Тя бързаше по тясната криволичеща пътека, осветена от пълната есенна луна, която сияеше над гората. Нозете й, обути в сандали с високи, покрити с черен лак подметки, се препъваха по неравната повърхност. От непрогледния мрак внезапно изникваха вейки, които се закачваха по дългите й коси и широките й копринени роби. Пронизващ вятър брулеше листата от оголяващите дървета, които полюшваха скърцащи клони. В далечината се носеше вълчи вой. Отвикнала от всякакво физическо усилие, тя дишаше тежко, вдъхвайки мириса на бор и шума, примесен с пушек. Сърцето й биеше все по-учестено от гнева, който я завладяваше. Все едно нямаше какво по-добро да прави, та се бе залутала в тази студена нощ! Мразеше горите. Тръпки я побиваха от зловещите гласове на духовете, населяващи околната пустош. Ако зависеше от нея, никога нямаше да дръзне да се озове тук. Това място й бе чуждо, макар че от незапомнени времена предците й наричаха тукашната земя свой дом. Беше къде-къде по-добре да си почива в топла, осветена и уютна стая, вместо да се тормози с тази глупост! Задъхана от гняв и умора, тя се взря напред през шепнещите сенки. Но не видя никого, не чу ничии стъпки или дишане освен своите собствени. В устата й напираха ядни слова. Ускори крачка, изгаряйки от нетърпение да разреши този въпрос веднъж завинаги. Усети някаква пречка, все едно кракът й се бе заплел в пресичаща пътеката лоза. Препъна се. В същото време чу отривисто изщракване. Облада я инстинктивен страх. Разпозна звука. Политна напред с разперени ръце, полагайки отчаяни усилия да запази равновесие, и в този момент нощта бе разсечена от отривисто бръмчене, устремено през гората към нея. Почувства рязък удар под дясната си гръд. Острието се заби между ребрата й. Връхлетяна от неистова болка, тя се строполи на земята с пронизителен писък. Ударът изтласка въздуха от дробовете й. Тя посегна към гърдите си в опит да достигне източника на мъчителната болка. Напипа заоблена дълга тънка дървена пръчка. Върхът й, забит дълбоко в плътта, бе от желязо. Противоположният край завършваше с две втъкнати в него твърди пера. Беше стрела. От раната бликна кръв, блестящо черна на лунната светлина. Усети я топла и лепкава върху пръстите си. Болката бе жестока – наподобяваше освирепяло от глад животно, ръфащо органи и сухожилия. От нея се изтръгнаха охкания и стенания. При все това тя знаеше, че лошото тепърва предстои, и беше наясно какво трябва да направи, за да се спаси. Сграбчи стрелата и дръпна рязко. Металният връх разкъса вече пронизаната плът и задра околните кости. Викът й отекна в смълчаната гора. Стрелата излезе насред фонтан от кръв и падна от ръцете й. Черни звезди се сляха в едно, замъглиха погледа й и затъмниха лунната светлина. Зави й се свят, заля я немощ. С мъчително стенание тя посегна към пояса си. Само че твърде отдавна бе отвикнала да носи нож. Впи отчаяно пръсти в гръдта си, раздирайки плътта около раната така, че под ноктите й се набиха късчета кожа. През цялото време кръвта не спираше да струи. Тя осъзнаваше, че действията й са безсмислени. Стрелата бе проникнала твърде дълбоко, бе достигнала вътрешностите й, бе посяла унищожение. Зави й се свят и я побиха ледени тръпки. Луната блестеше ярка и гореща като слънце. Гърлото й се скова, призля й. Горските духове се надигнаха, устремиха се към нея и я обкръжиха в шеметен вихър, грачейки като лешояди. Тя се изправи с мъка и олюлявайки се, пое обратно по пътеката, по която бе дошла. Извика за помощ, но онзи, който можеше да се отзове, не го стори. Всички други бяха твърде далеч, за да я чуят, камо ли да откликнат на воплите й. Разтърсиха я конвулсии, които я събориха на земята. Тя изплака в болезнено негодувание. Чу как духовете възкликнаха тържествуващо сред зловещ кикот: Сега вече никога няма да ни напуснеш! На другия край на света, в град Едо[*], есенната луна сияеше над храма Зоджо. Топла мека светлина заливаше пагодата[**] с нежна позлата. Глъч и смях се носеха откъм тълпата люде, която се бе събрала, за да съзерцава луната в тази лятна нощ. Самураи и дами в модни одежди бяха полегнали на тревата и съчиняваха стихове. Слуги им сипваха вино и поднасяха сладки с форма на месечина. Наоколо с весели крясъци търчаха деца. Момци самураи водеха въображаеми битки, дървените им мечове потракваха, а виковете им се извисяваха над бумтенето на храмовите гонгове. Въздухът бе наситен с аромата на тамян. Пламъци в каменните фенери прогонваха мрака досами градината, където пейзажът потъваше в гъстите сенки на борови дървета. Седнали сред приятели и прислужници, дворцовият управител Сано Ичиро и господарката Рейко – неговата съпруга – се смееха на глупавите стихове, които рецитираха. Но макар че се наслаждаваше на рядката възможност да се откъсне от задълженията си да ръководи дейността на правителството, Сано не можеше да се отпусне напълно. Дългите години на политически интриги и заговори го бяха научили на предпазливост. Вече беше късно, а него и свитата му ги чакаше продължителна езда обратно до крепостта Едо през тъмните улици на града, където вилнееха бунтовници. Той вдигна чашата си с вино и обяви: – Един последен тост за сполука! После трябва да се прибираме. С приглушени възгласи на разочарование хората му се приготвиха да потеглят, сбогувайки се с околните групи. Сано каза на Рейко: – Сега остава да намерим нашия немирник. Масахиро бе осемгодишен. Независим и пораснал, той предпочиташе да лудува с връстниците си, вместо да седи хрисимо до възрастните. – Ще го доведа. Рейко пое през тълпата към играещите на война момчета. – Масахиро! Време е да тръгваме! Не последва отговор. „Вероятно не иска да се откъсне от играта”, помисли си Рейко. Зашари с поглед, дирейки сина си сред търчащите, надаващи бойни викове момчета, но не го видя. По-скоро нетърпелива, отколкото притеснена, тя се отправи към края на градината. Може би се беше скрил в гората. И тогава забеляза познат предмет, захвърлен на земята близо до боровите дървета. Беше дървеният меч на Масахиро – точна имитация на истинско самурайско оръжие. Имаше дръжка, омотана с черна копринена корда, месингов предпазител с фамилния герб, изобразяващ летящ жерав, и дървено острие. Нетърпението на Рейко премина в тревога, защото синът й никога не би избягал, изоставяйки своето най-ценно притежание. – Масахиро! – извика тя, трескаво оглеждайки останалите деца, веселата тълпа, храма. В сърцето й нахлу ужас: – Къде си? [*]Старото име на Токио – бел. прев. [**]Будистки или хиндуистки храм, построен на няколко етажа или нива с декоративен покрив на всеки от тях – бел. прев.