"Русият пак завъртя ръчката на машината за ток. Госпожа Ана се срути. Плиснаха я с вода. В осененото й за миг лице се прокрадна усмивка. Горда усмивка. На жена, която няма какво да губи. Освен къщата, плъховете и ината си. - В какъв свят живеете, драги ми дечица - простена и пак загуби съзнание. Видя ножа малко късно - острието я перна по нокътя, толкова сух, че отскочи като люспа. При втория замах тя прошепна: - Давайте. Подписвам. Поднесоха й шишето с вода. Очилата от скрина - лепена рамка, дебели стъкла. Нотариус Бончев посочи с химикалката: тук и тук. Русият се обади на шефа: - Готово, брадър. Нави се на двайсет хиляди. - Имотът е десет пъти повече - чуха всички от мощния апарат. - Е, да де, кой не го знае. Отвързаха гордата старица. Госпожа Ана остана насаме с плъховете. Повика ги с дясната си ръка. Я, колко пари на масата! Превърза пръста си, включи бойлера, за да се изкъпе. Нотариус Бончев влезе направо, без да чука, ухилен до уши: - Бабо, осем пъти продадохме къщата. Време е да се измитаме."