината на лицето на момиченцето, лизна с широкия си език бузките и нослето му в знак на преданост. 
Това предизвика всеобщ изблик на смях. Нели трябваше да иде в палатката да се измие. Като се върна след четвърт час, тя видя Саба с лапи върху раменете на Стас, който се огъваше под тежестта му. Кучето беше с една глава по-високо от него. 
Идваше време за почивка, но малката си измоли още половин час игра, за да опознае по-добре новия си приятел. Опознаването му тръгна толкова лесно, че господин Тарковски след малко я сложи да го яхне по дамски, и като я поддържаше за да не падне, каза на Стас да поведе кучето за каишката. Така направиха няколко крачки, след което Стас се опита да яхне животното, но то седна на задните си лапи и Стас неочаквано се озова на пясъка до опашката му. 
Децата трябваше вече да си лягат, когато в далечината, на осветения от луната пазар, се появиха две бели фигури, които вървяха към палатките. 
Спокойният досега Саба започна глухо и страшно да ръмжи и господин Роулисън заповяда на Хамис отново да го хване за каишката, а двамата мъже с бели бурнуси междувременно застанаха пред палатките. 
– Кой е там? – попита господин Тарковски. 
– Водачи на камили сме – каза единият от новодошлите. 
– А, това са Идрис и Гебхр. Какво искате? 
– Дойдохме да питаме дали няма да трябваме утре? 
– Не. Утре и вдругиден са големи празници, по време на които не е редно да правим екскурзии. Елате на третия ден сутринта. 
– Благодарим, ефенди. 
– А камилите ви добри ли са? 
– Бисмиллах! – отвърна Идрис.– Истински хегии (ездитни) с дебели гърбици и кротки като ха-га (овце). Иначе Кук нямаше да ни наеме. 
– Не друсат ли много? 
– Можеш да сложиш шепа боб на гърбицата на всяка от тях, господине, и нито едно зърно няма да падне, колкото и бързо да бягат. 
– Щом ще се прекалява, ще е по арабски – със смях каза господин Тарковски. 
– Или по судански– добави господин Роулисън. 
В това време Идрис и Гебхр стояха като два бели стълба и внимателно оглеждаха Стас и Нели. Луната осветяваше много тъмните им лица, които на тази светлина бяха като отлети от бронз. Бялото на очите им святкаше със зеленикав оттенък изпод чалмите. 
– Лека ви нощ! – каза господин Роулисън. 
– Нека Аллах бди над вас, ефенди, и през нощта, и през деня. 
Като казаха това, те се поклониха и се оттеглиха. Изпроводи ги глухото, подобно на далечен тътен ръмжене на Саба, на който двамата суданци явно не бяха се харесали.